— Не мога да ти го обясня — отговорих и това си беше самата истина, — но да вдигнем платна с тоя вятър, би било връх на безразсъдството, а аз те обичам твърде много, скъпа, за да те излагам на ненужни опасности.
Мислех си, че това заключение е много на място, но Етълбърта ми отвърна, че по-добре било при тия обстоятелства да сме се били качили на яхтата чак във вторник, и слезе долу.
Сутринта вятърът се смени със северен. Станах рано и обърнах внимание на капитан Гойлс върху това.
— Тъй вярно, сър — съгласи се той, — и колкото и да е жалко, нищо не можем да направим.
— Вие смятате, че не е възможно да потеглим днес? — осмелих се да предположа.
Той не ми се разсърди, само се изсмя:
— Вижте сега, сър, ако искахте да отидете навътре към Ипсуич, щях да кажа, че няма нищо по-добро за нас, но след като целта ни е холандският бряг…
Съобщих новините на Етълбърта и двамата решихме да прекараме деня на брега. Харидж не е весел град, може дори да се каже, че надвечер е направо скучен. Пихме чай и ядохме салата от кресон в „Доувъркорт“, след това се върнахме на кея да потърсим капитан Гойлс и лодката. Чакахме го един час. Когато се появи, беше по-весел от нас. Ако лично не ми беше казал, че не пие друго освен чаша горещ грог преди лягане, можеше и да помисля, че е пиян.
На другата сутрин вятърът духаше от юг и капитан Гойлс изглеждаше угрижен. Оказа се, че било еднакво опасно и да отплаваме, и да стоим на място. Единствената ни надежда била вятърът да се обърне, преди да е станало нещо. Етълбърта вече бе успяла да намрази яхтата. Заяви, че по-добре било да прекара една седмица в плажен кош със сенник, защото кабинката поне не се люлеела.
Прекарахме още един ден в Харидж и понеже и тая вечер, и следващата вятърът продължаваше да духа от юг, спахме в хотел „Кралски нос“. В петък вятърът духаше вече от изток. Срещнах капитан Гойлс на кея и му намекнах, че при създалите се обстоятелства бихме могли да отплаваме. Моята настойчивост сякаш го подразни.
— Ако разбирахте малко повече, сър — каза той, — сам щяхте да разберете, че е невъзможно. Вятърът духа право откъм морето.
Казах му:
— Капитан Гойлс, обяснете ми какво всъщност съм наел? Яхта ли, или закотвено плаващо жилище?
Въпросът, изглежда, го изненада. Той отвърна:
— Това е йол.
— Мисълта ми беше — обясних аз — дали изобщо може да се движи, или е закотвено тук веднъж завинаги? Ако е така, кажете ми откровено, за да купим бръшлян в сандъчета и да ги наредим над илюминаторите, да сложим цветя под една тента на палубата, за да разхубавим това съоръжение. Ако, от друга страна, е в състояние да помръдне…
— Да помръдне ли! — прекъсна ме капитан Гойлс. — Само да задуха вятърът, откъдето трябва, и „Скиталецът“…
Попитах го:
— Откъде трябва да задуха вятърът?
Капитан Гойлс май се поозадачи.
— През тая седмица — продължих аз — имахме вятър от север, от юг, от изток и от запад с разни отклонения. Ако можете да измислите някоя друга посока на компаса, от която да задуха, кажете ми и аз ще почакам. Ако не можете и ако тая котва не е пуснала корени в океанското дъно, ще я вдигнем още днес, пък да видим какво ще стане.
Той долови, че решението ми е твърдо.
— Така да бъде, сър — каза той, — вие заповядвате, аз изпълнявам. Слава Богу, само едно от децата ми е още на моя издръжка. Освен това не се съмнявам, че изпълнителите на вашето завещание ще се чувстват задължени да спазят законите на страната.
Тържественият му тон ми подейства.
