се бе изпарило. Не ревнувах, бях просто неприятно изненадан. Можех като нищо да се престори, че не ми пука, и да се поразтъпча наоколо, оставяйки я да си играе жалките номерца, докато търся приключения и слагам ръка, око и ухо върху всичко, което си заслужава. Вместо това обаче, а и несъмнено защото все някой трябваше да се пожертва, продължих да я наблюдавам, опитвайки се да запазя спокойствие.
Не можех да проумея дали в нея нещо се бе променило или проблемът беше в оня очилат глупак, който виждаше толкова, колкото да свали уличен фенер. Струваше ми се, че първи би трябвало да доловя новото у едно момиче, с което не се разделяхме от сутрин до вечер. Не можеше да ми убегне и най-малката пъпчица на носа й. Ако гърдите й бяха набъбнали дори с милиметър, пак аз щях да го забележа пръв. Тогава какво? Освен ако по време на престоя ми в болницата не я бяха фраснали по главата с вълшебна пръчица — но дори и тогава много бих искал някой да ми посочи разликата! — защото иначе просто не можех да си обясня това, което ставаше. Едит в обятията на момче — все едно да си представя, че ходим на ръце!
Тя беше слаба като щиглец и Жорж бе изгубил надежда да я направи танцьорка, тъй като най-често би изглеждала така, сякаш е глътнала бастун. У нея нямаше и помен от грация. Беше дръпната и проклета. Без капчица нежност. Когато ходехме на училище, редовно пердашеше момчетата и малцина се осмеляваха да й се опънат. Беше по-скоро мрачна, неразговорлива и дива. Единствено аз и Оли знаехме, че може да се усмихва, да се вълнува и да се излегне в тревата, потръпвайки от щастие — отпускаше се само в случаите, когато тримата оставахме насаме.
И точно в този момент разбрах, че типът я е дрогирал. Алекс, един от балетистите, който ни носеше плочи от Щатите — точно на него дължах последните си придобивки, подбрани с помощта на Едит — веднъж ми беше разказал за тия неща и за момичетата в публичните домове в Близкия изток. Доколкото разбрах, давали им да пият нещо и ако след това им кажели да се хвърлят във водата, нещастниците тутакси плонжирали през прозореца. И трябва да призная, че тези истории ми направиха кошмарно впечатление.
— Е, крайно време беше! — потръпнах аз, преглъщайки насъбралата се в устата ми слюнка.
Познавах едного, на когото Едит, ако не бърках, щеше да бъде много задължена.
Миг след това приклекнах пред нея, без дори да погледна оня смрадлив сутеньор, с когото имах намерение да се занимая малко по-късно, и прошепнах:
— Едит… Добре ли се чувстваш?…
— О, ако обичаш, Анри-Джон, остави ме на мира! — изръмжа тя и ми хвърли зверски поглед.
Ясно, не беше дрогирана. Бе дори в отлична форма — бърза и ядна като светкавица, макар и несъмнено малко по-отнесена от обикновено. Според мен просто се самонавиваше. Изправих се мълчаливо, съсредоточавайки всичко, което ми бе минало през ум, в убийствено презрителна усмивка.
Всъщност получих си заслуженото, и то защото бях прекалено добър. Така или иначе, момичетата са си живо театро. Още чувам изявленията й за мъжете изобщо, придружени с ехидни подхилвания или дълбоко отвратени гримаси, които най-често биваха подплатени с толкова обидни думи, че смятах мнението й по въпроса за окончателно. Но, естествено, достатъчно бе първият срещнат тъпанар — и тоя в никакъв случай не беше Марлон Брандо — да се престори, че проявява интерес към нея, за да я чуеш как се размазва в блажени въздишки и подмокря кюлотите си с поглед на пържен шаран.
Мразех я, защото беше казала на черното бяло и при първия удобен случай бе побързала да се отметне най-безсрамно от думите си. Чувствах се измамен и смешен, задето бях взел думите й за чиста монета. И чувах нечий глас да шепне в ухото ми: „Видя ли? Никога не го забравяй. Отваряй ги очите и се учи. И никога в нищо не бъди сигурен.“
Сандвичите се бяха размекнали. Въпреки това взех един просто за да се занимавам с нещо и яхнах подлакътника на близкото канапе, на което си говореха за Суецкия канал. Не го знаех дори къде се намира, нито пък какво означава „национализация“, а и изобщо не ме интересуваше. Защо винаги водеха такива досадни разговори? Не можеха ли да не приказват само за онова, което ставаше по света, за своите книги, за своята живопис, за своя театър, за своя балет? Нима не бяха любопитни да разберат какво става в самите тях, нима не се интересуваха от чувствата си, от желанията си, от отношенията си със себеподобните, от онова, което се криеше в душата им? Уви, все едно да се питам дали сандвичът ми има вени и дали в тях тече кръв освен, разбира се, ако самият аз не бях мръднал.
