Никой не се съмняваше накъде клоняха предпочитанията на Жорж. Всъщност слабостта, която изпитваше към творбите на Баланчин14 или Робинс, го караше да се превъзнася до такава степен, че буквално те побъркваше, ако за беда ти хрумнеше мисълта да влезеш в спор с него. Но макар и да се съгласи, че Жорж има право, онази вечер
Зимата беше тежка. Една нощ паднах от леглото и започнах да се търкалям по пода с нетърпими болки в корема, като повръщах и виех така, сякаш ме колеха. Всички се събудиха и наскачаха, полуобезумели от ужас. Обадиха се на Спаак, докато междувременно продължавах да се гърча и да обливам чаршафите с горещи лепкави струи. След половин час — но аз бях до такава степен погълнат от страданията си, че времето не означаваше вече нищо за мен — лежах в колата му, която се носеше по заледените улици на предградията към болницата. По-късно разбрах, че през същата нощ температурата била паднала до минус двайсет и два и че Спаак чукнал едно от торпедата на своята делахи, занасяйки нейде по околовръстните булеварди. Оказа се остър перитонит и моментално ме проснаха на операционната маса.
След това Едит ми разказа, че докато ме пренасяли до колата, съм се вкопчил в ръката й — за което нямах никакъв спомен, — и то толкова силно, че се наложило да дойде и тя заедно с Рамона и майка ми. Пак от нея разбрах, че когато Спаак излязъл от операционната и съобщил на майка ми, че всичко е наред, тя припаднала в ръцете му. И че след това задълго се усамотили в кабинета му.
— Защо според теб? — попита тя.
— Да не искаш да ти го нарисувам? — промърморих.
След завръщането ми Жорж организира страхотен купон. Едновременно с това отпразнува и нещо като чудо, на каквото вече почти не се надяваше:
— И знаеш ли какво означава това? — додаде той, докато ме пренасяше от линейката до къщата, обливайки ме с вонящия си на алкохол дъх. — Това означава, че майка ти най-сетне ще може да танцува с
След което избухна в хомеричен смях и като ме притисна към себе си, взе с един скок стъпалата до входната врата.
Бях щастлив, че съм си у дома, и с превелико удоволствие парадирах с белега си, макар че повечето го бяха виждали най-малко два-три пъти. Не можеше да се разминеш от народ. Партерният етаж, който при настаняването си бяхме превърнали в балетно студио, гъмжеше от „артисти“, както ги наричаха родителите ни, което означаваше, че е напълно безполезно да се озърташ за вратовръзка или вечерна рокля. Лично ние предпочитахме по-официалните приеми, лакираните паркети, искрящите полилеи и бюфетите, огъващи се под тежестта на тонове храна и всевъзможни вкуснотии, които поглъщахме до преяждане. Изобщо не вземахме присърце конското, което ни се четеше след това, когато Жорж се прехласваше в прекъсвани от звучни оригвания тиради, според които изхранвал всички тиквеници в града с половината приходи от представленията ни. Е, не бих казал, че не можехме да заспим от срам, макар че преди лягане всеки от нас получаваше солидна доза сода бикарбонат.
Улицата беше задръстена от коли, а продължаваха да пристигат и нови. От доста време не бяхме виждали подобен бардак. След операцията се чувствах в чудесна форма. Бяха ме докарали с линейка и Жорж ме бе носил на ръце все едно бях инвалид, но сега вече стоях здраво на краката си с напълно възстановени сили. Оли и Едит тозчас ме помъкнаха към стаята ми. Чувствах се ужасно щастлив, че сме отново заедно и че най-сетне съм се прибрал у дома след отвратителния престой в болницата. Къщата се тресеше от мазето до тавана в ритъма на последното парче бибоп (страхотна досада, но след малко щяхме да слезем долу с
— Бога ми, започва обещаващо! — възкликнах аз, жестикулирайки на стълбищната площадка с такъв апломб, сякаш бях самият Елвис.
