Нощта е изключително мека. Апартаментът на Хайсенбютел има обширна тераса, стаила се между покривите на „Сен-Венсан“. Мястото е приятно, оттук можеш да наблюдаваш града и да стоиш на балкона като на носа на адмиралски кораб с доволна усмивка на устните. Събирането е чисто парижко, с куп красиви жени, които не свеждат очи. Презрението ми към този град не се отнася до жените. Нито до улиците в ранните часове. Нито до падането на нощта.
Приближих се до Едит. Робер Лафит се вцепени до бюфета.
— Смяташ ли, че го плаша?
— Не знам. Защо не го попиташ?
— Имам усещането, че ни гледа.
— Да, така е, не ни изпуска от очи.
— Съжалявам, че си ми жена и че си имаш кавалер. Защото мисля, че иначе щях да си опитам късмета.
— Не ме ухажвай, Анри-Джон. Никога не те е бивало да ми сваляш звезди от небето.
— Фин постоянно ми повтаряше: „Омарите няма да паднат сами в чинията ти.“
Не се задържах при нея. Отстъпих мястото си на нейния жиголо.
— Чуйте, скъпи приятелю… Това наистина е ужасно неприятно. Искрено съжалявам — продължава да се пъне Хайсенбютел.
— Няма нищо — свивам рамене.
Не съм съсипан. Не съм бесен. Не съм в настроение да се заяждам с литературния агент на Едит, защото
Не ядох, но изпих две-три чаши. Някои от жените, които не ме познаваха и ме смятаха за ерген — повечето от тях предпочитаха да не си създават неприятности, — идваха да видят отблизо за какво по- точно става въпрос и ме принуждаваха да си размърдам мозъка, докато ми говореха за щяло и нещяло. Питам се докъде ли може да стигне човешко то безочие. И не само по отношение на секса. Жалко, че досега на никого не е хрумнало да осчетоводява лошите постъпки, които човек не извършва.
Каня се да си тръгвам и Хайсенбютел ме хваща за лакътя, за да ме изпрати до вратата. Възползва се от това, че сме сами и свива вежди.
— Хайде, приятелю, сега е моментът да реагирате!
— Бъдете така добър да ме пуснете.
Пуска ме, но вече е набрал обороти.
— Я стига! Вземете се в ръце, по дяволите!
— Вижте… Имате ли нещо против да не засягаме тази тема?
— Опитвам се просто да ви помогна, Анри-Джон.
— По-добре не се опитвайте. И докато не съм забравил, ако видите съдията Колинс, предайте му същото.
— Слушайте, момчето ми, не бъдете толкова неблагодарен! Огледайте се. „Сен Венсан“ живее благодарение на половината от тук присъстващите. Сред тях са най-щедрите дарители, най-влиятелните родители на ученици от нашия колеж. И вие сте единственият преподавател, когото поканих на това соаре… от приятелски чувства към вас и жена ви. Нека за миг забравим онова, което не одобрявам от чисто човешка гледна точка, но дайте си сметка в какво положение ме поставяте като директор на училището. Не ме принуждавайте да взема мерки, от които ще пострадате не само вие, но и аз.
Разсмях се.
— Не приемайте думите ми несериозно — добави той.
Ръката ми се стрелна като змия и се вкопчи в бицепса му.
Беше мек като преварен кренвирш. И собственият ми глас долетя до слуха ми сякаш отдалеч.
— Да си останем приятели, драги. Чуйте добре какво ще ви кажа. Не знам колко сте тези, които действате зад гърба ми, и не съм в състояние да се преборя с всички ви. Мълчете и ме слушайте! Сега пък аз се опитвам да ви помогна. Може и да се огъна под числеността ви, както казах, ала не и преди да ви видя сметката, на вас и на Колинс!
— Но… Но вие сте луд!
— Усмихнете се, гледат ни.
— За Бога, откъде ви хрумна…
— Не знам. Може и да греша. Но не се опитвайте да оказвате какъвто и да било натиск върху мен, защото ще превърна живота ви в ад! Само косъм да докоснете от главата на Едит и ще ви удавя в собствената ви кръв! Как да се изразя… Не се опитвайте да влезете в схватка с мен, защото още сега ще ви изкормя!
Случи се вечерта след погребението на Ъруин. Сякаш ме блъсна право в гърдите. Едва не се изтъркалях надолу по урвата. Ръката ми се вкопчи в перилото на стълбата.
Заради горещината Колинсови бяха ускорили формалностите. Целият бях в пот. Връщах се от болницата, където превързаха кутрето ми. Бях го счупил, удряйки Оли, и нямаше и час, откакто го бяха наместили. Цялата ръка ме болеше. Около гроба имаше толкова цветя, че направо вонеше.
Доколкото разбрахме, Ъруин се беше обесил след страхотен скандал с баща си. Двете му сестри ни разказаха всичко най-подробно, и то без капка емоция, сякаш ставаше дума за блъснат от кола непознат. За пореден път — и за последен — подхванали темата за развода и Колинс ударил плесница на сина си, след което заплашил да го постави под ключ.
В църквата Мерил се сдържаше, бидейки прекалено заета да бърше сълзите си. Но когато погребалното шествие потегли, тя започна да жестикулира и да подвиква предизвикателно към съдията, който крачеше начело. Виковете й внесоха известен смут в редиците, хората започнаха да обръщат глава и движението преля назад, към техния източник. Оли я дръпна настрана и се опита да заглуши проклятията й в прегръдките си.
Докато спускаха ковчега в гроба, съдията вдигна глава и за миг спря погледа си върху мен и Едит. Познавахме го слабо, колкото да си кажем добър ден и довиждане, когато се разминавахме на пътя или прекосявахме имението му заедно с Ъруин. Но погледът му беше ужасяващ и нямах и представа какво си мисли, докато се взира в нас. Нищо кой знае колко мило според мен. Може би сега, когато синът му вече го нямаше, търсеше нова плячка за злобата си.
В къщата ни очакваше дълъг, тъжен и безмълвен следобед. Оли и Мерил се притискаха един към друг. За мен гледката бе мъчителна. Преди всичко, защото от близостта им се излъчваше такава нежност, че се чувствах адски неудобно, а след това и защото лицето на Оли беше толкова подпухнало, че ме избиваше студена пот.
Така или иначе, гневът ми се беше стопил и аз се залових да измия натрупалите се от два дни съдове. Бях изслушал, без да ми мигне окото, всички епитети, с които ме окачествиха след изпълнението ми. Това дори ми донесе известно облекчение. През целия вчерашен ден изобщо не ми обърнаха внимание. Пръстът ужасно ме болеше, но не смеех да гъкна. Оли цял се бе жлътнал от арниковата тинктура и нямах никакво желание отново да разлайвам кучетата. До тази сутрин никой не се бе поинтересувал защо съм си увил ръката с това шалче. Може би смятаха, че си търся повод да се оплаквам и да се мръщя, докато се боря с чиниите.
Никой не беше гладен. Внесох таблата и чиниите обратно вътре. Чувствах се наистина опустошен. След закуска Едит се беше поинтересувала от пръста ми и ме бе откарала в болницата. Следобед отидохме да плуваме. Бяхме останали само двамата, когато видях Мерил и Оли да се спускат към плажа.