Навън към себе си

изгубихме сума време.

В подножието на стълбището се натъкнах на Спаак, който ме вдигна на ръце и започна да ме показва на всички като някаква реликва, докато Едит и Оли се промъкваха към бюфета. Понечих да се освободя, но той ме задържа още миг, за да ме поздрави за енергичността ми, след което гръмогласно се провикна:

— Та погледнете го само! Нима животът наистина не ни награждава за всички наши усилия?

И ми се усмихна, а аз бях направо позеленял от яд. В случай че не го бе забелязал, много скоро щях да навърша тринайсет години и трябваше да знае, че като ме дундурка така, просто ме прави за посмешище. За беда обаче открай време изпитвах към него неподправено страхопочитание. В подобни обстоятелства моментално бих се отскубнал от лапите на когото и да било другиго, но виж, Спаак малко ме плашеше, а и кой знае, може би властваше над сили, за които дори и не подозирах. Двоумях се дали да не му тегля едно коляно в корема, но се въздържах, тъй като не исках да си създавам неприятности. Щом ме пусна обаче светкавично се присвих одве, за да избегна ръката му — тази им проклета мания да ни потупват по главата! — и побързах да се присъединя към приятелите си.

Двамата с Оли бяхме стигнали до единодушното заключение, че за сметка на по-скоро бедния бюфет подобни купони предоставяха изключително богат избор на красиви момичета. А и поради навалицата не беше никак трудно да ги доближиш и спокойно да ги наблюдаваш с крайчеца на окото, поглъщайки междувременно сандвич след сандвич — по-късно с помощта на Алис щях да открия известния стих на Уитман: Всички мъже са ми братя… а жените — сестри и любими, и в него да припозная чувствата, които изпитвах по времето, когато намирах всички тези хора за прекрасни и всичко ми се струваше много просто…

Въпросните момичета, естествено, не бяха лъжица за нашата уста. Но в повечето случаи те се държаха така мило с нас, че ни караха да си въобразяваме противното, а понякога дори ни намираха за толкова симпатични, че ни позволяваха някои волности, от чиято сладост губехме ума и дума. Ах, какво изпитвахме, когато тези прелестни създания, замаяни от виното и останали почти без сили след вихрилите се цяла нощ танци, ни позволяваха да се притиснем към тях и разсеяно ни милваха и си играеха с косата ни, докато ние жадно вдъхвахме аромата им и се виехме като змиорки между гърдите им, или пък с почти неосезаемо приплъзване завирахме нос между бедрата им!…

Ние бяхме децата на Жорж и Елизабет, малките галеници на Sinn Fein Ballet, и това обясняваше вниманието, което ни се засвидетелстваше. Но ние не го съзнавахме и светът на възрастните — не само в тези случаи, разбира се, — ни се струваше ужасно привлекателен, за да не кажем съвършен от сексуална гледна точка.

Същата вечер установих, че мъжете не бяха безразлични към Едит. Така се изненадах, че за известно време престанах да се интересувам какво става около мен и започнах крадешком да я наблюдавам, за да се уверя, че не сънувам. Трябва да отбележа, че до този момент Едит винаги се правеше на интересна, когато се забавлявахме. Заявяваше, че й е скучно, и започваше да те дърпа за ръкава в разгара на осиновяването ти от някоя треторазредна актриса, от чиито изкуствени мигли ти премалява, и то точно в момента, в който оная аха да ти позволи да засмучеш гърдите й. Налагаше се да я отпращаме и да я молим да не проваля всичко. Всъщност защо не вземе да си легне? И редовно се карахме по този повод. Тя твърдеше, че сме жалки и че не разбира защо вече отказваме да носим къси панталони, след като това така се харесва на онези тъпи фльорци, а и защо всъщност не вземем да си смучем палците, след като и тъй, и тъй сме паднали толкова ниско? Двамата с Оли само се подхилвахме, все още целите оплескани с червило. Така де, кучето си лае, керванът си върви.

Винаги съм смятал, че Едит е красива, но не тя бе загадъчната гологръда посетителка, която навестяваше сънищата ми само по жартиери. По тази причина намирах за напълно естествено това, че я пренебрегваме, поне като жена, особено когато се озовеше сред тези демонични създания, които бяха само плът, заоблености и съблазън. Мимолетните взаимни докосвания, датиращи от ранното ни детство, бяха удовлетворили любопитството ми, ала без да събудят у мен съответното желание. За какъв дявол тогава други ще се интересуват от нея? Честно казано, сутиенът й бе толкова празен, колкото и шепата на просяк.

