Ала бях почти уверен, че в това отношение не ме грози ни най-малка опасност. Той отдавна вече не се обременяваше с човешки чувства.
Вечеряхме у майка ми. Позабавихме се, тъй като двете с Рамона бяха все още под впечатленията на отминалия ден и имаха нужда да се изприказват. Освен това бяха наистина очарователни. И най- незначителният празник или прием ги подмладяваше. На подобни мероприятия, в каквито навремето участвахме толкова често, те се чувстваха като риба във вода и буквално се преобразяваха. Не бързаха да се приберат по стаите, а още по-малко да се разделят с тоалетите си.
Възползвах се от момента, когато с майка ми излязохме в градината и приседнахме на люлката в очакване на чая, за да отворя дума за писмото на Жорж.
— Искаш ли да го прочетеш? — попита тя.
— Не, не е необходимо. Просто се опасявах да не ти е досадил.
— О, ни най-малко! — успокои ме тя, като положи ръка върху моята. — Дори и през ум не ми мина да ти кажа за него. Толкова е странен… Виждаш ли, вече се отказах да правя дори опити да разбера нещо от приказките му — понякога мислите му са кошмарно объркани. Знаеш ли, че има намерение да наеме една голяма къща в Бретан, където иска да отидем и всички ние, когато в Париж стане опасно. Изглежда някои пророчества ще се изпълнят.
— Защо? На руснаците няма ли да им хареса Бретан?
— Какво да се прави… Докарал го е дотук и вече нищо не можем да променим. А с него преживяхме толкова много неща. Прекарахме заедно възхитителни мигове и преодоляхме и най-страшните изпитания… Поне спомняш ли си какъв човек беше? О, не, не бе идеален, разбира се, но какъв чудесен другар имах в негово лице, а и всички ние всъщност! И бъди убеден, че ако Балетът е такъв, какъвто е днес, то е благодарение само на него, защото той се бореше, защото вярваше и защото на този свят ние бяхме всичко за него. Знай, че не винаги беше лесно да си намерим работа. Помня, че когато нещата вървяха зле, прекарваше цели нощи в кабинета си сред купища фактури и пишеше ли, пишеше писма на кредиторите, търсейки начин да отървем кожата. И всеки път намираше разрешение на проблемите, всеки път ни спестяваше грижите и неприятностите, с които се сблъскваше. Бе убеден, че проблемите са само негови и че единствен той е длъжен да ги разрешава. Анри-Джон, по онова време той ни носеше буквално на плещите си и просто не мога да си представя какво щяхме да правим без него. Именно Жорж ми даде възможността цял живот да танцувам и да доживея до възраст, когато човек съжалява за какво ли не, без да изпитвам и най-малкото угризение. И нима сега би могъл да направи нещо, което да ме накара да забравя всичко това? Може да е малко луд, разбира се, но беше наистина чудесен. Не искай от една стара жена тепърва да променя възгледите си. Защото в действителност не само не го желая, но и не знам как да го сторя.
— Амин — заключих аз и нежно й целунах ръка.
През 56-а, две години след смъртта на Мадлен, ни спряха окончателно от училище. Представиха ни г-ца Алис Паркър, бивша учителка от английски произход, която в свободното си време пишеше стихове. Жорж я бе наел като възпитателка, предоставяйки й в замяна пристроеното към къщата едностайно жилище, което не ни вършеше никаква работа.
Тя бе почти грозна, с дълга шия и внушителен задник. Стисна ни ръка и ни насрочи час за следващия ден. Тогава установихме, че има изключително приятен глас, което все пак беше нещо.
Дотогава Жорж и майка ми изобщо не се бяха интересували от училищното ни обучение. Или по-точно бяха правили всичко възможно, за да не станем жертва на „перверзните“, както двамата наричаха последствията от обичайното образование. Жорж беше злият демон на директорите на всички училища, в които ни записваха. Когато го поканеха на среща, за да обясни причините за постоянните ни отсъствия, той се явяваше въоръжен с тесте медицински, предоставяни му любезно от Спаак. Според тях ние страдахме от най-невероятни болести, като се започне от свалила ни в Берлин треска и се стигне до страховито заболяване, пипнато в Будапеща след вдишване на отровните изпарения на Дунав, което, в случай че не ни поставел под карантина, със сигурност щяло да види сметката на цялото училище. Сетне, докато противникът се озърташе обезпокоено към нас, се питаше на глас дали училището цели да развива, или да пречупва всички тези нещастни деца, или пък изтърсваше някое потресаващо умозаключение в същия дух, за да излее онова, което му тежеше на душата.
