както си представяше Еви, на микроскопични капки и попиваше в чаршафите му. Пълна отврат.
Освен това се бе изпотила и над горната устна. Коланът на шортите й се впиваше в корема, ръцете и краката й бяха порозовели. Бе дошла направо в собствената му стая. Бе изкачила хълма, за да го изненада в леглото му. Анаис Делакоста. Момиче с идеи — фикс.
— Сам си направи заключенията — подзе тя.
Той стана, преди напълно да е замърсила стаята, и без дума да каже, слезе в градината — с все още неуверена стъпка, куцукайки, леко разкрачен. Лор седеше под чадъра за слънце с още двама-трима души, настанени в шезлонги, с които пиеше разхладителни питиета и разговаряше. С Анаис по петите, Еви потегли наляво, към гората.
И сигурно щеше да направи някоя глупост, ако Ришар не беше излязъл от колибата си и не им бе преградил пътя. Еви възнамеряваше да даде на Анаис да разбере, по един или друг начин, че като е съгрешила от гордост, като се е обявила за неуязвима и свободна да изговаря гласно всички глупости, които й минат през главата, е направила една крачка в повече и е пресякла начертаната от него линия.
Така че фактът, че остана невредима, се дължеше на Ришар. На косъм се отърва през този ден дебеланата. Направо. Ришар намери, че синът му изглежда ужасно, та се наложи Еви да се вземе в ръце и да придобие друг вид, който сам нарече
— Не е ли опасно да се разхождаш? — попита той.
В известен смисъл беше по-лош и от Лор. Еви се питаше дали не идва да го шпионира, докато спи, дали не стои прав до леглото му и не го гледа в продължение на минути — извратена работа. Цели три дни Ришар вървеше подир Еви из къщата и не му позволяваше да излезе от градината. Съвършената лепка — чувстваше се виновен до смърт, бе неспособен да затвори очи при мисълта, че можеше отново да задуха лош вятър и да предизвика рецидив.
Денят беше ясен и топъл. Хълмът ухаеше на хубаво, на някаква смесица от лято и есен. Огромният кедър, царствено разположен в средата на градината, буквално блестеше, все едно, че бе посипан със седефени люспи. В лазурното небе се носеха птички, други вихрено се гонеха. Недалеч оттам обаче картината ставаше мрачна.
Триото се загледа за миг в Аксел Мендер, човека от „Медиа Макс“, който можеше да се разпознае по посребрената грива и старомодните маниери, като например начина, по който пламенно целуваше ръка на жените, в случая на Лор, от върха на пръстите до свивката на лакътя.
Ришар разтегли устни в нещо като усмивка и преглътна коментара си. Срещна погледа на сина си, после на Анаис и чу гласа на Лор, която бе станала от стола си и идваше към тях с необичайно бодра стъпка. В момента, когато стигна до тях, Ришар бързо се отправи към кабинета си.
Секунда по-късно поршето потегли със свистене на гуми. Ришар го изкара на пътя и излетя пред очите на семейство Кроз, сякаш караше ракета.
— Какво става всъщност? — попита Лор, която се правеше, че не разбира.
Оставиха Еви на мира чак след три дни. Уф! Цяла вечност за момчето, което радостно се върна към самотните закуски и абсолютното спокойствие. Не че Ришар и Лор бяха изчерпали силите си. Просто бяха отвикнали да стават рано сутрин. Смъртта на Лиза ги изкара от релси.
Като начало ги напусна сънят им. После постепенно се върна, но си лягаха късно и ставаха късно, рядко преди пладне.
Еви отново можеше да изпуши една цигара, докато си пие кафето. Не съжаляваше, че се буди внезапно — откакто сестра му бе потънала в езерото, рязко се надигаше в леглото си точно преди разсъмване и широко отваряше очи в тъмното. Понякога, сред тишината, докато закусваше, му се струваше, че чува гласа на сестра си, и това беше хубаво. Стоеше като завинтен на табуретката с усмивка на уста, напълно очарован от това малко чудо. Нямаше на кого да каже колко му липсва тя.
