обичаите на природата? Какъвто и да е процесът, самият човек не можеше да го обясни.
Моят вътрешен дежурен, изглежда, не е достатъчно обучен. Прави каквото може, но се престарава, неспокоен е и обърква сметката на времето. Казвам му например: „В пет и половина, моля“, а той ме стряска в два и половина. Поглеждам часовника си. Но той ми подсказва, че може да съм забравил да го навия. Вдигам часовника до ухото — не е спрял. Тогава той изказва предположението, че на часовника може да му е станало нещо. Сигурен е, че часът е пет и половина, ако не и малко повече. За да му угодя, обувам чехлите и слизам долу да проверя часовника в столовата. Какво се случва на човек, когато блуждае посред нощ из къщата по халат и чехли, не е необходимо да разказвам — повечето го знаят от опит. Всичко — особено всичко с остри ръбове — си доставя подлото удоволствие да го удари. Когато сте със здрави високи обувки, това всичко се отстранява от пътя ви, но дръзнете ли да тръгнете между мебелите по терлици на бос крак, те ви се изпречват и ви ритат. Пъхам се обратно в леглото ядосан, снел доверието от моя вътрешен дежурен заради твърдението му, че всички часовници в къщата са влезли в заговор срещу мен, и не мога да заспя половин час. От четири до пет той ме буди през десет минути. Проклинам се, че изобщо съм му споменал за будене. В пет часа самият той заспива уморен и прехвърля отговорността на прислужничката, която ме вдига половин час по-късно, отколкото обикновено.
Нея нощ така ме изтерза, че в пет часа станах само за да се отърва от него. Не знаех какво да правя. Влакът ни тръгваше чак в осем, багажът ни беше опакован и изпратен вечерта заедно с велосипедите на гарата на Фенчърч стрийт. Отидох в кабинета, рекох да попиша един час. По моему ранното утро преди закуска не е подходящо време за литературни занятия. Написах три абзаца от един разказ и след това ги прочетох. За произведенията ми е имало и нелюбезни изказвания, но не бях писал нещо, което да се сравни с тия три абзаца. Хвърлих ги в кошчето за хартии и се опитах да си припомня има ли институции, осигуряващи пенсия за пропаднали писатели.
За да променя посоката ни мислите си, пъхнах в джоба една топка за голф, избрах стик за далечни удари и излязох на ливадата. Там пасяха две овце. И двете тръгнаха подире ми, очевидно заинтересувани от спортните ми упражнения. Едната беше немлада, добродушна по нрав и благоразположена. Не съм сигурен, че разбираше играта, но, изглежда, й се нравеше, че съм се заел с толкова безобидно занимание в този ранен час. Придружаваше всеки удар с коментар:
— Добреее, мнооого добреее!
Толкова се радваше, сякаш го правеше самата тя.
Ала другата беше заядлива неприятна дъртачка и в противовес на първата се стараеше да ме обезсърчи. След почти всеки удар се изказваше:
— Неее, мнооого злеее, не е добреее!
Някои от ударите си бяха чудесни, но тя бе обзета от дух на противоречие и всячески се опитваше да ме ядоса. Веднага ми стана ясно.
По някаква злощастна случайност след един от най-решителните ми удари топката цапардоса по носа добрата овца. Лошата овца се изкикоти — безочливо, дрезгаво и просташки, и докато приятелката й стоеше закована на място, твърде сащисана, за да помръдне, тя рязко промени тона и изблея:
— Добреее, мнооого добреее! Най-добреее!
Готов бях да дам една гвинея да бях ударил нея, а не другата. На тоя свят добрите и благонамерените винаги си патят.
Прекарах на ливадата повече време, отколкото възнамерявах, и когато Етълбърта дойде да ми каже, че е седем и половина и че закуската е сервирана, си спомних, че не съм се обръснал. Етълбърта се ядосва, когато се бръсна набързо. Опасява се, че външни наблюдатели могат да го приемат за недостатъчно решителен опит за самоубийство и сред съседите да се разчуе, че съвместният ни живот не върви добре. На второ място изтъква, че имам външност, с която човек не бива да си играе.
