Ришар кимна, за да му благодари. Доктор Стринг на свой ред кимна и изрази съжаление за всички тези хлапета, които му водели, до едно надрусани по един или друг начин.
— Но не казвам, че знам как да се променят нещата — добави той. — Може би си имат причини.
Ставаше все по-късно. И все по-мъчително.
— Вижте сега, драги, за какво точно говорите? — информира се Ришар. — Какво точно искате да кажете? Имате ли деца? Имате ли изобщо деца?
Нямаше. Ришар така си и знаеше. Беше някакъв неопределен ерген и говореше със свръхбанални думи, от които го заболяваше стомах, толкова изтъркани бяха, толкова преповтаряни. Доктор Стринг не бе изгубил дъщеря на осемнайсет години на дъното на езеро и нямаше син, който се упражняваше в самоосакатяване, опитвайки се да нареже на парчета интимните си части, та можеше да си позволи да говори. Можеше да намеква, че родителите са виновни. Доктор Стринг можеше да намеква, че родителите не са направили каквото трябва, доктор Стринг направо ставаше смешен, направо достигаше върха на комичното.
Но Ришар не настоя, защото в дъното на коридора внезапно се отвори една двукрила врата, през която премина количката с Еви, бутана от един сикх с чалма.
Еви вече не беше блед, беше сив. Лицето му сивееше, сякаш го бяха посипали с пепел. Ришар не искаше да го вижда такъв. Затова само поклати глава и се отправи към рецепцията. Двете млади сестри го чакаха в ореол от усмивки, простота и жизнерадост, готови да се помайтапят с мъжа, който пише книги или нещо подобно и който е женен за брюнетката, позната им от телевизията. Едната се казваше Магали, другата Рита. По-възрастната нямаше повече от двайсет и пет години. Докато им подписваше чек, Ришар шеговито ги попита дали са затворили родителите си в старчески дом, или просто са ги подлудили и те се заляха от смях.
Сикхът вдигна Еви на ръце, настани го на мястото до шофьора и закопча предпазния му колан. Ришар стисна ръката на доктор Стринг, който замислено наблюдаваше сцената и като че ли се сърдеше. Луната светеше над хълма, развиваше сребристо синя нишка върху билото, после насочваше лъчите си към долината, на изток, към вятърната централа, и на запад, към горите и езерата — хубава разходка по магистралата през нощта, на волана на кабриолет, разходка, каквато Тренделови си подаряваха някога, всеки път, когато сменяха колата и когато животът бе много приятен, още не си беше разбил мутрата и не се бе овалял в прахта.
Обикновено Ришар избягваше да се спира на този период, да разтърсва старите призраци, които нямаше вече да се събудят, да се размечтава над спомена за розовото, почти неприлично прекрасно минало, но не винаги му беше лесно да проявява такава твърдост.
С крайчето на окото си наблюдаваше сина си, който имаше зеленикав тен и изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от ледена вода или са го напердашили на излизане от нощен бар. Караше бавно, за да даде време на голямото си момче, на славния резач на пишки, който несъмнено му дължеше обяснение.
След лудото спускане поршето на Ришар — порше 356, което той смяташе за свой
Беше ред на Еви да говори. Той трябваше да попречи стената между баща и син да продължи да расте. В това отношение Ришар нямаше никакво съмнение. По този въпрос беше категоричен. И тази увереност му беше приятна, във всеки случай — отморяваща. Не бе стигнал дотам да се усмихва в нощта или да протегне ръка навън и да я остави на вятъра, но морното му държане, умиротворените погледи, които хвърляше на сина си, свидетелстваха за решимостта му да не си отваря устата пръв. Ако Еви си въобразява, че Ришар ще му протегне ръка, много се лъже. Да го разпитва?
Според доктор Стринг Еви се бе отървал на косъм — срезът бил доста дълбок, но чист и момчето имало късмет, че не е получило кръвоизлив, за чиито последствия Стринг намекваше със злокобен тон.
Късмет ли? Какъв късмет?
Ришар излезе от магистралата и пое към светлините, които блестяха в далечината пред вратите и по прозорците на безсънните му съседи. Повечето от тях се оплакваха от грижите и разочарованията, които им причиняваха децата им, но Ришар се питаше дали с Лор не държат палмата на първенството, дали някоя друга двойка бе способна да ги засенчи, да ги изпревари в състезанието по неразбиране и страдание.
А всичко изглеждаше така мирно. Вкара колата в гаража, загаси фаровете, изключи мотора и изчака една дълга минута, загледан през прозореца.
После слезе и мина от другата страна, за да отвори вратата на пътника, който се бе превърнал в блед старец с покрусено изражение.
Ришар се опита да го погледне с обективни очи. Изкушението да остави Еви сам да се оправя беше силно, почти неустоимо.
Мерна една катеричка, която прекосяваше градината. Накрая се наведе над сина си и го вдигна на ръце.
— Следващия път можеш да си завреш парчета стъкло в устата — посъветва го той, докато го носеше към къщата. — И без това езикът не ти служи за нищо.
В три часа сутринта Ерик Дюнкала, леко пиян, остави Лор пред дома й и подчинявайки се на някакъв таен порив, нежно целуна ръката й. Вярно е, че беше пил много, а обикновено изпитваше отвращение от всякакъв физически контакт с жена. Но еуфоричното чувство, което изпитваше и което го накара да извърши такава лудост, не се дължеше на злоупотребата с алкохол, нито на някаква извратеност, а на удържаната през тази страхотна вечер победа. Окончателна победа.
Като й целуна ръката, искаше да я увери в дълбоката си привързаност. Искаше да я увери, че изпитва неудържима радост от завръщането й към големите роли, за които бе предназначена. За разлика от някои други той винаги бе вярвал в нея и сега бе ударил часът на реванша.
Лор също беше замаяна от алкохола, но като че ли не споделяше напълно въодушевлението на своя агент. Макар Ерик да й беше и довереник, и приятел, тя прекъсна излиянията му.
— Още не съм казала „да“ — отрони тя. — Съжалявам, но още не съм казала „да“.
Сянка на раздразнение премина по лицето на Ерик. Но той бързо се съвзе и лъчезарно се усмихна на Лор. Според него, ако беше достатъчно да спиш с някого, за да получиш роля, нямаше да има нито една безработна актриса.
— Дължиш го само на таланта си — подзе той. — Не ставай глупава. Той иска да спи с теб — и какво от това? Да не е престъпление? А и не е толкова неприятен, да ти кажа…
— Не е там въпросът. Въпросът не е дали ми харесва, или не.
— Такива бяха жените — колкото лесно лягаха за нищо, толкова неохотно лягаха за нещо. Понякога направо го изумяваха.
Но този облак, този лек воал не успя да накърни вярата му в бъдещето. Нощта беше топла и спокойна, изпълнена с шумоленето на гората и цвърченето на щурците. Естествено бе Лор да изпитва известно смущение при мисълта за секс с човек от „Медиа Макс“, колкото и този човек да беше важен, но залога си го биваше. Залогът беше огромен, нищо по-малко от новото начало, към което тя се стремеше и което все още можеше да спре неудържимото й изчезване или потъване, както реши.