Човек би трябвало да бъде едва ли не сляп, за да й налети. И ето ти доказателството — типът носеше очила и беше космат като маймуна, което за мен бе признак на чиста проба олигофрения. Освен това на възраст беше два пъти по-голям от мен, но това не му пречеше да й прави мили очи, сякаш сваляше своя връстничка. Направо онемях.

От тази умопомрачаваща гледка ме откъсна Оли. Той решително ме дръпна настрана и ми предложи да си поделим чашата бяло чинцано, която току-що бе отмъкнал. Разказах му какво съм видял, но той само сви рамене и се въздържа от коментари.

— Не мислиш ли, че е гадно? — настоях аз.

— Кое?

— Ами това, което ти казах! За типа, дето й се лигави!

— Откъде да знам… К’во й е направил?

Разбрах, че Оли далеч не е най-подходящият събеседник за обсъждането на възникналия проблем. Беше още прекалено наивен и недостатъчно отракан, за да борави с понятия, чиято тънкост го запокитваше в бездната на отчайващо недоумение, където в крайна сметка предпочетох да го зарежа. Беше наистина безнадежден случай. Подадох му вече празната чаша чинцано, след което го измерих с огорчен поглед и го оставих да си бърка в носа.

Без да изпускам Едит от очи, отново се впуснах в действие. Роклите на момичетата се виеха в пъстър поток насред стаята и лицата лъщяха от пот във вихъра на най-екстравагантни акробатични фигури — членовете на Балета бяха на седмото небе, посрещани с възхитените викове и свиркания на част от присъстващите. Прави или седнали направо на пода, едни разговаряха, други пиеха и се шегуваха, взирайки се вдъхновено в очите на събеседника си, докато най-смелите се усамотяваха в стаите. Някои вдигаха тостове в памет на Полък15 или Брехт. Други се хващаха гуша за гуша заради Алжир. Трети пък обсъждаха Бежар и пристигането в Париж на American Ballet Theater. Но чувствах, че желанието да се харесат вземаше връх над всичко останало. И осъзнавайки това, имах усещането, че съм разкрил една голяма тайна. Напълно безполезна между впрочем, си казвах. Не разбирах много добре за какво служат всички онези подробности, които научавах за човешката природа.

За сметка на това имаше нещо, което ми беше ясно като бял ден, адски ме дразнеше и заплашваше да ми развали вечерта, и то бе обратът в отношението на Едит към очилатия. Предстоеше ми още много да науча, но вече знаех достатъчно, за да не си правя илюзии относно намеренията му. Изплезил бе език до пода, животното! Чудех се какво ли толкова интересно й разказва, и то вече цял час, особено като знаех колко бързо й писва на Едит, когато някой й досажда. Реших да се разкърша с един-два танца, за да се поразсея. Рамона мимоходом ме предупреди, че трябва да внимавам и да не забравям, че току-що съм излязъл от болницата, но всичко мина много добре и две момичета в плътно прилепнали клинове тозчас се присъединиха към мен… така де, какво друго искате да ви кажа?

Едва-що си поех дъх и ги потърсих с поглед. В първия момент помислих, че са се омели, и вече започвах да се безпокоя, когато установих, че просто са се друснали върху няколко възглавници и продължават да се поглъщат с очи, разговаряйки за бог знае какво. Идеше ми да ги залея с кофа вода. По дяволите, никога досега не бях виждал толкова красноречив тип! Библията ли й рецитираше, що ли?… И буквално като треснат с чук по главата изведнъж си дадох сметка, че оня с най-невинен вид попипва едната обеца на Едит, усуквайки кичур от косата й около пръста си.

Не си губих времето в напразни размишления. Стиснах юмруци и тръгнах да намеря Жорж.

Открих го сред група слушатели. Изчаках да довърши разсъжденията си върху техниката на Бурнонвил и го дръпнах за ръкава.

— Какво правя ли? Нищо, само дето ей там един тип с Едит…

Той ме изгледа тъпо. После ме притисна към себе си и отново взе думата, затваряйки устата на някакъв нещастник, който обвиняваше Баланчин, че не умеел да използва руснаците. Рязко се отскубнах от хлабавата му прегръдка. Идеше ми и него да удуша.

Моите две партньорки полюбопитстваха дали очарователното момченце е готово за нови подвизи на дансинга, но аз отклоних поканата, тъй като покрай тази история досегашното ми чудесно настроение почти