Може би на Габи? Мислил бе за това. Опитваше се да си я представи в ролята на довереница. Междувременно тя не се бе обадила. А в момента целият „Брийанмон“ сигурно бе в течение на историята му.
Когато отново тръгна на училище, бащата на Анаис го повика в кабинета си. Венсан Делакоста рядко викаше някого в кабинета си, но случаят на Еви беше по-особен и никой директор не желаеше да има смахнат ученик в училището си.
— Да не взимаме пример от насилието, което ни заобикаля — заяви той. — Да не бързаме към ужаса, защото той ще дойде достатъчно рано.
Накара Еви да се закълне, че няма никакви лоши намерения спрямо своите преподаватели или съученици, като по този начин показа колко малко вярва във версията на момчето, което твърдеше, че го е ухапало куче:
Най-мъчителното не бе да слуша Делакоста, а да стои прав. Раната заздравяваше добре, но Еви още не беше готов за упражнения по издръжливост, топките му тежаха, сякаш бяха излети от олово. Изпитваше желание да седне. Освен това трудно се отърсваше от някои свръхкървави образи, по-специално когато доктор Стринг с гримаса повдигаше члена му, от който кръвта течеше като от чешма.
— Както и да е — въздъхна директорът, докато си играеше с една попивателна. — Анаис ме увери, че можем да ти имаме доверие. Мисля, че двамата се познавате доста добре. Тя беше много привързана към сестра ти. Наистина много привързана. Във всеки случай, Анаис гарантира за теб. Така че, ако обичаш, не я изкарвай лъжкиня. Нищо не искам от вас, само кротувайте малко. Толкова ли е трудно?
Вече навън, Еви прекоси огрения от слънцето пуст двор на училището „Брийанмон“ — сграда в неоготически стил, оградена със зид, изцяло покрит с беседкова лоза — и седна да си отдъхне на една пейка. Всеки контакт със света на възрастните ви подкосява краката, все едно дали сте във форма, или не сте.
Изтри чело с фланелката си. Предполагаше се, че трябва да влезе в час, но си даде малко почивка и изпуши една цигара в сянката на подрязания по френски жив плет.
Помисли за Лиза, за Патрик Сторер, ликвидиран от майка си чрез дероксат, за онази история със серопозитивността, защото макар да беше завършена лъжкиня, Анаис бе успяла да посее съмнение в душата му.
Към обяд и въпреки че се притесняваше за интимните си части, Еви се сби в коридора, който водеше към гимнастическия салон, за да сложи точка на слуховете и на ироничните забележки относно злополуката.
Неприятен момент, но, от който имаше полза.
Още докато стоеше със свити юмруци, Анаис дойде да му прошепне, че е страхотно доволна от начина, по който е разрешил проблема, и този път похвалата й изглеждаше искрена.
После го заведе при баща си в кабинета му и заяви, че преди да извика Еви Трендел заради сбиването, за което скоро щели да му докладват, тя иска да му каже, че е видяла всичко и че протежето й не е виновно.
Венсан Делакоста въздъхна. Дъщеря му имаше ужасен външен вид и лош характер. Съмняваше се, че някога ще се омъжи, но му се щеше поне да поддържа приятелски отношения с индивиди от своето поколение, а не да си стои вкъщи и да се чуди какво да прави, каквато беше бясна, инатлива, непредвидима, глуха и зла.
Често се питаше как е могъл да създаде това момиче, което му носеше само огорчения, неприятности, унижения. Но нищо не можеше да се направи, затова предпочиташе да отстъпва и дори, ако се наложи, да плати необходимия откуп. Смяташе, че има пред себе си двайсетина години живот, което не беше много, и не бе склонен да ги проваля, да позволява на дъщеря си и на който и да е друг да съсипва оставащото му време. В момента всичко, което желаеше, бе тези двамата да се разкарат от кабинета му, да отидат да всяват смут и да предизвикват хаос другаде.
Във всеки случай Анаис изглеждаше решена да сложи ръка на Еви и под претекст, че го е отървала от разправии, поиска от него да я почерпи с едно питие в кафенето. На това момиче явно му хлопаше дъската.
— Имаме сума ти неща да си кажем — подхвърли тя уж на шега. — Признай, че ако ме нямаше, щеше
