Бях склонен да се съглася.
— И ще ви кажа къде — продължи той: — Из Шварцвалд.
— Ама то цялото е нагоре — натърти Джордж.
— Не цялото — отвърна Харис, — да речем, две трети. Освен това забравяш нещо — той се озърна и сниши глас: — Има влакчета, малки зъбчати линийки, дето…
Вратата се отвори и се появи госпожа Харис. Каза, че Етълбърта си е сложила шапката, а Мюриъл ни чакала, чакала и изрецитирала „Чай при Лудия шапкар“ без нас.
— В клуба, утре в четири — прошепна ми Харис.
Аз го предадох на Джордж, докато се качвахме горе.
ВТОРА ГЛАВА
Деликатен въпрос · Какво би могла да каже Етълбърта · Какво каза · Какво каза госпожа Харис · Какво казахме ние на Джордж · Тръгване в сряда · Джордж обявява, че сме щели да си разширим кръгозора · Двамата с Харис сме скептици · Кой от двамата в тандема върши повече работа? · Мнението на предния — Възгледите на задния · Как Харис загубил жена си · Въпросът за багажа · Мъдростта на покойния ми чичо Поджър · Начало на историята за човека, който имал пътна чанта
Пристъпих към действия пред Етълбърта още същата вечер. Като начало се показах малко нервен. Идеята ми беше Етълбърта да го забележи. Щях да го призная и да го обясня с умствена преумора. Това, естествено, щеше да доведе до приказки за моето здраве изобщо и за явната необходимост от незабавни и енергични мерки. Мислех си, че с малко такт бих могъл да извъртя така нещата, че предложението да дойде от самата Етълбърта. Представях си как тя казва: „Не, мили, нужна ти е промяна. Пълна промяна. Послушай ме сега и замини някъде за един месец. Не, не ме моли да дойда с теб. Зная, че ти се иска, но по-добре замини сам. Трябва ти мъжка компания. Опитай се да убедиш Джордж и Харис да тръгнат с теб. Повярвай ми, чувствителен ум като твоя има нужда от време на време да си почине от напрежението на домашната обстановка. Забрави за малко, че децата се нуждаят от уроци по музика и от обувки, забрави, че в живота съществуват неща като готвачки и бояджии, съседски кучета и сметки от месаря. Иди в някое зелено кътче на земята, където всичко е ново и непознато за теб, където изнуреният ти ум ще намери спокойствие и нови хрумвания. Замини за по-дълго, та да имам време да почувствам, че ми липсваш, да размисля за твоята сърдечност и добродетелност, за които, докато си непрекъснато при мен, може по човешки да забравя също както заради навика ставаме безучастни към слънчевата благодат и красотата на луната. Замини и се върни освежен духовно и физически, по-способен и по-добър, отколкото си бил, преди да заминеш — ако това е възможно.“
Но дори и желанията ни да се сбъднат, никога не става така, както сме го мечтали. Като начало Етълбърта не забеляза моята нервност. Наложи се сам да й обърна внимание:
— Много извинявай, нещо не се чувствам добре тая вечер.
Тя каза:
— А! Не съм забелязала. Какво ти е?
— Не мога да ти кажа какво ми е — отговорих, — от седмици вече усещам, че не съм в ред.
— От уискито на Харисови е — реши Етълбърта. — Знаеш, че не ти понася, винаги те удря в главата.
— Не е от уискито — възразих, — нещо по-сериозно е. Не толкова физическо, колкото душевно.
— Пак си чел критики за теб — каза по-съчувствено Етълбърта. — Защо не послушаш съвета ми и не ги изхвърляш в огъня?
— Не е от критиките — отвърнах, — напоследък бяха доста ласкателни… една-две от тях.
— Тогава от какво е? — попита Етълбърта. — Все трябва да има някаква причина.
— Не, няма — казах, — точно в това е въпросът. Усещам само, че ме владее някакво странно чувство на тревога.
Етълбърта ме изгледа доста особено, както ми се стори, но не каза нищо и аз продължих разсъжденията си:
— Това дотегливо еднообразие на живота, тези дни на спокойно безоблачно щастие всъщност са ужасяващи.
