— Да не влизаме в подробности. Картинката веднага ми се видя неприлична.
Той каза:
— От медицинска гледна точка беше правилна.
— Възможно е — съгласих се, — за човек, който язди велосипед само на кокалите си. Зная, нали и аз го опитах. Но за човек, който има и плът, си беше агония. При всеки камък или дупка те прищипваше, все едно си седнал върху нервен рак. Ти се вози на него цял месец.
— Мислех, че трябва да го изпитам, както трябва — отговори той.
Аз казах:
— Добре го изпита на гърба на семейството си, ако ми позволиш да се изразя по-образно. Жена ти сподели с мен, че през целия ви семеен живот никога не си бил толкова опак и заядлив, колкото през оня месец. Ами спомняш ли си и онова, другото седло, с пружина отдолу?
Той каза:
— Искаш да кажеш „Спиралата“?
Аз казах:
— Искам да кажа седлото, дето те подхвърляше нагоре като човече на ластик. Понякога падаше обратно на седлото, но понякога не го улучваше. Не ти изреждам тия неща, за да будя болезнени спомени, а за да те накарам да разбереш колко глупаво е да се занимаваш с опити на твоята възраст.
Той каза:
— Стига си говорил за моята възраст. Един мъж на трийсет и пет години…
— На колко години?
Той каза:
— Щом не искаш, не я вземай. Ако вашият тандем полети по някой склон и ви запрати и двамата с Джордж през покрива в някоя черква, аз няма да съм виновен.
— За Джордж не мога нищо да обещая — казах, — понякога, както знаеш, кипва от дреболии. Но ако ни се случи нещо подобно на описаното от теб и той вземе, че кипне, не се наемам да му обяснявам, че не е било по твоя вина.
— В изправност ли е машината? — попита той.
— Тандемът е в ред — отговорих.
Той каза:
— Прегледа ли го?
Аз казах:
— Не съм го преглеждал и няма да позволя никой да го преглежда. Съвсем е наред и ще си остане наред, докато тръгнем.
Имам опит в „преглеждането“. Имаше един човек във Фокстън, срещнах се с него край морето. Една вечер ми предложи да отидем на дълга разходка с велосипеди на другия ден и аз се съгласих. Станах рано за моите навици, положих усилия и бях доволен от себе си. Той закъсня с един час. Чаках го в градината. Беше чудесен ден. Той каза:
— Много хубаво изглежда вашето колело. Как върви?
— А, както повечето! — отговорих. — Съвсем леко сутрин, малко по-тежко, след като съм обядвал.
Той го хвана за предното колело и за вилката и го раздруса с все сила.
Аз казах:
— Недейте така, ще го повредите.
Не разбирах защо трябва да го друса, не му беше направило нищо лошо. Освен това, ако трябваше да се раздрусва, би трябвало аз да го направя. Чувствах се приблизително така, както ако беше взел да бие кучето ми.
Той каза:
— Предното колело играе.
Аз казах:
— Ако не го друсате, няма да играе.
Всъщност не играеше, никакво играене не се виждаше.
Той каза:
— Опасно е. Имате ли гаечен ключ?
Трябваше да бъда твърд, но си помислих, че може пък наистина да разбира. Отидох в бараката с инструментите, за да видя какво мога да намеря. Когато се върнах, той седеше на земята с предното колело между коленете. Играеше си с него и го въртеше между пръстите си, а остатъците от велосипеда лежаха на пясъчната пътека до него.
Той каза:
— Нещо му е станало на това предно колело.
— Май наистина му стана — отговорих, но онзи не разбираше от ирония.
Той каза:
— Май лагерите не са наред.
Аз казах:
— Не му берете повече грижа, само ще се изморите. Хайде да го сложим пак на мястото му и да тръгваме.
Той каза:
— Защо да не видим какво му има, след като вече е свалено — все едно колелото беше изскочило случайно.
Преди да успея да го спра, той отвинти нещо и на пътеката се разпиляха десетина-петнайсет сачми.
— Дръж! — изкрещя той. — Дръж ги! Не бива да изгубим нито една — изглеждаше доста развълнуван.
Половин час лазихме насам-натам и намерихме шестнайсет. Той каза, че се надявал това да са всичките, защото, ако не били, нямало да е добре за велосипеда. Каза, че най-важното, когато разглобяваш велосипед, било да внимаваш да не загубиш някоя сачма. Трябва да се преброят, поучи ме той, след като ги извадиш, и да внимаваш после да сложиш обратно същия брой. Обещах му, ако някога разглобявам велосипед, да не забравя съвета му.
Сложих за по-сигурно сачмите в шапката си, а шапката оставих на стъпалото пред вратата на къщата. Не беше разумно от моя страна, признавам. Всъщност направо глупаво беше. Обикновено не съм празноглав, сигурно той ми е повлиял.
След това обяви, че така и така се е заел с тая работа, защо да не провери и веригата, и веднага се хвана да сваля предавателната кутия. Направих опит да го разубедя. Повторих му какво ми беше казал най- сериозно един опитен мой приятел:
— Развали ли ти се предавателната кутия, продавай велосипеда и купувай нов, по-евтино ще ти излезе.
Той каза:
— Така говорят ония, дето нищо не разбират от велосипеди. Няма нищо по-просто от това да свалиш предавателна кутия.
Трябваше да призная, че е прав. След пет минути предавателната кутия лежеше разполовена на пътеката, а той лазеше на четири крака и търсеше винтчетата. Каза, че за него винаги си оставало загадка, къде изчезват винтчетата.
Продължавахме да търсим винтчетата, когато Етълбърта излезе в градината. Май се изненада, когато ни видя там. Мислела, че сме тръгнали преди няколко часа.
Той каза:
— Свършваме, свършваме. Само помагам на мъжа ви да оправим тоя велосипед. Колелото е хубаво, но си е машина, от време на време трябва да се преглежда.
Етълбърта каза:
— Ако искате да се измиете, когато свършите, можете да отидете отзад в кухнята, ако нямате нищо против. Момичетата току-що оправиха спалните.
Каза ми че, че ако види Кейт, вероятно ще отидат двете да се поразходят с яхта, но за обяд непременно
