Нечистота

Тихи като сенки, тримата се качиха на етажа, като минаха пред пустата кухня, откъдето си взеха бира и няколко парчета сьомга.

Познаваха горе-долу къщата, тъй като родителите им си ходеха на гости. Налагало им се бе да се изтърпяват поне когато старците се запознаваха в салона, осведомяваха се за кариерите си, със смях разкриваха какви данъци плащат и се възторгваха по повод на това, че са съседи, че децата им няма как да не се сприятелят покрай родителите си.

На практика не ставаше точно така. Нямаше много примери за такива приятелства. За Патрик Сторер те бяха най-обикновени тъпанарчета, нищо повече — той завършваше гимназия и не проявяваше никакъв интерес към по-малките, погледът му минаваше над главите им като над ливада с люцерна — освен когато имаше нужда от роб, от някой, който да му свърши черната работа или да шпионира по-голямата му сестра. И в това нямаше нищо чудно. Ето защо нито Еви, нито Андреас, нито Мишел, които се промъкваха към горния етаж, не бяха особено развълнувани от смъртта на приятеля си — той не им беше приятел. Ни най-малко.

Александра Сторер ги беше притиснала в обятията си един след друг и бе заявила, че е трогната от присъствието им, но всичко това били празни приказки, твърдеше Андреас, всичко било комедия и за наказание тази мръсница заслужава да бъде изнасилена незабавно. Еви си представи майката на Патрик завързана за пилон.

Изненадана от думите на Андреас, Мишел вдигна очи към небето, когато стигнаха на площадката, но в общи линии и тя мислеше същото. Каза, че би искала, ако това й се случи някога, да стои в някой ъгъл, да наблюдава как се държат родителите й и да слуша как отговарят на съболезнованията, от чисто любопитство, да ги види как се навеждат и се молят и плямпат над ковчега й.

Стаята на Патрик Сторер гледаше от едната си страна към гората, а от другата към вътрешния двор, където говореха тихо, стояха със сведени глави, отпиваха по малко силен алкохол, за да смелят мрачната новина, която, като поразяваше Александра, поразяваше и цялата общност. Еви затвори щорите, а Андреас се просна на свръхширокото легло и задърпа Мишел, която бе хванал за китката.

След това забързано пъхна ръка в прашките на момичето, което разсеяно се запита дали сега му е времето и дали не е светотатство, като си помислиш, че Патрик още дори не е погребан.

— Ама какви ги измисляш! — въздъхна Андреас. — Какви ги измисляш! Да ме подлудиш ли искаш?

През това време Еви бе замръзнал на място.

Току-що бе открил един куфар от другата страна на леглото. Имаше известен опит с куфарите. Не се чудеше какво има вътре.

Сдържайки дъха си, той коленичи и вдигна капака — куфарът не беше заключен.

Мишел се изправи на лакът и го загледа, докато Андреас си смъкваше гащетата.

— Е, това вече наистина е светотатство — каза тя на Еви, който започваше да рови в нещата на Патрик Сторер. — Да знаеш.

— За какво говориш? — намеси се Андреас. — А? За какво всъщност говориш? Този тип е чукал сестра му месеци наред, а той да няма право да му рови из нещата? Може би трябва да се засрами? Понякога се питам дали си добре. Наистина се питам в ред ли си.

Погребаха Патрик през следващата седмица. Още беше толкова горещо, че след като се изкъпеха в хладните води на някоя река или езеро в околностите, хората изсъхваха за три секунди. Бившият съпруг на Александра Сторер бе дошъл да я подкрепи — навремето за тях много се говореше, тъй като се карали като цигани и дори се биели, така съм чувал — и насаме, и пред хора, и май дори когато била бременна със сина си и имала огромен корем.

Елегантен погребален силует, смело изправен пред ковчега на Патрик — така изглеждаше Александра Сторер. Лицето й бе скрито зад черните очила, зад сенките от тюл и воал, които потръпваха в топлия въздух. Ръцете й бяха голи, носеше и черни чорапи, които привличаха погледите на много от учениците от „Брийанмон“, дошли да изпратят Патрик в последния му път.

Най-трудният момент бе, когато се хвърли в обятията на Лор и двете заридаха, вкопчени една в друга като сиамски близначки. Осем месеца преди това, на погребението на Лиза се бе разиграла почти същата сцена. Фактът, че децата им лежат заедно в земята, сякаш бе изтъкал между двете жени особени връзки.

