Навън към себе си

забелязах типа на Едит, увлечен в оживен разговор от другата страна на бюфета, но вече без нея.

При тази гледка краката ми се подкосиха. Леко замаян се свлякох до Жорж, който ме дари с безсмислена усмивка, доволен, че съм се решил да му правя компания. Той бавно разгъна крака, досущ като цвете, разтварящо венчето си под ласката на утрото, блажено въздъхна и промърмори, навеждайки се към мен:

— Не разбрах много добре какво ми каза за Едит.

— Нищо! — отсякох аз, събирайки рязко крака.

После опрях брадичка на коленете си.

Посрещнахме утрото на леглото й, пушейки адски силни цигари, от чийто дим не можехме да погълнем практически нищо, но който чудесно разкрасяваше стаята. След упорита борба със съня Оли беше заспал с полуотворени очи и в поза, която обезобразяваше лицето му — лежеше по корем, с глава върху ръката, и приплъзналото се по дланта му лице се бе изкривило в ужасяваща гримаса. До последния момент се беше опитвал да следи разговора ни с Едит, но накрая умората го бе надвила.

Долу продължаваше да дъни музика — и по-конкретно Ruby, my Dear на Мънк, — поради което предположих, че Жорж все още не се е катурнал мъртвопиян в някой ъгъл. Три четвърти от къщата се бе опразнила, но последният бастион продължаваше да се държи и до слуха ми все още долиташе глъчката на безкрайни препирни, смях и звън на чаши. Ние мълчахме. Лично аз прехвърлях през ум онези събития от вечерта, които ми бяха причинили споменатите по-горе терзания, докато тя мислеше неизвестно за какво, вперила унесен поглед в пространството. Бях я подкачил за нейния любовчия, но тя се бе задоволила да издуха дима от цигарата си в лицето ми и да попита: За кой по-точно говориш? Тогава нещо бе заседнало в гърлото ми и бях зяпнал като идиот, неспособен да изрека и една от язвителните думи, с които се канех да я засипя. И когато малко по-късно се опитах да я заям за новите й апетити: Май си доста шавлива за момиче, което не се интересува от момчетата! — изглеждах доста жалък или поне не толкова злъчен, колкото ми се искаше.

От време на време я поглеждах, свит на пода до леглото й като купчина чакъл и с настроението на човек, комуто предстои да изгълта пълна чаша рициново масло. Предчувствах, че ще ми бъде много трудно да приема новите манийки на Едит. Не бях чак толкова тъп, за да си въобразя, че това ще й мине и всичко ще си остане както преди. Наблюдавах я със смътното подозрение, че нямам никакъв избор.

И тъй като едно зло никога не идва само, на следващия ден направих ново откритие — ще рече човек, че бях прекарал цяла вечност в онази проклета болница, макар да разбрах, че събитието датирало от няколко месеца, — което здравата ме разтресе. Накратко, беше в ранния следобед и ние помагахме на останалите да сложат къщата в ред. Всички се влачеха пребледнели като платно, стискаха устни и кривяха болезнено лице и при най-незначителното движение. Нямаше какво друго да правим, освен да се постараем да възстановим поне част от силите си. Настояхме пред Алис да уважи традицията, тъй че бяхме напълно свободни. Но беше прекалено студено за излизане. Духаше леден вятър, за което си давахме сметка по трептенето на липата в градината и на телефонните жици. Типът, който ни докара въглища, ни уведоми, че било най-малко минус петнайсет и водопроводните тръби повсеместно се пукали.

Жорж се намръщи, но все пак реши да отскочи до града. Обеща, че на връщане ще играем на карти или на каквото поискаме, стига да е седнал и да бъде на спокойствие. Докато съставяше списъка на покупките — поръчките валяха отвсякъде, като се започне от етажите и се стигне до кухнята, принуждавайки го от време на време възмутено да крещи: Стига! Не всички едновременно! — на двама ни с Едит бе наредено да съберем чаршафите от стаите.

Честта да мъкна огромната торба, която постепенно пълнехме, се падна на мен. Не бях си доспал и задачата ми се струваше много по-отегчителна от всеки друг път, още повече че Едит не вършеше почти нищо, задоволявайки се да сваля единствено калъфките на възглавниците.

— Що не вземеш по-добре да си легнеш, докато аз бачкам? Така де, излишно е да се притесняваш!

И за последен път се убедих, че е вредно да й се дават подобни съвети. Тя ехидно ми се ухили, скръсти ръце на тила, отскочи назад и се пльосна върху леглото, което я отблъсна нагоре с ядно изскърцване на пружините. После избухна в смях, докато аз изумено се вторачих в нея.