— Не е хубаво да мърмориш срещу тях — отбеляза Етълбърта. — Току-виж се сменили и тогава ще те питам…
— Не съм сигурен… — отговорих. — В един живот, който за мен е непрекъсната радост, дори болката би могла да внесе известно уместно разнообразие. Понякога се питам дали на светиите на небето непрекъснатото блаженство не им дотежава като бреме. Мен такова битие на безкрайно щастие, ненарушено от една-едничка контрастна нотка, направо би ме влудило. Изглежда — продължих, — съм по- особен човек. Понякога ми е трудно да разбера себе си. Дори има моменти — добавих, — когато се мразя.
Подобно слово, намекващо за скрити глъбини и неподдаващи се на тълкуване чувства, би трябвало да трогне Етълбърта, но тая вечер тя проявяваше учудваща липса на отзивчивост. Посъветва ме да не се тревожа за небесата и за евентуалното им влияние върху мен и каза, че било глупаво предварително да се изживяват тревоги, които може и никога да не дойдат. А за това, дето съм бил по-особен човек, тя предполагала, че едва ли бих могъл да променя себе си и щом другите нямали нищо против да ме приемат такъв, какъвто съм си, това слагало точка по въпроса. Еднообразието на живота, добави тя, тежало на всички, в това можела да ми съчувства.
— Нямаш представа, как копнея от време на време да се махна дори от теб — каза Етълбърта, — но зная, че е невъзможно, и дори не си го помислям.
Не бях чувал Етълбърта да говори така. Думите й ме поразиха и дори дълбоко ме наскърбиха.
— Не е приятно да чуеш такива неща от собствената си съпруга — казах.
— Зная, че не е приятно — отговори тя, — тъкмо затова не съм ти ги казвала досега. Вие, мъжете, никога не разбирате — продължи Етълбърта, — че колкото и да обича жената един мъж, понякога й втръсва от него. Нямаш представа, как жадувам от време на време да мога да си сложа шапката и да изляза, без никой да ме пита къде отивам, защо отивам, колко дълго ще отсъствам и кога ще се върна. Не знаеш как ми се иска понякога да поръчам обяд, който ми харесва, харесва и на децата, но ти, щом го видиш, ще си сложиш шапката и ще отидеш в клуба. Не знаеш колко много ми се ще да поканя някоя жена, която ми е приятна, а ти не я понасяш, да ида на гости при хора, които искам да видя, да си легна, когато съм уморена, и да стана, когато ми се става. Когато двама души живеят заедно, непрекъснато са принудени да жертват личните си желания един заради друг. Понякога е хубаво да се поосвободиш от това напрежение.
После, като се поразмислих над думите на Етълбърта, съзрях в тях мъдрост, но тогава, признавам, те ме огорчиха и обидиха.
— Ако искаш да се отървеш от мен… — казах аз.
— Хайде, не ставай глупав — каза Етълбърта, — искам да се отърва от теб за мъничко, само колкото да забравя онези една-две твои слаби страни и да си припомня колко мил си във всички други отношения, и да се радвам на връщането ти, както се радвах на всяко твое идване някога, когато не бяхме през цялото време заедно и не бях свикнала с теб, както свикваме със слънцето, което всеки ден е с нас.
Не ми хареса тонът на Етълбърта. Долових в него нещо лекомислено, неподходящо за сериозната тема, която бяхме подхванали. Не ми се виждаше съвсем редно една жена с радост да мисли за три- четириседмична раздяла с мъжа си, някак не беше подобаващо за една съпруга и изобщо не бе присъщо за Етълбърта. Разстроих се, отщя ми се да потеглям. Ако не бяха Джордж и Харис, щях да се откажа. Но вече не виждах как мога да изляза с достойнство от положението.
— Добре, Етълбърта — отговорих, — да бъде, както искаш ти. Щом ти е нужна почивка от моето присъствие, ще я имаш. Ако не го сметнеш за нахално любопитство от страна на един съпруг, бих искал да зная какво възнамеряваш да правиш в мое отсъствие?
— Ще наема тая къща във Фокстън и ще отида там с Кейт — отговори Етълбърта. — А ако искаш да направиш нещо добро за Клара Харис — добави тя, — вземи да убедиш Харис да дойде с теб и тогава Клара
