Но не им обърнах никакво внимание. Събитията през последните дни ме бяха разтърсили, обикалях в кръг около самия себе си и дори и най-баналната ми мисъл се израждаше в отрова, в зловещо леке, в безнадеждно скимтене.
Вече нищо не разбирах. Имах чувството, че съм болен от неизлечима болест. Ровех се в съзнанието ей, за да се опитам да разбера какво не е наред, ала съвършено безрезултатно, защото неизменно настъпваше момент, когато всичко потъваше в мрак.
По едно време ми хрумна мисълта, че именно аз гася светлината. И това бе едничкото прозрение, което благоволи за миг да ме осени. Но после, потапяйки се отново в сенките на съзнанието си, дойдох до заключението, че и то не ми е от особена полза.
Отидох да изпуша една цигара на ръба на урвата. Имаше вятър, но не ми се пикаеше. Долу забелязах Мерил и Оли, седнали на последното стъпало на стълбата, и ми хрумна, че за такава награда може би си заслужава да изядеш един пердах. А от моето счупено кутре нямах никаква полза.
Леко настръхнах, когато се зацелуваха. Наблюдавах ги и по едно време ми се стори, че не ми е много ясно какво правят. Знаех как се целува момиче. А това, тяхното, хем приличаше, хем не приличаше на целувка. Или наистина имаше още на какво да се уча. Ядно се изплюх на земята.
После пъхнах свитите си в юмрук ръце в джобовете. Долу ония се държаха за ръка и все така се притискаха един към друг. Не ми се драйфаше, но имах чувството, че нещо ми се надига в гърлото. Не ми се и плачеше, но като че ли всичко в мен се втечняваше, не усещах нищо твърдо. И което е още по-страшно: изтичах сякаш през цедка, зверски студ смазваше главата ми, минаваше през гърдите ми и се плъзгаше надолу, към слабините. Чувствах се пълен с празнота. Поемах си дъх и вятърът нахълтваше в ноздрите ми, виеше в тялото ми като в барака без мебели, без врати, без прозорци, без жива душа.
И тогава чух гласа на Едит зад гърба си. Обърнах се, колкото и зле да се чувствах.
— Извинявай — промълвих, — не разбрах какво каза.
— Тогава ще го повторя.
Кимнах. Ако искаше да ме кастрира, точно сега беше моментът — нямаше и пръста си да помръдна, за да се защитя. Тъй като се бавеше, вдигнах очи към нея.
И тя заяви:
— Няма да намериш нищо по-добро от мен, Анри-Джон. Не е зле поне веднъж да ми повярваш.
Ръката ми се вкопчи в перилото на стълбата.
— Е, добре… Бих искала да ми го върнеш.
Знаеше много добре, разбира се, че дневникът й е у мен. От своя страна нямах представа как щеше да реагира, когато засегнехме тази тема, това можеше да ми създаде неприятности. Но я бях хванал натясно в кухнята след събирането у Хайсенбютел и беше късно, и не бях предизвикал никакъв скандал, и не се бях опитал да се заяждам с нейния литературен агент, бях се представил идеално. Нима заслужавах дори най- малък упрек?
— Слушай… Може ли да го задържа още малко?
— Защо?
— Да речем, че си първото момиче, на което съм проговорил, а и някак свикнах с него. Ако случайно се събудя и взема дневника ти, малко след това отново заспивам.
— Е, благодаря!
Но се усмихваше.
— Знаеш ли — добавих, — след като отворихме дума… Това, което ме порази, е, че си могла да чакаш толкова време. Наистина бях голямо магаре.
— Но тогава бях млада.
— Мисля, че при мъжете е по-различно. Търпението им се притичва на помощ, едва когато остареят.
Той не знае какво иска. Това не е от днес и може би винаги ще бъде така. Защо тогава на мен всичко ми се струва толкова ясно?
Смених мястото си с Рамона. Не държа да се карам с него в навечерието на сватбата ни. Не го питайте защо не иска деца, самият той няма представа и всичките му доводи не струват пукнат грош.
Но, Боже мой, ужасно ми е трудно да му се опъвам, когато се обърне към мен, имам чувството, че с всеки изминат ден го обичам все повече и повече. Утре ще стане точно една година, откакто сме заедно. Опасявам се, че със своите въздишки и гримаси накрая ще ме принуди да се усмихна.
Елизабет казва: „Те са по-силни, отколкото си мислят. Но ние сме длъжни да ги накараме да осъзнаят това.“
Тази сутрин се обади Оли. За да разбере дали случайно не сме се отказали (Ха-ха!). Изглежда, свещеникът е доста нервен, тъй като не бяхме тук за репетициите, а досега още не му се е случвало да бракосъчетава две двойки едновременно. Разчитам на Оли и на Анри-Джон, за да предизвикат пълен хаос.
Реших да приключа този дневник. Днес или утре. Ще започна нещо ново, по-различно… Все още не знам… Той се отнася до период от живота ми, който е към своя край. Дали не би трябвало точно тези думи да бъдат и последните? И точно тях да изпиша със замах насред небето, вместо да продължавам да изпадам в лиризъм.
Причината да се върнем вкъщи бе наистина ужасно тъпа — Оли беше забравил брачното си свидетелство.
Направихме обратен завой насред Сагаморския мост някъде призори. Навсякъде по света се намират страхотни глупаци. Рискувахме да си имаме проблеми с настаняването в хотела, а до Гранд Кениън имаше много път. Двамата с Оли се бяхме правили на идиоти с въпросните свидетелства, като накрая той закова своето на вратата на стаята си. Колкото до моето, първо го направих на шапка, после на фуния за наливане на бира, но Едит ми го конфискува, преди да го кръстя с будвайзер.
Жорж ни беше наел една открита кола. Бяла, с червени кожени седалки. Караше Оли, прегърнал Мерил през рамо. Слушахме
Буикът мигом занесе и изскочи от пътя. Не беше ново за нас, най-малко сто пъти бяхме вземали същия завой, и то с пълна газ. Но тази сутрин насреща ни Ребека караше колело.
Колата я отхвърли в храстите. И тя загина на място, тъй като ги бяха подкастрили с машина. Един остър като шило клон прониза гърдите й и изскочи през гърба й.
В същия момент Оли рязко завъртя волана и колата се преобърна. Едит и аз изхвърчахме при първото премятане. Буикът продължи да се търкаля.
Мерил почина през нощта в болницата. Оли излезе от кома два дни по-късно. По чудо беше отървал ампутацията. Това е.