Изминаха може би една-две секунди, преди да осъзнае, че нещо не е наред и че на мен, за разлика от нея, изобщо не ми е до смях. Едва тогава рязко дръпна полата си надолу. Извърнах глава.

— Е, и какво, никога ли не си виждал кръв? Чак сега ли се събуждаш?

* * *

Изминали бяха две седмици, откакто Едит ме бе напуснала, и вече започвах да осъзнавам какво означава това в действителност — нанасянето на раната беше неприятен момент, но зарастването й обещаваше да бъде дълго и мъчително, ако някога изобщо зараснеше.

Познавах добре Едит и не бях ни най-малко сигурен дали накрая все пак ще ми прости. А и колкото и глупаво да изглеждаше, бях от мъжете, които имат една-единствена жена в живота си, тъй че на практика не можех да направя почти нищо — не ми оставаше друго освен да си нося кръста. Най-елементарна констатация. И това нямаше нищо общо с духа на времето или пък с прочитането на няколко списания, които пропагандираха един или друг начин на живот — просто нещата стояха така и не изпитвах от това нито срам, нито гордост. Не аз бях избрал да бъда такъв и да размишлявам по въпроса беше съвършено безполезно. В живота можеш да избереш да бъдеш или да не бъдеш мръсник, но тона наистина е единственият избор, който сме в състояние да направим.

„Сен Венсан“ затвори врати през втората половина на юни в един слънчев и изключително горещ следобед, преливащ от всеобщо добро настроение. В края на учебната година винаги изпитвах особено приятно облекчение. Подсмихвайки се, събрах нещата си и преди да изляза, обърнах стола върху бюрото, за да не оставя нищо, напомнящо за присъствието ми.

Този път изпитах леко съжаление, че напускам работа. Макар и да не успяваше да разсее измъчващите ме мрачни мисли, тя поне запълваше дните ми с някакво работно време, чието спазване ми носеше известно удовлетворение. Как щях да организирам живота си отсега нататък?

Като начало преместих уроците по пиано преди обед, което разрешаваше съществена част от проблема. От тази гледна точка — ако приемем, че началото на деня рискува да се окаже главоблъсканица, която би могла да ме изтормози и да ме накара окончателно да затъпея — можех да се поздравя с тези своевременно взети мерки, яхвайки отново коня в момента, в който очаквах да се изсуля от стремената. Настоях пред най-даровитите си ученици да идват колкото се може по-рано. Така едва ли не още със ставането си слушах Бах или Моцарт, които възприемах без особени сътресения. Шостакович ми навяваше известна тъга, но въпросният ученик се готвеше за конкурс и не можех да му се бъркам. Накратко, важното беше, че съм на крак, че съм зает и че не умувам над положението си поне доколкото това беше възможно.

Вниманието, което ми засвидетелстваше Елеонор, малко ме дразнеше, но не смеех да хапя ръката, която ме милваше, а още по-малко да я разубеждавам в старанието й да се нагърбва с ролята на друг, та била тя вакантна и напълно подходяща за нея. Като се изключат случаите, когато Оли ме помъкваше нанякъде, прекарвах вечерите у дома и понякога ми беше много приятно, че има с кого да си говоря и че поне една от трите жени в живота ми продължава да се интересува от мен, докато другите две с удоволствие биха танцували на гроба ми. Така де, не му беше времето да се оплаквам, че младоженката е прекалено красива. Нито пък бях в състояние да изисквам каквото и да било.

Веднъж, когато се прибрахме след вечеря, Евелин хвана бика за рогата с всички предпазни мерки, които можеше да се очакват от нея. Не беше късно. През цялото време ни бе пришпорвала да бързаме — противното искрено би ни удивило, — тъй като „някой“ щял да дойде да я вземе и този „някой“ не обичал да чака. Несъмнено щях да направя много по-добре, ако не се бях подсмихнал и бях премълчал разсъжденията си върху предпочитанията й към подобни дървеняци. Тя, естествено, мигом настръхна и признавам, че постъпих доста глупаво, още повече че изобщо не ми пукаше що за птица е новият й избраник. Просто ми се изплъзна и искрено съжалявах, но не можех нищо да направя.

Настаних се пред телевизора, докато Елеонор ми наливаше нещо за пиене, а Евелин ме гледаше изпод вежди. Надявах се, че не й е прекалено трудно.

Елеонор седна до мен. Прегърнах я през рамо и двамата се приготвихме да подирим щастието си —