Нечистота

— Хайде сега, вече не си девствена и се движиш в тези среди от двайсет години — меко каза той. — Не искат от теб да скачаш на ластик…

Да. Така беше. Но й развали края на тази великолепна вечер — великолепна до момента, в който след една отлична вечеря Аксел Мендер, застаряващ мъж, женен за пети път, Аксел Мендер от „Медиа Макс“ й прошепна на ухото една невписана в договора клауза.

Разбира се, нямаше причина да се тръшка, слава Богу, Лор ги разбираше тези неща, не бе излязла от гората. Но все пак беше неприятно, като липсваща плочка от пъзела на съвършеното щастие, затрептяло на хоризонта, сянка по сияйното небе, което й предлагаше „Медиа Макс“, каквото и да мислеше Ерик.

Но нямаше избор, нали така? Отвори вратата на колата, стъпи с единия крак навън и пое дълбоко чистия въздух. После слезе.

— Ще ми се усмихнеш ли за довиждане? — попита Ерик с щастливо изражение въпреки минорната нотка, внесена от Лор. — Толкова ли е трудно?

Тя се поколеба за миг, после лицето й се разведри и грейна в широка усмивка. Ето така трябваше да се приемат нещата.

— Беше страхотен — каза тя и му намигна. — И си прав. Само победата е важна.

Ерик бе агент, който заслужаваше своите двайсет процента. Той знаеше колко труден е бил пътят й и можеше всичко да разбере. Бе човек, който я виждаше съвсем гола и който знаеше. За късмет беше хомосексуален. Махна му с ръка и си тръгна, като си мислеше, че хомосексуалните имат особени нрави, чукат когото и да е и дори каквото и да е, затова Ерик не би могъл да разбере колебанията на една жена, нежеланието й да се изчука с такъв като Аксел Мендер, независимо как изглежда. Вкара ключа в ключалката и си даде дума, че ще го накара да сложи презерватив и ще откаже да се целува по устата. Отново спря и дълбоко пое дъх. Усещаше, че е дошъл моментът пак да тръгне на курсове по йога заедно с Джудит — която между другото разглеждаше въпроса за прелюбодеянието с най-голямата възможна снизходителност, с неподражаема лекота и ведрост.

Дневната тънеше в относителна тъмнина. Едно от многобройните предимства на живота на хълма бе отсъствието на отсрещна къща, така че никакъв зид, никаква кула, никакъв съсед не ви лишаваше от лунната светлина, която минаваше през градината и влизаше вътре в къщата, разстилаше се по повърхността на предметите като най-фина прах.

Затова веднага забеляза Ришар, или поне силуета му, който се открояваше на канапето, проектирано от Джон Хютън за „Касина“.

— Късно е — заяви той с неутрален тон, вдигайки чашата си към нея.

— Да. Дори много късно — отвърна тя.

Отправи се по навик към бара, но в последния момент смени посоката и извади бутилка „Перие“ от хладилника. В скоби казано, дали щеше да издържи? Замисли се за сухия режим, който смяташе да си наложи, и перспективата я ужаси — ще устои ли? Щеше ли отново да се сблъска с отчаянието, което едва не я бе унищожило при смъртта на Лиза, без капка алкохол? Ще намери ли сили? В момента се наслаждаваше на мекото опиянение, което я предпазваше от океана от болка, разплискал се в периферията, от сенките, чиито криле плющяха над главата й. Дали ще може да се откаже?

Закле се пред себе си да хвърли всичките си сили в битката, да вложи цялата си душа и с решителен жест затвори хладилника.

После осъзна нелепостта на сцената. Какво правеше там Ришар? На това място. По това време.

Но преди всичко трябваше да седне, защото се чувстваше замаяна от алкохола. Една почивка беше добре дошла, преди да атакува стълбите към етажа. И тя имаше намерение да се възползва от нея, за да му каже, че късметът й отново й се усмихва.

Но с какъв студен душ я поля той, когато й разказа какво е направил синът им. С какъв студен душ само! На някои места му се наложи да повтаря и дори да се кълне, че не лъже, защото Лор мислеше, че се шегува.

— Но защо е направил такова нещо? — стенеше тя с изкривено в ужасена гримаса лице. — Да не би да е полудял?

