— Колелата, предполагам, както преди — каза Джордж. — Харис и аз с тандем, Джером…
— Не съм съгласен — решително го прекъсна Харис. — Ти и Джером с тандема, аз с единичното.
— Все ми е едно — съгласи се Джордж. — Джером и аз с тандема, Харис…
— Нямам нищо против тоя път да е мой ред — прекъснах го аз, — но нямам намерение да возя Джордж през цялото време. Тежестите трябва да се поделят.
— Добре — съгласи се Харис, — ще ги поделим. Но изричното условие трябва да е, че той ще работи.
— Че той какво? — попита Джордж.
— Че той ще работи — повтори решително Харис, — поне по нанагорнищата.
— И таз добра! — възкликна Джордж. — Нима нямаш нужда от физическо упражнение?
За тоя тандем винаги стават разправии. Според теорията на оня, който е отпред, задният не прави нищо, но задният също поддържа теорията, че той е единствената двигателна сила, а предният само се вози. Загадката така и ще си остане неразгадана. Досадно е, когато благоразумието ти шепне в едното ухо да не се пресилваш, за да не си повредиш сърцето, а справедливостта подсказва в другото: „Защо трябва само ти да се мъчиш? Това не е файтон. Той да не ти е пътник“, а в това време го чуваш да сумти: „Какво става? Да не си изтървал педалите?“
В ранните дни на своя семеен живот Харис си създаде големи неприятности поради невъзможността да знаеш какво прави човекът зад теб. Двамата с жена му обикаляли Холандия с тандем. Пътищата били каменисти и велосипедът доста подскачал.
— Дръж се — рекъл Харис, без да се обърне.
На госпожа Харис се счуло, че той казва: „Скачай!“ Как й се е счуло, че казва „Скачай!“, след като той е казал „Дръж се“, никой от двамата не може да обясни.
Госпожа Харис разсъждава така: „Ако си казал «Дръж се», откъде ще ми дойде на ум да скоча?“
Харис отвръща: „Ако съм искал да скачаш, защо ще ти казвам «Дръж се»?“
Ядът им е минал, но спорът продължава и до днес.
Ала каквото и да е обяснението, госпожа Харис наистина скочила, докато Харис продължавал да натиска с все сила педалите, убеден, че тя е зад него. Изглежда, отначало тя помислила, че той продължава по нагорнището само за да се покаже. И двамата били млади в ония дни и той правел такива неща. Очаквала да спре, щом стигне върха, да се облегне на велосипеда в нехайна и изящна поза и да я изчака. Когато обаче го видяла да преваля върха и да продължава бързо надолу по дълъг стръмен склон, първо я обхванала изненада, сетне възмущение и най-после тревога. Изтичала до върха на възвишението и завикала, но той дори не обърнал глава. Наблюдавала го, докато се изгубил в една гора на два километра разстояние, седнала на земята и заплакала. Сутринта се били посдърпали и тя се чудела дали не го е взел насериозно и не е решил да я изостави. Нямала пари, не знаела думица холандски. Край нея минавали хора и сякаш я съжалявали, тя се мъчела да им обясни какво се е случило. Те разбирали, че е загубила нещо, но не можели да си изяснят какво. По едно време я отвели до най-близкото село и й намерили един полицай да я оправи. От пантомимата й той заключил, че някой й е откраднал колелото. Задействали телеграфа и открили в едно село на четири мили някакво момче, което карало дамски велосипед, отдавна забравен модел. Докарали го при нея с каруца, но понеже тя очевидно не искала нито момчето, нито колелото, пуснали го да си върви и окончателно се объркали.
В това време Харис продължавал да кара с огромно удоволствие. Струвало му се, че изведнъж станал по-издръжлив и във всяко отношение по-добър колоездач. И казал през рамо към предполагаемата госпожа Харис:
— От месеци насам това колело не ми се е виждало толкова леко. Трябва да е от въздуха, във форма съм.
След това й казал да не се страхува, сега щяла да види колко бързо може да кара. Навел се над кормилото и натиснал педалите с всичка сила. Тандемът полетял като пришпорен кон, селските къщи и черквите, кучетата и кокошките се занизали в лудешка скорост. Старите хора застивали с отворена уста, децата го изпращали с крясъци.