Ришар избягваше да се намесва, макар неговите отношения с Александра също да носеха специален отпечатък по същата причина. Ако не беше толкова боязлив, несъмнено би преспал с нея, тъй като Александра изглеждаше неспособна да го отблъсне. Той също я притисна до себе си, докато множеството пееше някакъв химн.

По време на опелото, в което се говореше за вечно светъл и сладък живот до Всевишния, по небосвода плуваха дълги, ослепително бели облаци, чиито отражения проблясваха по ковчега от неръждаема стомана, а гробарите се потяха в строгите си костюми и стискаха зъби, защото бяха на слънце, а не под кремавите платнища, които бяха опънали за удобство на присъстващите. На входа, на алеята, покрай която растеше птиче грозде, шофьорите бъбреха, опрени на лимузините, а сред учениците от „Брийанмон“ имаше и няколко момичета с шотландски полички, които пускаха по някоя сълза, подсмърчаха, без съвсем да знаят защо, и попиваха по малко от заобикалящото ги безумие.

Беше невероятно дълго погребение.

Но откакто прерови вещите на покойника, Еви изпитваше към него повече симпатия, отколкото би му се искало. Не можеше да не усети приятелско чувство към този кучи син, който го гледаше от високо, никога не говореше с него като с равен, понасяше го само заради Лиза и го имаше за досаден дребосък. Андреас, който вече не издържаше, многократно бе прошепнал в ухото му да се махаме оттук! , но Еви стоеше като вкопан в пода и сега, когато бе зърнал скритото лице на Патрик Сторер, почти съжаляваше, че не го е познавал по-добре, requiescat in pace.

Не че бе забравил, че Патрик беше в основата на вечерта, която, както писаха във вестниците, щеше да завърши така фатално. В продължение на седмица местната преса упорито се занимаваше с трагичната вечер — формулата дрога + секс + смърт биеше всички останали, — но истината е, че журналистите имаха много слаба представа за действителността, пишеха неща като: под влияние на канабиса… изпаренията на марихуаната… бездната на изкуствения рай… разюзданата сексуалност… Живееха в един толкова далечен свят, гледаха нещата, но не ги виждаха, говореха за онова, което изобщо не познаваха.

В момента, когато се задейства хидравличната система и бавно спусна ковчега в гроба, внезапно изви горещ вятър, който просвири, изду платнището и издуха няколко шапки.

Еви нямаше да пророни нито една сълза, но и никой нямаше да каже, че на погребението на Патрик, чиято душа може би все още бродеше наоколо, не е проявил милосърдието да изчака края на церемонията. Хвърли поглед през рамо към Анаис, която стоеше с подходящ за случая мрачен вид. Семейство Делакоста бе в пълен състав, заобиколено от преподавателите от „Брийанмон“, които си бяха въобразявали, че са платили луди пари за училищния венец, чиято смешна незначителност в сравнете с гигантите, положени от обитателите на хълма, сега, в горещата утрин, грубо биеше на очи.

Ришар, който вече не беше венцеславеният писател от младостта си, човекът със страхотните хонорари и разходните бележки за значителни суми, не схващаше какво става със същата острота като някога. Разликата вече осезателно се усещаше. Той протегна ръка и с дискретна, но откровено нелепа тържественост я постави на рамото на сина си. Еви се запита наговорили ли са се с Лор, или са си намерили нов гуру.

Тъй или инак очите на Ришар бяха навлажнени. Еви си помисли, че на баща му ще му трябват три дни, за да се съвземе, но не повече. Колкото до Лор, тя не можеше да си позволи да провали шанса си за тази роля — в противен случай би умряла и се надяваше това да е ясно на всички, — като се съсредоточи върху нещо друго, извън пробните снимки, които се бяха разбрали да направи преди подписването на договора, така че в случая тъгата, страданието и стресът бяха абсолютно противопоказни.

Но в края на церемонията и двамата бяха истински разстроени. Повечето от възрастните бяха развълнувани и сравнително разтърсени.

Независимо от официалната версия всеки знаеше за какво става дума и родителите си блъскаха главите, за да си спомнят за юношеството си и да си изяснят нещата, да се сетят дали на тази възраст са