Отвори широко френския прозорец. Загледа се в небето с ръце на кръста, неподвижна, очите й се навлажниха, устните й потрепериха. За пореден път Еви показваше, че не си поплюва. Някой ден сигурно щеше да я убие, щеше да досъсипе сърцето й — вече преумореното й, измъчено, изтерзано сърце.

Повдигаше й се от тази история. Ришар замислено подръпваше от цигарата си и наблюдаваше тази жена, която се прибираше полупияна в три часа сутринта и научаваше, че докато я е нямало, синът й почти се е кастрирал и е кървял като недоклан.

— Това учудва ли те? Не трябва ли да очакваме такива неща?

Попречи й да се спусне към стълбището. Постави ръце на раменете й и й показа, че няма никаква причина да се качва горе, защото той спи. Сега Еви си почиваше, имаше повече нужда от почивка, отколкото от посещението на майка си. В същото време се питаше колко ли свобода си позволяваше Лор и отговорът му нагарчаше. Но поне се прибираше — трябваше да се чувства щастлив. Явно това беше посланието: поне се прибираше. Така все пак се спазваше известно приличие. От време на време Ришар се чудеше защо се е отказал от хероина — най-прекрасните години от живота му бяха онези, през които бе затънал в белия прах до гуша. Шегата настрана, но наистина бе преминал от рая в ада, където го очакваха дълбоки разочарования, по един или друг начин. Да се завърне в този живот понякога наистина изглеждаше най-глупавото нещо на света.

Сутринта бяха присъствали на погребение. И двамата мислеха за него. Чувстваха се все още разтърсени.

— Виж, Ришар, получих ролята.

— Мисля, че не даваме добър пример на това дете — въздъхна той.

— Съгласна съм. Даваме му възможно най-лошия пример, ако питаш мен.

— Като например да вижда майка си в това състояние — продължи той с изкуствена усмивка. — Да вижда майка си да се прибира призори, като едва се държи на краката си. А? Какво ще кажеш? Предполагам, че това не би му се отразило добре.

Толкова често бяха повдигали този въпрос, че не успяваха да се засегнат — с подобен стар материал успяваха само да се раздразнят. На упреците на Ришар тя лесно можеше да противопостави кошмара да си живял с наркоман и обикновено спираха дотам, особено след убийствения удар, нанесен им от смъртта на Лиза.

— Виж — каза тя. — Може би това е извън силите ни. Наистина. Може би вече не сме способни да се справим. Страх ме е, че е така. Във всеки случай аз наистина не знам какво да направя. Няма да ми стигне енергията, разбираш ли? Вече не мога да понасям такива тежки удари, разбираш ли?

Ришар отпусна глава на облегалката. Над него се полюшваше някакво апаратче, сътворено от едно северноамериканско племе и предназначено да прогонва лошите сънища, но Ришар не беше съвсем доволен от него. Намираше, че апаратчето не изпълнява обещанията си. Трябва да си Лор Трендел, така си мислеше, за да повярваш, че можеш да прогониш лошите сънища, при положение че не живееш нито в Мексико, нито в индиански резерват, а в сърцето на Запада, в света на белите хора, в света на телефоните, небостъргачите и антидепресантите.

Въпреки полумрака двамата размениха смутени погледи.

— Все по-лоши ли ставаме? — запита се Ришар на висок глас. — Или е заради хормоните, които тикат в месото, искам да кажа, заради това, което ядат?

Искаше му се да скочи в поршето, но се въздържаше. Лор намираше това за толкова инфантилно, че той предпочиташе да го прави тайно — като мастурбирането, дейност, за която се бе абонирал, откакто Лор бе загубила интерес към секса, поне с него. Предпочиташе да избегне сарказма й. Като по-млад потегляше, натиснал газта до дупка, в облак завихрена прах, и така уталожваше гнева си въпреки подигравките й, но това беше в доброто старо време. Сега би предпочел да пукне на място, отколкото да се отдаде на порока си пред нея.

За последен път бе чукал Лор преди шест месеца. Случаят беше извънреден — две хапчета екстази, попаднали в чашите им по време на купон у семейство Беверини и чийто ефект не бе отшумял два часа по- късно, когато Лор си почистваше грима по гащички, след което се бе оказала гореща като жарава. Но това беше преди сто години.