Когато на следващия ден г-ца Алис Паркър успя криво-ляво да установи равнището на нашите познания, тя придърпа един стол, строполи се с въздишка на него и заяви, че никога през живота си не е виждала подобно нещо.
При все това по нареждане на Жорж й помогнахме да се премести в новото си жилище, за да й докажем, че макар и невежи, имаме добро сърце. Сандъците с книги, които ни накара да разопаковаме, ни направиха потресаващо впечатление.
— Тая ще ни вземе здравето! — изпъшка Оли, изразявайки дословно мислите, терзаещи и двама ни с Едит.
За нас това бе тежък ден. Мисълта, че ще си имаме домашен учител, ни ужасяваше. И докато тя подреждаше вещите си, усещахме как клопката се затваря.
От само себе си се разбираше, че резултатите ни не бяха блестящи, но Жорж и майка ми никога не ни държаха сметка за това. Дори ни успокояваха, когато се случеше един или друг преподавател да впише в свидетелствата ни някоя подчертано обидна квалификация относно нашите способности. Обясняваше ни се, че сме богати с много други неща. Че пътуваме, че се срещаме с най-различни хора, че опознаваме чужди градове, посещаваме музеи, за чието съществуване ония дръвници дори и не подозират — виж, това го вярвахме на драго сърце, тъй като не пропускахме музей, — и преди всичко, че живеем сред артисти, което било невероятен късмет за нас. Балетът, повтаряха ни те, е единственото нещо, на което заслужава да посветиш съществуването си, той е същината на живота. Е, в краен случай музиката, живописта или литературата също не са за изхвърляне… Какво разбираха от красота всички тия мухльовци в сиви престилки, какво знаеха извън поменика на департаментите и поезията на Морис Карем? Обикновено в хода на подобна тирада Жорж толкова се увличаше, че дори заплашваше да отиде да разбие нечия мутра. Но ние предпочитахме да не се стига дотам, тъй като вече и без това ни гледаха с лошо око.
Да де, но ето че въпреки всичко ни бяха тропосали тая женица.
Вечерта тримата се свряхме в стаята на Едит. Всички останали се бяха събрали долу за репетицията на „Жизел“, ала без обичайния ентусиазъм, тъй като подобен вид балет не ги въодушевяваше особено. На нас също не ни беше много весело. Жорж току-що бе сключил договор за турне в провинцията и вече знаехме, че г-ца Алис ще пътува с нас.
Тъй или иначе, започнахме целенасочено и методично да превръщаме живота й в ад. Загубихме я в Бордо, а в Тулуза се постарахме да забравят куфара й в хотела. Турнето беше адски скучно и номерата, които погаждахме на г-ца Алис, ни помагаха да разведрим мрачната атмосфера. В Марсилия трупата изпадна в дълбоко униние — присъствахме на представление на Морис Бежар13 на покрива на една сграда и майка ми така се развълнува, че от очите й бликнаха сълзи. Цяла нощ не млъкнахме. Самите ние бяхме потресени. Онова подобие на
Почти задушавайки се, той измъкна от чантата си куп бележки, размаха ги под носа на останалите и язвително полюбопитства виждали ли са някога през живота си фактури, след което заяви, че за него те били хляб насъщен и че можел да им покаже и други, ако чак толкова държали на това.
— Авангардизмът е шампанското — процеди той през зъби, — докато „Жизел“ ви дава възможност да се храните, да се обличате и ви спестява удоволствието да спите на улицата! По дяволите, тия дивотии са ми също толкова неприятни, колкото и на вас! Защо според вас за празниците играем „Лешникотрошачката“? За да шашардисаме Марта Греъм?
