Нечистота

глупаво от нейна страна.

Еви попита какво смята да прави Александра, но Ришар нямаше представа и главно — не искаше да се намесва.

— Изключили ли са го?

— Не виждам защо ще го държат. Освен, ако Александра не им е подписала някой тлъст чек. А и тогава.

Почеса се по главата и рече, отправяйки се към хладилника:

— Майка ти май ще получи голяма роля.

Постави чашата си под машината за лед, която издаде шум, смътно напомнящ тракането на касов апарат. После се върна на бара и си наля джин, след като завря носа си в едно лале Pink Beauty, чиито листа, ярко розови на бели линии, бяха широко разтворени.

— Това би трябвало да ни даде глътка кислород — каза той, обръщайки се към себе си.

Кабинетът на бащата на Анаис не приличаше на кабинет на училищен директор. Беше светъл и просторен, мебелиран със симпатично тумбест диван, с дълбоки кожени кресла, внушителна библиотека, скрито барче и венециански щори. Намираше се в неголям павилион встрани от училището, спокоен пристан, от който Венсан Делакоста си бе сътворил солидно убежище, крепост, защитена от повереното му стадо свирепи юноши.

Тук той си живееше живота — бе делегирал на заместниците си голяма част от правомощията си, за да намали до минимум контактите си с учениците. За няколко години загуби всяка надежда, че може да е полезен с нещо в тази област, пък и ако трябваше да бъде честен, това вече не го интересуваше. Дори собствените му деца вече не го интересуваха — нито Анаис, която повече го докарваше на непробиваем вулканичен блок, нито по-малкият й десетгодишен брат, хиперактивно дете, което вече взимаше 80 мг риталин дневно и въпреки това имаше тикове.

Когато, като днес например, хвърляше развълнуван поглед на огнената симфония, която покриваше хълма, или на великолепните бедра на Александра Сторер, той се питаше как този свят, как подобен свят е могъл да създаде толкова грация и толкова безкрайна красота.

Венсан Делакоста беше невзрачен човек без никакъв чар, без нищо, което би могло да заинтересува коя да е жива жена, но като компенсация притежаваше известна власт и я използваше всеки път, когато му се удадеше случай като директор на частното учебно заведение „Брийанмон“.

Всички тези нещастни родители имаха толкова проблеми с децата си, толкова се притесняваха. Но мигар някой можеше да разбере днешните юноши, всички тези малки извратени негодници, които не уважаваха нищо и никого, дори собствената си личност?

Драги господин Делакоста. Скъпи приятелю. Венсан. Драги Венсан. Така се обръщаха към него недостъпните жени, които живееха на хълма, използваха скъпи парфюми и обикновено се държаха студено. Рано или късно те му падаха в ръцете — идваха да го молят да пощади отрочето им, да отсрочи изключването му, да нареди преминаването му в по-горен клас, да въздейства на вбесен учител, да потули някоя история с наркотици или секс, в която се е забъркал Пиер или Пол — имаше ги всякакви. На каквато и да е цена беше неизказаното послание, което идваше от повечето майки — една от тях направо му бе направила свирка под бюрото, за да уволни един преподавател по естествени науки, от когото русото й ангелче изпитваше ужас.

Можеше, естествено, да върне в училището Патрик Сторер, но той се изправи и застана пред прозореца, за да разбере скъпата госпожа Сторер, че не е толкова просто. Денят беше ослепително слънчев. За съжаление Венсан Делакоста не живееше на хълма, но като много други без усилие си представяше как е там, какъв е животът сред олеандри и мимози, как тези паши се размотаваха до обяд по пантофи, брояха гаргите, взимаха всекидневната си слънчева баня със сутрешния вестник в ръка, представяше си чуруликането на птичките и лекия аромат на гората.

— Хм, хм — каза той, като се поглади по брадичката. — Добре, добре.

В замяна на кратка сексуална връзка или на една-две свирки тя би могла да поиска от него каквото и да е, той веднага би приел. Александра Сторер беше истинска красавица, властна жена, точно каквито ги обичаше. Но нямаше смисъл да си прави илюзии. С времето бе придобил известен опит и виждаше в нея жена, която урежда проблемите си с чекова книжка, а не с нещо друго.

