Миналата година, когато Евелин ни съобщи, че напуска училище, за да „работи като фотомодел“, аз нищо не казах и не й проговорих дни наред. В действителност, впрочем именно така и си го бях представял, „работата“ й се състоеше в това да навлича рокля след рокля — ще рече, през повечето време да се мотае само по гащички, — а един дръвник да я снима от сутрин до вечер.
Двамата с Едит дълго обсъждахме въпроса и се оказа, естествено, че съм бил просто задръстен и че не всички момичета свършвали в някой бардак или затъпявали неспасяемо, както непрекъснато съм намеквал. Понякога се съгласявах, че допускам чувствата ми да надделеят над разума, но бях не само единственият мъж в семейството, но и единственият, поне според мен, който виждаше света такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто му се иска да бъде — точно това и лежеше в основата на всичките им проблеми. Времето ме опроверга, поне в едно отношение. Исках Евелин да използва в живота по-скоро главата си, отколкото задника, а тя си послужи и с двете. Сега фотосеансите са само случайни, защото ония явно си дадоха сметка, че не й липсват идеи. Не е изключено дори да са й предоставили кабинет и няколко цветни молива. Това, разбира се, е чиста проба злорадство от моя страна, тъй като именно на нея дължат концепцията за някои модели, включително един на вечерна рокля, с която Едит побърза да се обзаведе. Но за едно бях прав, а именно, че като баща, а и поради отказа ми да се впускам в разследвания, които само напразно биха разчовъркали раната, отстоявах и ще продължа упорито да отстоявам идеята за лошото влияние на средата. Накратко онова, от което се страхувах и за което бях прав, макар че и до днес думите засядат в гърлото ми, бе сексуалното падение на Евелин.
Точещият се безкраен низ от нейни приятелчета дълбоко ме притесняваше. Има някои неща, които мога да разбера и в крайна сметка дори да приема, стига да останат на нивото на абстракцията, а не да ми ги тикат непрекъснато в лицето. А повечето от хлапаците изглеждаха завършени тъпанари, които на всичко отгоре преливаха от самодоволство. Как да обясня по друг начин какво изпитвах, когато ги видех пред себе си, освен че всеки път ми идеше да се издрайфам? Оня, който току-що се беше омел с пълна газ и комуто бях отвъртял един колосален шамар, преди да го натикам зад волана, едва ли бе най-лошият, но плати за всички останали и изсърба попарата на отвратителното настроение, в което бях изпаднал.
Евелин не каза нищо, само дълго ме фиксира със заплашителен поглед.
— Никой не може да ти посяга в мое присъствие! — изръмжах. — Или в противен случай избягвайте да спирате пред къщата.
Фактът, че баща й се бе намесил в нейния живот на голям човек, бе наранил самолюбието й. Но на мен не ми пукаше. Трябваше ли да я приема такава, каквато беше, както постоянно се опитваше да ми набие в главата? Много добре, тогава и тя щеше да го отнесе. Знаех, че не питае особена любов към мен, но не можех да направя нищо.
Очаквах, че ще си разменим някоя и друга любезност на тротоара, но вместо това тя се врътна и се отдалечи мълчаливо, отвори градинската портичка с ритник, а след това затръшна силно входната врата зад гърба си. У нас пантите не скърцаха, нито пък тънеха в грес — бяха лъскави и разкошно смазани. Предметите у дома не ме познаваха, но ако можехте да видите как се тресяха, когато някоя от тях беше ядосана!
Вдигнах слънчевите очила на тъпанара — порше са най-грозните, най-претенциозните, най-смешните и най-гротескните слънчеви очила, които човек може да си представи — и ги запокитих на средата на улицата.
Бях ги забелязал от прозореца на кухнята в момента, когато паркираха. Беше късно. Елеонор спеше. Точно по същия начин няколко часа преди това, тоест все така на тъмно и със стиснати зъби, бях наблюдавал и пренасянето на кашоните на Едит до камионетката, наета от Робер Лафит, чиито маймунски гримаси ни най-малко не ми бяха помогнали да се примиря с цирка, който се разиграваше пред очите ми. Известно време чувствата ми преливаха от разяждаща тъга в неукротима ярост и в обратната посока. Не усещах нищо друго освен празнотата, от която се страхувах като от рецидив на вече преболедувана болест.
