ще се върнат. Всичко бих дал, за да тръгна с нея. До гуша ми беше дошло да вися там и да гледам как оня глупак разваля колелото ми.
Здравият разум ми шепнеше: „Спри го, докато не е направил повече бели. Имаш право да защитиш личното си имущество от един луд. Хвани го за яката и го изхвърли през портата!“
Но всеки път, когато се налага да обидя някого, волята ми изневерява и аз го оставих да съсипва колелото.
Той се отказа да търси останалите винтчета. Заяви, че винтовете имали обичай да изникват, когато най-малко ги очакваш, и че сега щял да се заеме с веригата. Затегна я така, че не помръдваше, после я отпусна толкова, че стана два пъти по-хлабава от преди. След това каза, че било време да поставим предното колело на мястото му.
Аз разтегнах вилката и той замъчи колелото. След десет минути му предложих той да държи вилката, а аз да взема колелото. Една минута подир това той пусна велосипеда и заскача в кръг из тревата, стиснал двете си ръце между бедрата. Пътьом ми обясни, че трябвало да се внимава да не си оставяш пръстите да се заклещят между вилката и спиците на колелото. Отговорих му, че от личен опит съм убеден в правотата му. Той уви ръцете си с един-два парцала и отново се заловихме. Най-после сложихме колелото на място и в същия миг моят познат избухна в смях.
Попитах:
— Какво му е смешното?
Той каза:
— Ама че съм глупак!
Това бяха първите думи, с които заслужи уважението ми. Запитах го какво го е довело до това откритие.
Той каза:
— Забравихме сачмите!
Озърнах се към шапката си. Тя лежеше преобърната сред пътеката и любимото куче на Етълбърта бързешком лапаше сачмите.
— Това ще го погуби — каза Ибсън (не съм го виждал оттогава, слава Богу, но май Ибсън му беше името). — Те са чиста стомана.
Аз казах:
— Не ме е страх за кучето. Тая седмица вече изяде едни връзки за обувки и пакетче игли за шев. Природата е най-добрият помощник, малките кученца, изглежда, имат нужда от подобни стимуланти. Повече ме е грижа за велосипеда.
Той не падаше духом:
— Е, ще сложим, колкото намерим, и да се осланяме на Господа.
Намерихме единайсет. Сложихме шест от едната страна и пет от другата и след половин час предното колело бе върнато на мястото. Едва ли е нужно да добавям, че сега наистина играеше — и малко дете можеше да го забележи. Ибсън каза, че временно щяло да издържи. Изглежда, и на него започваше да му дотяга. Мисля си, че ако го бях оставил тогава, щеше да си отиде. Обаче бях твърдо решил да не го пускам, докато не свърши. Всякаква мисъл за разходка ми беше изхвърчала от главата. Нямах друго желание, освен да го гледам как се дере, удря и прищипва. Поободрих потиснатото му настроение с чаша бира и благоразумна похвала. Казах:
— На мен ми е извънредно полезно да ви гледам как го правите. Много се възхищавам от умението и от сръчността ви, но най-вече от живата ви самоувереност, от необяснимия ви оптимизъм…
Насърчен по тоя начин, той се залови да монтира пак предавателната кутия. Опря велосипеда на стената и го зачовърка от дясната страна, после го опря на едно дърво и го зачовърка от лявата страна. После аз го държах, а той легна на земята с главата между двете колела и го зачовърка отдолу, а маслото капеше в очите му. После го взе от мен и се сви одве през него като самар, докато накрая загуби равновесие и се смъкна през него на главата си. Три пъти обяви:
— Слава Богу, вече е наред!
И два пъти се опроверга:
— Не, мамка му, не е наред!
Опитвам се да не си припомням онова, което каза третия път.
Нервите му не издържаха и той се опита да прибегне до насилие. Велосипедът, както с радост забелязах, прояви характер и между него и моя познат се разрази схватка. В един миг велосипедът лежеше на пясъчната пътека, а той отгоре му, но в следващия миг положението се променяше — той лежеше на пътеката, а велосипедът отгоре му. Той току се изправяше, опиянен от победата си, здраво стиснал велосипеда между краката си. Но тържеството му продължаваше кратко. С внезапно движение велосипедът се отскубваше, скачаше отгоре му и го удряше здравата по главата с една от дръжките на кормилото.
В един без петнайсет, мръсен и разчорлен, покрит с кървящи рани, той се изправи, избърса челото си и каза:
— Мисля, че стига толкова.
По вида на велосипеда можеше да се заключи, че и на него му стига толкова. Трудно беше да се каже кой бе пострадал повече. Заведох Ибсън в кухнята отзад и той се поизми и поизчисти, доколкото бе възможно без прах за пране и съответни инструменти. След това го изпратих да си върви.
Колелото натоварих на файтон и го закарах в най-близката работилница. Майсторът излезе отвътре, за да го прегледа.
— Какво искате да направя от това нещо? — попита той.
— Искам, доколкото може, да го възстановите — казах.
— Загубена работа — каза той, — но ще направя каквото мога.
И наистина направи каквото можа. Излезе ми две лири и половина. Но вече не беше същият велосипед и в края на лятото го оставих на един посредник да го продаде. Не исках да лъжа никого, наредих на посредника да го продаде като миналогодишен велосипед. Посредникът ме посъветва да не споменавам години.
— В тая работа въпросът не е кое е вярно и кое не — каза той, — въпросът е да накарате хората да повярват. Между нас да си остане, няма вид на миналогодишен, ако се съди по вида му, може да е и десетгодишен. Няма да говорим за годините, просто ще изкараме колкото можем.
Оставих го да се оправя и той го продаде за пет лири — според него повече, отколкото бил очаквал.
Велосипедът може да се използва по два начина за поддържане на физическа форма: можете да го ремонтирате или да го карате. Общо взето, не съм сигурен дали човекът, намиращ удоволствие в ремонтирането, не печели повече. Той не зависи от времето и вятъра, не го тревожи състоянието на пътищата. Дай му гаечен ключ, куп парцали, масльонка и нещо за сядане и щастието му е осигурено за цял ден. Разбира се, трябва да се примири с известни неудобства: всички хубости не могат да се съберат на едно място. Самият той винаги изглежда като калайджия, а велосипедът му неизменно поражда съмнението, че е откраднат и сега се прави опит да бъде маскиран, но понеже той рядко стига с него по-далеч от една миля, това не е толкова важно. Грешката, която правят някои, се дължи на предположението, че от един велосипед могат да се извлекат и двете удоволствия. Не е възможно, няма велосипед, способен да издържи двойното напрежение. Трябва да решите ремонтьор ли ще бъдете или колоездач. Лично аз предпочитам да карам велосипеда и затова избягвам съблазънта на преглеждането и ремонтьорството. Когато му се случи нещо, го оставям в най-близката работилница. Ако съм много далеч от град или село, за да отида там пеш, сядам край пътя и чакам да мине някоя каруца. Главната опасност за мен си остава бродещият ремонтьор. Видът на повреден велосипед за ремонтьора е като леш в канавката за гарван — той се нахвърля отгоре му с тържествуващ крясък. Отначало се мъчех да бъда учтив. Казвах:
— Дребна работа, не се безпокойте. Продължавайте, не си разваляйте удоволствието. Моля ви, ще ми направите услуга, карайте си нататък.
От опит обаче разбрах, че в такива форсмажорни обстоятелства вежливостта е безполезна. Сега казвам:
— Махай се и остави велосипеда на мира или ще ти счупя главата.
Ако имаш решителен вид и стискаш дебела тояга, обикновено успяваш да го пропъдиш.
