устния фолклор. Имаме електроцентрала, за която хората говорят само шепнешком, както и огромен, загадъчен кафяв облак, висящ постоянно ниско над земята на десетина километра южно от града. От него очите постоянно сълзят. Наричаме го Анастасия. Малко по-нагоре по течението на реката, във военното пристанище Североморск, е прибран в нафталина могъщият някога Северен съветски флот. Говори се, че там ръждясвали към сто и петдесет подводници, повечето от които флуоресцирали, щом се стъмни.
След гражданската война преди две години стотици хиляди жители напуснаха града, гласувайки с краката си срещу тъмнината по обед и температурите, при които дори водката замръзва в бутилката. Главно, предполагам, родените в Москва и Петербург. Градът ни сега беше полупразна сянка на миналото си.
Но този град беше моят дом. Обичах упорития му провинциализъм. Обичах дългите, студени и мрачни седмици през зимата и грубоватия черен хумор на местните хора. По особен начин обичах дори Анастасия и „Динамо“ — Мурманск.
И така, тази вечер бях в отлична форма. Музиката на Джери Мълиган звучеше меланхолично и похотливо — точно джаза, който харесвам. Откъм спалнята се чуваше възбуждащ шум от обличането на Наталия. Даже долових полъх от миризмата на червило или пудра. В такива моменти
Внезапно този прилив на оптимизъм ме накара да изпитам страх, от който ме полазиха мравки по гърба. За капак си спомних следобедното посещение при беззъбата гледачка и призрачната светлина на свещите в палатката й. Естествено, то не означаваше нищо. Ясно ми е, както и на всеки друг. Ясно ми беше още когато влязох в палатката. И все пак не мога да отрека, че тя остави своята следа. Сянка по-скоро. Тръпка, която се спуска надолу по гърба, както вече казах.
Аз съм по-податлив на такива моментни настроения от Наталия, разбира се. Разликата е в това, че тя крачи смело и решително по пътя на живота, докато аз се спирам и надничам зад ъгъла, преди да завия, колебая се пред мрачните и необичайно вдадени навътре входове.
Ето защо сигурно се досещате, че случката, която може да се тълкува като второ предупреждение, докато оставяхме колата си, отивайки на вечерята при губернатора, имаше по-силен ефект върху мен, отколкото върху Наталия. Бях паркирал моя средно тъмен син фиат „Толстой“ пред най-новата и най-висока сграда в Мурманск. Този небостъргач беше административният център на Колска област, но в него имаше и неизвестен за населението брой апартаменти, предназначени за височайшите народни избраници. Както и огромен мезонет, обитаван от губернатора на провинцията. Част от този комплекс е и най-големият търговски център на север от полярния кръг (не се усмихвайте, приятели, ние се съревноваваме със северносибирския Норилск и даже с форт Юкон в Аляска).
Тъкмо бях излязъл от колата и подуших въздуха. Метеорологичната прогноза беше от най-лошите, но снежната буря все още се помайваше някъде над морето. Според прогнозата тя щеше да стигне до Мурманск доста след полунощ.
Наталия бе застанала на тротоара до мен и чакаше да заключа колата. Обърнахме се и тръгнахме през почистеното от сняг площадче пред широката врата от тъмно стъкло, която загатваше за примамлива топлина в скритото зад нея фоайе на Градския административен център.
Нека само да добавя, че вече слезли от очебийно скромния фиат, ние нямахме вид на милиционер със среден чин и преуморена от работа лекарка. Бях взел под наем специално за случая смокинг от черноборсаджията Васикин (споменах ли вече за това?), а Наталия изглеждаше… Възможно ли е един мъж да опише с думи съпруга като Наталия?
Забелязах свитата като бохча тъмна фигура на мъж до ниската ограда на площадчето миг преди Наталия. Заради професионалния ми опит вероятно. Видях го как се размърдва и се изправя пред нас, облъчвайки ни със сладникавата смрад на мизерия. Посивялата глава отвори уста и изкрещя думи, които не разбрах напълно. Дълъг и мръсен пръст сочеше в лицето на Наталия.