— Да не преувеличаваме — каза тя. — Патрик не е запалил спалното помещение, разбира се. Искал е да изгори само дюшека си.

Той й отправи най-приятелската си и нежна усмивка.

— Боя се, че не сте права, Александра. Боя се, че Патрик се е опитал да подпали цялата сграда, както сам е признал. Да не си затваряме очите.

Между другото, известно му беше, че тази жена може да му вгорчи живота, ако прекрачи границата. Можеше да се закълне, че тя дори няма да му покаже гърдите си — нещо, на което много жени се съгласяваха, радостни, че се отървават така лесно, готови да участват в подобна шега, за да спасят главата на детето си, при нужда дори да си свалят гащичките, за да си осигурят спокойствието.

Александра не възнамеряваше да си запретне полата. Позволяваше на Венсан да си оплакне очите и предлагаше да направи дарение за ремонт на спортната зала или за каквото там решат. Не беше кой знае каква оферта, но той реши да се задоволи с нея, понеже не искаше да си има разправии с Анаис.

А Анаис често посещаваше хълма. Странно, но бе добре приета там. Да се лиши от тази привилегия, да стане нежелана в домовете на тези хора заради несръчен и похотлив простак като баща си, не би било никак добра идея, той напълно осъзнаваше това. Дъщеря му беше истински бивол.

Смъртта на Лиза Трендел все още бе в главите на всички.

След няколко дни Патрик Сторер се прибра у дома си. В дървен сандък.

Прекоси града в дълга, грижливо излъскана катафалка, после изчезна нагоре по възвишението с един последен отблясък.

Новината избухна като бомба. Ударната вълна се разпространи от горе до долу по хълма и всяка къща видя обитателите си вкаменени за няколко мига или повече. Ужасна тишина се възцари в гората и замрази дърветата.

Патрик Сторер бе скочил от един мост. Не беше първият, мостът бе известен с това. Гробарите го обожаваха, макар да не си го признаваха.

Ришар и Лор прекараха часове, без да говорят. Джудит Беверини дълго разтрива раменете на Лор, докато Ришар простенваше какъв ужас, ама какъв ужас, какъв ужас! — и крачеше нагоре-надолу. От време на време отправяше към Еви невярващ поглед.

Отидоха у Александра. Пред дома й вече имаше много паркирани коли. В края на следобеда въздухът почти пареше и Александра Сторер беше напълно съсипана.

Еви отиде при Андреас и Мишел. Защо този тъпанар е направил това? Въпросът на Андреас беше във всички уста, във всички глави: защо Патрик Сторер се бе самоубил?

Думата докарваше до истерия някои жени, защото когато ставаше дума за децата им, самоубийството заедно с наркотиците бе в списъка на кошмарите им.

Триха сълзите на Александра, докато се стъмни. С настъпването на нощта представлението продължи да се играе от изкривени в гримаси лица с почернени от стеклия се грим скули. Всичко ставаше още по- зловещо от мистериозното бухане на кукумявките, което вибрираше в мрака.

Еви и приятелите му се бяха съвсем одремали. Андреас предложи да избягат от тази летаргия, от бликащите отвсякъде кърпички, от скръбния шепот, който потайно изпълваше шестстотинте кубически метра на салона, леко ухаещ на „Шин империал“ с дъх на прословутия чай тари сушонг.

От сутрин до вечер Андреас мислеше само за това, мислеше само за секс. Беше се вманиачил на тази тема. Понякога Мишел се оплакваше на Еви — освен, че намираше спермата му за прекалено обилна, цялата работа в крайна сметка й изглеждаше толкова досадна, толкова болезнена за коленете, че се питаше как ще издържи цял живот на подобни практики. Както и да е, имаше и по-лоши неща, много по- страшни, и самоубийството на Патрик бе едно от тези много по-ужасни неща.

Мишел се огледа, после избра по-малкото зло и стана.