Така хвърчал той весело около пет мили. Едва тогава според думите му започнало да го обзема чувството, че нещо не е наред. Мълчанието не го изненадвало: духал вятър, а тандемът доста дрънчал. Но имал някакво усещане за липса. Протегнал ръка назад, за да провери, но напипал само празно пространство. Харис скочил, или по-точно — изтърколил се от тандема и се обърнал да огледа пътя: той се простирал бял и прав през тъмната гора, не се виждала жива душа. Харис отново се качил и завъртял педалите обратно нагоре. След десет минути стигнал до едно място, където пътят се разделял на четири. Слязъл и се помъчил да си припомни от кое разклонение бил дошъл.
Докато размишлявал, минал един човек на кон. Хари го спрял и му обяснил, че е загубил жена си. Човекът сякаш не се изненадал, но не го и съжалил особено. Докато приказвали, минал друг селянин, на когото първият обяснил каква е работата, но не като досадно произшествие, а като весела история. Вторият селянин, изглежда, се изненадал най-вече от това, че Харис вдига шум за такава дреболия. Харис не успял да се разбере и с двамата, наругал ги, качил се пак на тандема и поел наслуки по средния път. На половината разстояние до върха срещнал две млади жени с млад мъж помежду им, на когото те сякаш се подмилквали. Харис ги попитал не са ли виждали жена му. Те го попитали как изглежда. Той не знаел достатъчно холандски, за да я опише подробно, единственото, което успял да им каже, било, че е красива жена, средна на ръст. Очевидно описанието било твърде общо и не ги задоволило — всеки може да каже нещо такова и да си присвои чужда жена. Попитали го с какво е облечена. Той, да го убият, не можел да си спомни.
Съмнявам се, че някой мъж може да каже как е била облечена жена му десет минути след като се е разделил с нея. Харис си спомнил, че била със синя пола и че имало нещо и нагоре, тъй да се каже, до врата. Може да е било блуза, смътно му се мяркал в паметта някакъв колан, но каква била блузата — зелена, жълта или синя? Дали имала яка или вързана фльонга? Какво имало на шапката й — пера или цветя? И изобщо носела ли е шапка? Той не смеел да каже от страх да не сгреши и да не го пратят да търси друга жена. Двете девойки се кикотели, което при тогавашното му душевно състояние то подразнило. Младежът, който, изглежда, нямал търпение да се отърве по-скоро от него, го посъветвал да иде в полицейския участък на близкото градче. Харис се запътил натам. В полицията му дали лист хартия и поискали пълно описание на жена му, както и подробен разказ, кога и къде я е загубил. Той не знаел къде я е загубил; единственото, което можел да каже, било името на селото, където били обядвали. Сигурен бил, че тогава била с него и че били тръгнали заедно от там.
Полицаите го гледали с подозрение. Съмнявали се в три неща. Първо, дали наистина му е жена? Второ, дали наистина я е загубил? Трето, защо я е загубил? Обаче с помощта на хотелиера, който говорел малко английски, Харис успял да разпръсне недоверието им. Обещали да му съдействат и вечерта я докарали със затворена кола заедно със сметката за разноски. Срещата не била от нежните. Госпожа Харис не я бива за артистка и винаги й е много трудно да прикрива чувствата си. В тоя случай, както откровено си признава, не се и опитала.
След като се уговорихме за колелата, възникна вечният въпрос за багажа.
— Предполагам, същият списък, както винаги — каза Джордж и се приготви да пише.
На тая премъдрост го научих аз, а пък аз самият я научих преди години от чичо Поджър.
— Винаги преди да започнеш да си стягаш багажа — казваше чичо ми, — направи списък.
Беше методичен човек.
— Вземаш лист хартия — винаги започваше от самото начало. — Записваш всичко, за което се сетиш, че може да ти дотрябва, след това го проверяваш, да не би да си записал неща, без които можеш да минеш. Представи си, че лежиш в леглото. С какво си облечен? Добре, пишеш: една смяна бельо. Ставаш. Какво правиш? Миеш се. С какво се миеш? Със сапун — пишеш сапун. И продължаваш така, докато свършиш. После започваш с дрехите. Най-напред краката. Какво носиш на краката? Високи обувки, половинки, чорапи. Пишеш всичко това. Продължаваш нагоре, докато стигнеш до главата. Какво друго ти трябва освен дрехи? Малко коняк — пишеш. Тирбушон — пишеш. Записваш всичко и тогава няма да забравиш нищо.
Той самият винаги постъпваше по този начин. Съставяше списъка и след това внимателно го прочиташе — като не пропускаше да се посъветва и с мен, за да провери дали не е забравил нещо. След