Когато започнах да ги шпионирам, бях в настроение, в което на драго сърце бих нацепил дърва за цялата зима. Чудех се кое би могло да накара някого да продължи да носи слънчеви очила след свечеряване — беше ли това признак на безмерно простодушие или на бездънна глупост? Но каквото и да бе, Евелин очевидно не го вземаше много присърце. Реших, че изобщо нямат намерение да спрат да се целуват. За да разсее всяко мое съмнение в това отношение, Евелин нагледно ми демонстрира, че е съвсем наясно по въпроса — някой едва ли би решил, че се кани да се причестява или че мислите й са заети с друго. Смутих се и се почувствах почти нещастен. Макар да си бях казал, че вероятно ще съжалявам, ако продължа да ги наблюдавам, тъй като започнех ли да се тюхкам за една целувка — колкото и похотлива да беше — как щях тогава да понеса продължението? Що за болезнено любопитство ме бе обзело, за да си налагам гледка, за която предварително знаех, че ще ме довърши? Може би исках да разбера дали това наистина й харесва или как реагира онази живееща в нея частица от мен, докато се чука, та така евентуално да науча малко повече и за самия себе си. Бях осъзнал твърде рано, че пубертетът на дъщерите ми ще бъде деликатен момент за всички в нашия дом.
Такива горчиви мисли занимаваха съзнанието ми, докато положението на предните седалки на колата ставаше все по-сериозно. Една ръка под полата на голямата ми дъщеря, първите признаци на непредвещаваща нищо добро суматоха — всичко това се преплете пред отвратения ми поглед с такава скорост, че се наложи да се подпра с две ръце на умивалника, за да облекча краката си. После, докато от мен се изцеждаха и последните ми сили, оня тип ненадейно сграбчи Евелин за косата и грубо натика главата й между бедрата си.
Отворих чешмата с намерението да си наплискам лицето, разделяйки се и с малкото обич, която изпитвах към този живот, като същевременно проклинах целия свят, когато осъзнах, че Евелин се противи и се измъква от колата. След това вратата откъм волана рязко се отвори, онова говедо също изскочи на тротоара и я зашлеви. Цялото ми същество потръпна в свирепа радост. Отражението ми в стъклото услужливо ми препрати ужасяващата усмивка, изкривила устните ми в мига, в който изхвърчах навън с пламнало лице.
Известно време останах на улицата, колкото да изпуша една цигара и да й дам време да размисли, в случай че все още не се е прибрала в стаята си и проклинайки за пореден път родния си баща, изчаква само да се появя, за да връхлети отгоре ми. Тишината и топлият нощен въздух предразполагаха към безразличие, още повече че току-що пребогато бях удовлетворил изтерзаната си душа и не бях в настроение да се карам с когото и да било.
— По дяволите! Помислих, че сънувам! — кресна тя, щръкнала неподвижно насред хола.
— Аз също — промърморих, докато предпазливо се приближавах към нея.
Не я попитах дали иска нещо за пиене, а просто налях две големи чаши калифорнийско вино, което Оли беше изнамерил в долината на Сонома и което, естествено, трябваше тепърва да възхвалявам пред него.
— Да забравим тази история — подхвърлих.
Подадох й едната чаша, макар че продължаваше да ме гледа доста злобничко, и вдигнах за наздравица моята без помен от показност, но затова пък с голяма надежда.
— Господи, ти никога няма да се промениш! — процеди тя през зъби.
После поклати глава с дълбока въздишка и се тръшна на едно кресло. Аз се настаних на съседното, отчитайки със задоволство, че все още не сме се хванали гуша за гуша, което ни се случваше понякога в крайната фаза на някоя от нейните атаки, обикновено тъй стремителни, че така и не разбирах какво точно се е случило, докато в същото време вече треперех от глава до пети.
— Слушай… Да приемем, че съм идеалният баща. Така де, бащата, когото би искала да имаш и който би те благословил, та ако ще и според него да си казала или извършила най-голямата глупост или щуротия. Но въпросът не е в това. Имам предвид, че ако бях въпросният почтен човечец, ако възпитавах у себе си уважение към твоите желания и личния ти живот така, както светец би се грижил за вълшебна градина… Кажи ми искрено, смяташ ли, че тоя тип щеше да си седи най-безучастно на задника, докато някой те пердаши?