И когато отворих вратата, видях, че всички са тук. Усетих, че очите ми се замъгляват. Хвърлих се в обятията на Рамона, след това в ръцете на майка ми, а после и всички останали на свой ред ме прегърнаха, пожелавайки ми добре дошъл. В този момент в стаята нахълта Жорж, цял вибриращ от радост, в чийто огън завръщането ми бе наляло още масло.
— Деца мои! — изрева той, като ме прегърна през рамо. — ДЕЦА МОИ! Вятърът се обърна, мътните го взели! Моля ви, да не губим време! Долу ви чакат!
След което се втурна обратно навън, увличайки останалите след себе си, и стаята мигом се опразни. Едит затвори вратата, докато Оли измъкваше цигарите. Все още бях малко смутен от обзелото ме тъпо разнежване.
— По дяволите, видяхте ли ги тия? — изръмжах, избърсвайки устните си. — Имах усещането, че направо ще ме изсмучат с техните целувки!
Но не се наложи да се оправдавам повече. Очевидно от време на време подобни излияния са допустими за един мъж, без при това да го сметнат за лигльо, особено след като е лежал в болница.
В бързината останалите не ме бяха изчакали да разопаковам подаръците си. Но ги познавах и бях наясно, че покрай подобни партита буквално пощуряват. Затова оценявах по достойнство факта, че са останали затворени в стаята до пристигането ми, и то след като купонът е бил вече във вихъра си — ето, това бе истинският ми подарък и аз напълно го осъзнавах. С цигара в уста все пак разопаковах и другите подаръци, като току кършех врат, за да избегна дима, който се кълбеше в лицето ми и заплашваше да ме опуши като свински бут. Имаше внушителна купчина плочи 45 оборота — усмихнах се на Едит, защото бях сигурен, че изборът им се дължи на нея: Кокран, Хейли, Бери… бих направил същото за нея — и едно леко поовехтяло издание на „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман. Излишно беше да питам от кого е. Алис никога не пропускаше в края на урока да ни прочете няколко стихотворения с прелестния си гласец, притиснала юмрук към гърдите.
Оли ме поглъщаше с очи, грейнал в лъчезарна усмивка. Мисля, че за първи път се разделяхме за толкова дълго, и човек би рекъл, че и аз, и те с нетърпение бяхме броили дните. По време на отсъствието ми не се бе случило нищо съществено, като се изключи това, че Луис ни беше напуснал, за да се отърве от армията, тъй като аржентинското у него се свеждаше единствено до някакъв далечен чичо и до един план на Буенос Айрес, който най-подробно беше проучил. Жорж заявил на полицаите, че по последни сведения той несъмнено е вече покойник или поне пътник, тъй като клетият бил болен от най-страшния и най- смъртоносен рак, който човек можел да си представи. Според Едит баща й бил толкова обстоятелствен, че ченгетата направо пребледнели.
Преди да слезем долу, откъдето долиташе все по-силна врява, аз се възползвах от случая, че етажите са безлюдни, за да хвърля поглед на стаите, и изпаднал в нещо като блажен унес, отново да се потопя в атмосферата на къщата, да се гмурна в нея като риба, останала дълго време на сухо. Имах нужда да се уверя, че нищо не е мръднало, и докато встъпвах отново във владение на моя си свят, се опитвах да забаламосам другите двама, подхвърляйки не особено остроумни шегички всеки път, когато отварях някоя врата и нечия позната миризма — можех със затворени очи да разпозная всяка от тях — нахлуваше в мен и ме зашеметяваше.
Едит и Оли започнаха да губят търпение. Трябва да уточня, че не им спестих нито една от дванайсетте стаи, разположени на двата етажа.
— Абе теб к’во те прихвана? — негодуваше Оли, тъй като вече не го свърташе на едно място, за което красноречиво свидетелстваха пламналите му уши.
Едит мълчеше. Убеден бях, че тя чудесно разбира какво ме е прихванало, докато самият аз все още не го осъзнавах напълно.
Откакто Жорж беше основал