После пак танцувах, но този път с Рамона, което бе значително по-отморяващо, а и ми позволяваше да държа под око някои хора. Всички момичета от
Точно преди да вляза в болницата бяхме отпразнували трийсет и втория й рожден ден. Доколкото ми бе известно, нямаше си приятел, но бях убеден, макар и без да мога да обясня защо, че знае всичко по Въпроса. Жестовете й бяха тъй кротки, държането й тъй женствено — дотолкова, че изглеждаше елегантно в сравнение с мъжкаранското поведение, към което другите упорито се придържаха, — че ни най-малко не се съмнявах в това. Затова направо я попитах може ли едно момиче да започне да се чука ей тъй, изведнъж.
— Не е необходимо да се изразяваш толкова грубо — отвърна тя. — Но като изключим това, не разбирам добре въпроса ти.
— Ами как да ти кажа… — нервирах се аз. — Да й се прииска така, все едно й се пикае.
И сведох поглед, тъй като все още не бях пораснал достатъчно, за да се чувствам неуязвим. Последва мълчание и реших, че просто ще ме зареже — и мен, и моя речник. Но ето че пръстите й се плъзнаха под брадичката ми и тя повдигна главата ми, след което с усмивка прошепна:
— Знаеш ли миличък, не бих казала, че виждам нещата по този начин. За Едит ли става дума?
— Не, не задължително… — свих рамене аз.
И побързах да се отдалеча, тъй като внезапно ми се стори, че е по-добре да си остана невеж, отколкото да ме вземат за глупак. Как беше възможно да не съм наясно по Въпроса? Нима неволно бях запушил уши и затворил очи в момента, в който е трябвало да ги отварям на четири? Бях убеден, че и последният глупак е най-подробно осведомен за всичко това. Имах усещането, че стоя пред непреодолима пропаст, която всеки друг преспокойно би прекрачил. Спомням си, че веднъж се бях опитал да впечатля един учител, да се направя на интересен и така да компенсирам някои мои слабости в смятането наум. „Но за кой се вземаш, млади ми друже? — бе изсумтял той в лицето ми. — Нима си въобразяваш, че умението ти да изпълняваш твоя «Концерт за лява ръка» ще ти бъде от някаква полза, когато отидеш на пазар? Мислиш ли, че денонощният ти труд над платното или теориите на твоя Деларт, за които на никого не му пука, ще ти помогнат си провериш рестото? Научи се да вървиш, преди да се опиташ да бягаш. Не забравяй, че най- важното нещо в една сграда са основите!“ Беше адски досаден тип, винаги готов да те халоса по главата с някоя от онези тежки истини, които правеха живота скучен и брутален. Но си представях как се усмихва и поклаща глава при вида на всички тези красиви жени, с които имах късмета или да общувам, или да живея под един покрив, и ми подхвърля: „Бога ми, може би наистина знаеш нещо…
За момент тези размишления ме разстроиха, но много скоро престанах да мисля за това и реших да се поразходя из етажите. Тъкмо умувах дали да взема Оли с мен, като междувременно разсеяно оглеждах присъстващите, когато отново забелязах Едит. И то точно навреме!…
Жорж протегна ръка към мен, но предпочетох да остана извън обсега му. Не бях дошъл, за да седя на пода и да се облягам на стената с малоумното изражение, изписано на лицата на останалите. Бях тук, за да вдигна тревога.
— Ей, Едит, такова… Току-що излезе навън с един тип! Не си измислям!
Думите ми очевидно си прокарваха изключително трудно път до съзнанието му, но бях готов да ги изрева повторно в ушите му, ако това можеше да помогне. А и ужасно ми се искаше да го направя — направо бях бесен от бавните му реакции. С тази скорост щеше да му е необходим най-малко четвърт час, за да се изправи, и несъмнено още толкова, за да прекоси стаята! Вече скърцах със зъби, когато изведнъж