Постовият от охраната изникна отнякъде извън моето полезрение. Черната му ръкавица удари стареца в гърдите и смърдящата дрипава бохча падна с пронизителен вик на тротоара. Възпрях пазача, когато, замахна с крак за ритник, и той се намръщи, обръщайки презрителния си поглед към мен, докато скитникът се отдалечаваше на четири крака.
Наталия направи няколко бързи крачки към превития човек, извади няколко рубли от чантичката си и се наведе пъргаво, пъхвайки монетите в дланта му, без да обръща внимание на злобната физиономия на пазача. Всичко приключи за няколко секунди.
Отидох при Наталия и двамата тръгнахме хванати за ръце към стъклената врата. Постарах се да овладея треперещия си глас, когато й казах:
— Заплаши те с бавна смърт.
— Само ако не се поправя. — Наталия продължи да ме държи за ръката, докато вратата се отваряше. Лъхна ни силна струя топъл и ароматизиран въздух. — Прокле ме и ме нарече Йезавел.
— Това от Библията ли е?
Образованието си получих по времето на съветската система, а в нея нямаше място за светото писание.
Влязохме в облицованото с огледала фоайе. Униформен сержант от милицията взе палтата ни. Колкото и да беше обръгнал, не устоя на изкушението да хвърли бърз, зашеметен поглед към оскъдничката черна рокля на Наталия. Втори сержант ни заведе до чакащия асансьор. Задържа плъзгащата се врата отворена и още щом влязохме, се пресегна и натисна един бутон, на който нямаше никакво обозначение.
— Йезавел — каза Наталия, когато потеглихме нагоре — е финикийска царица. Не си спомням на кой цар е била съпруга. Лошото си име в аналите е спечелила със своите прелъстителски умения и разюзданост.
Придърпвайки роклята си нагоре, тя вдигна високо крак и едва успя да го спусне, когато вратата на асансьора се отвори. И добре, че го направи, защото се оказахме с лице срещу огромния салон за приеми в личния апартамент на губернатора. Двадесетината гости с коктейли в ръце замълчаха и извърнаха глави да видят кои видни представители на елита в Кола пристигат с персоналния асансьор на губернатора право в сърцето на компанията.
Секунди по-късно Наталия вече беше отвлечена сред група възхитени американци на средна възраст и руски бизнесмени. Странно, но ми стана приятно. Удоволствие беше за мен да видя как богати американци,_ракетири1_ и представители на местната власт кръжат около нея като суетен рояк. Приятно ми беше дори когато видях Осопов — кмета на Мурманск, който практически се назначаваше от губернатора — да прегъва тлъстия си врат, навеждайки се над ръката й.
Присъстваха повече мъже, отколкото жени. Момичета от професията стояха на няколко групички в ъглите на голямата зала, бъбреха и отпиваха от питиетата си. На подобни официални приеми обикновено се очакваше домакинът да осигури и такива момичета. Те служеха за украса — нещо като свежи цветя, подредени във вази из залата. Засега никой от присъстващите мъже не им обръщаше внимание. Но и тяхното време щеше да дойде. Общоприето беше, ако някой от гостите пожелае да заведе вкъщи една от компаньонките в края на вечерта.
Аз пък тръгнах да се разхождам в периферията на салона, взимах си сандвичи от таблите върху лакираните маси и чаши шампанско, които ми поднасяха сервитьори с бели сака. Под ярката светлина на полилеите коварната инсинуация на старицата от мрачната палатка ми се струваше смешна. Бях толкова отпуснат, че дори не направих опит да се изплъзна от матроната с лъскава тюркоазена рокля, която се беше устремила към мен.
— Сигурно се чудите що за отвратителна тълпа от
— Който по-скоро