— Господин Гойлс — рекох, — честно ми кажете. Има ли някаква надежда, при какво да е време да се измъкнем от тая проклета дупка?
Капитан Гойлс си възвърна бащинското добродушие:
— Вижте сега, сър, тоя бряг е много особен. Отплаваме ли веднъж, всичко ще е наред, но, откровено казано, да се откъснеш от него с такова корито, съвсем не е лесна работа.
Разделих се с капитан Гойлс с уверението, че ще бди за времето както майка над спящата си рожба. Сравнението бе негово и ми прозвуча доста трогателно. Видях го отново по пладне: бдеше през прозореца на кръчмата „Верига и котва“.
В пет часа следобед имах голям късмет. Посред главната улица срещнах двама приятели ветроходци, които по принуда пуснали котва в Харидж заради повреда в кормилото. Разказах им моята история и тя не толкова ги изненада, колкото ги развесели. Капитан Гойлс и двамата матроси продължаваха да бдят за времето. Изтичах до „Кралски нос“ и подготвих Етълбърта. Четиримата заедно тихичко се промъкнахме на кея и намерихме нашата лодка. На борда беше само юнгата. Двамата ми приятели се заловиха за работа и към шест часа, гонени от вятъра, весело се носехме покрай брега.
Вечерта спряхме в Олдбъро, на другия ден пристигнахме в Ярмът, откъдето приятелите ми трябваше да си тръгнат, а аз реших да изоставя яхтата. Продадохме продоволствените запаси на публична разпродажба на ярмътския плаж рано сутринта. Беше на загуба, но изпитвах удовлетворение, че съм „подхлъзнал“ капитан Гойлс. Оставих „Скиталецът“ на грижите на един местен моряк, който срещу две лири се нагърби да го върне в Харидж, а ние се прибрахме в Лондон с влак. Може да има други яхти освен „Скиталецът“ и други шкипери освен господин Гойлс, но след тези преживелици съм изпълнен с предубеждения и срещу едните, и срещу другите.
Джордж също обяви, че наемането на яхта е свързано с редица отговорности, и ние се отказахме от това хрумване.
— Какво ще кажете за реката? — предложи Харис. — Прекарвали сме много хубаво там.
Джордж мълком засмука пурата си, а на мен ми дойде светла мисъл:
— Реката вече не е каквато беше — казах аз. — Не зная какво точно, но нещо й има… една такава влажност в речния въздух, от която винаги ме хваща лумбаго.
— И с мен е същото — обади се Джордж. — Не знам защо, но не мога вече да спя близо до водата. Напролет прекарах една седмица при Джоу и всяка заран се събуждах в седем часа, а след това не можех да мигна.
— Само го подхвърлих — заотстъпва Харис. — Май и за мен не е добре, веднага си усещам подаграта.
— Най-здравословен е планинският въздух — казах аз. — Какво ще кажете за една обиколка пеш из Шотландия?
— В Шотландия винаги вали — възрази Джордж. — Полани прекарах три седмици там и през цялото време нито веднъж не останах сух… Не говоря за гърлото си.
— В Швейцария е много хубаво — подхвърли Харис.
— Нашите никога няма да ни пуснат да идем в Швейцария сами — възпротивих се аз. — Нали помните какво стана миналия път. Трябва ни място, където не могат да живеят изнежени жени и деца, страна с лоши хотели и без удобства за пътуване, където ще трябва да понасяме несгоди, да напрягаме сили, може би да гладуваме…
— По-кротко! — прекъсна ме Джордж. — Успокой топката! Не забравяй, че и аз ще дойда с вас.
— Сетих се! — възкликна Харис. — Обиколка с велосипеди!
Джордж го погледна неуверено.
— Обиколка с велосипеди значи непрекъснато катерене — каза той. — И вятърът те блъска в лицето.
— Е, има също надолнища и вятър в гърба — възрази Харис.
— Не съм забелязал — рече Джордж.
— Не може да се измисли нищо по-добро от обиколка с велосипед — упорстваше Харис.