Общо взето, бях доволен, че няма да има време за дълго сбогуване с Етълбърта — искаше ми се да избегна вероятността тя да се разплаче. Но ми се щеше да имам по-голяма възможност да дам няколко прощални напътствия на децата, особено за въдицата ми, която те упорито използват за вратичка на крикет. Освен това не обичам да тичам в последния момент на гарата. На двеста метра от гарата настигнах Джордж и Харис. Те също тичаха. Виновна била новата кухненска печка, както ме осведоми Харис на пресекулки, докато препускахме един до друг. Тая сутрин я изпробвали за пръв път и по една или друга причина тя пръснала тенджерата с бъбреците и опарила готвачката. Изрази надеждата, че докато се върнем, щели да й свикнат.
Още малко, и както се казва, щяхме да изтървем влака, а когато седнахме запъхтени в купето и си припомних събитията от тази сутрин, в паметта ми изплува образът на моя чичо Поджър, който двеста и петдесет дни от годината пътуваше с влака от девет и тринайсет от Илинг комън до гарата на Мергейт стрийт.
От дома на чичо Поджър до гарата бяха осем минути път. Чичо обичаше да казва:
— Смятай, че са петнайсет минути и не бързай — и винаги тръгваше тичешком пет минути преди влака.
Не зная защо, но това си беше обичай в предградието. Мнозина пълни господа, работещи в Сити, живееха тогава в Илинг (може би още живеят) и хващаха ранните влакове за града. Всички тръгваха късно, всички носеха черна чанта и вестник в едната ръка и чадър в другата и всички тичаха последните метри до гарата и в сухо, и в мокро време.
Хората, които си нямаха друга работа, главно бавачки и чирачета от дюкяните, а сегиз-тогиз и някой търговец с количка, се събираха при хубаво време на ливадата, за да ги гледат и да изпращат с одобрителни възгласи най-заслужилите. Зрелището не беше от най-изтънчените. Те не бягаха умело, не бягаха дори бързо, но много се стараеха и влагаха всичките си сили. Гледката привличаше не като проява на спортно майсторство, а будеше непреднамерена възхита поради съвестните им усилия.
Понякога в тълпата се сключваха безобидни облози.
— Две срещу едно за оня дъртия с бялата жилетка!
— Десет срещу едно за нашето Бръмчило, освен ако не се пльосне, преди да стигне!
— Залагам всичко за Червения император!
Това беше прякор, лепнат от младеж с вкус към ентомологията на един запасен офицер, съсед на чичо ми, господин с величава осанка, докато стоеше на място, но страхотно зачервен при най-малкото физическо усилие.
Чичо ми и останалите пишеха до редакцията на вестник „Илинг прес“, за да изкажат огорчението си от бездействието на местната полиция, редакторът поместваше пламенни уводни статии за липсата на възпитание сред долните съсловия, особено в западните предградия. Но от всичко това не излезе нищо.
Въпросът не беше в това, че чичо ми не ставаше достатъчно рано. Просто в последния момент му се случваха разни непредвидени неща. Първото, което правеше след закуска, бе да си загуби вестника. Винаги разбирахме, когато чичо Поджър загубваше нещо, по изражението на изумено възмущение, с което в такива случаи гледаше света. На чичо Поджър никога не му идваше на ум да си каже:
— Аз съм един небрежен старец. Губя всичко, никога не помня къде съм сложил нещо. Напълно съм неспособен да си го намеря сам. Вероятно в това отношение съм ужасно досаден за всичките ми близки. Трябва да се постарая да се поправя.
Напротив, по някакви странни пътища разумът му го бе предумал, че когато загуби нещо, виновни са всички други в къщата, но не и той.
— Ей сега го държах в ръцете си! — възкликваше той.
Тонът му изразяваше убеденост, че живее сред фокусници, които крият всичко от него с единствената цел да го ядосат.
— Да не си го оставил в градината? — изказваше предположение леля.
— Защо ще го оставям в градината? Вестникът не ми трябва в градината, вестникът ми трябва във влака.
— Може би си го пъхнал в джоба?
— Гледай я тая жена! Мислиш ли, че ще стоя тук в девет без пет и ще го търся, ако е в джоба ми? За
