но за какво друго бяха сложени на витрината, ако не за продан. Защо да не мога да си купя? Казах: „Да, искам една!“ Това е просто изречение. Казах го натъртено. Дойде и трета продавачка, събра се целият персонал. Тази, третата беше будно и живо момиче. Друг път сигурно щеше да ми е приятно да я видя, но сега появата й само ме подразни. Защо бяха нужни цели три продавачки за тая покупка? Първите две започнаха да обясняват на третата и преди да стигнат до половината, тя взе да се смее — май беше готова на всичко да се смее. И трите задърдориха като свраки и току ме поглеждаха. Онази, третата само се кикотеше, после и другите две взеха да се кикотят, сякаш бях клоун и им давах частно представление. Когато отново беше в състояние да се движи, третата дойде при мен и все още кикотейки се, ми каза: „Ако я получите, ще си тръгнете ли?“ Отначало не можах да разбера и тя повтори: „След като получите една възглавница, ще си отидете ли… веднага?“ Та аз това исках, да си отида. Казах й го. Но добавих, че няма да си отида с празни ръце. Бях решил да получа тая възглавница, ако трябваше да стоя дори цяла нощ в магазина. Тя изтича при другите две. Реших, че сега ще ми донесат възглавницата и всичко ще приключи. А стана най-странното нещо, което можеш да си представиш. Двете продавачки се смушиха зад първата и взеха да я побутват към мен. Трите все така се кикотеха и докато разбера какво става, първата сложи ръце на раменете ми, повдигна се на пръсти и ме целуна. След това закри лицето си с престилката и избяга, следвана от втората. Третата ми отвори вратата и съвсем недвусмислено зачака да си тръгна. Съвсем се обърках, наистина си тръгнах и оставих двайсетте марки. Не мога да кажа, че целувката ми беше противна, но всъщност не исках нея, а възглавницата. Не ми се ходи пак в магазина, а така и не разбирам какво се случи.
— Ти какво поиска от продавачката? — попитах.
— Възглавница — каза той.
— Това ясно, но как я поиска на немски? — попитах.
— Казах, че искам Kuss — каза той.
— Няма от какво да се оплакваш — казах аз. — Ти си си поискал целувка, а възглавница е Kissen. Двете думи си приличат, други също са ги бъркали преди теб. Поискал си си целувка за двайсет марки и доколкото мога да съдя по описанието ти на девойката, цената не е била прекомерна. На твое място не бих разказал случката на Харис. Ако не се лъжа, и той има леля.
Джордж се съгласи, че ще е по-добре да не му казва.
ОСМА ГЛАВА
Господин и госпожица Джоунс от Манчестър · Пийте какао · Съвет към Дружеството за защита на мира · Прозорецът като средновековен аргумент · Любимото забавление на християните · Езикът на екскурзовода · Как се поправя рушителното действие на времето · Съдбата на любителя на немска бира · Двамата с Харис вършим добро дело · Най-обикновена статуя · Приятелите на Харис · Раят без пипер · Жените и градовете
Чакахме в голямата зала на дрезденската гара властимащите да ни пуснат на перона, за да хванем влака за Прага. Джордж отскочи до павилиона за книги и вестници и след малко се върна с обезумял поглед.
— Видях ги! — каза той.
— Кого си видял? — попитах.
Беше много възбуден и не можа веднага да отговори.
— Тук са — каза накрая. — Идат насам. Ей сега ще ги видите. Не се шегувам, истински са!
Както обикновено през този сезон във вестниците се бяха появили разни съобщения за морски чудовища и в първия миг помислих, че говори за тях. Бързо се сетих, че няма как да са стигнали до сърцето на Европа, на петстотин километра от морския бряг. Но преди да успея да го попитам за какво става дума, той ме стисна над лакътя.
— Виж! — каза той. — Кажи, преувеличавам ли?
Обърнах глава и видях нещо, което според мен малцина живи англичани са виждали: британски турист и дъщеря му точно според континенталните представи. Приближаваха се към нас от плът и кръв, макар да приличаха на сън: английски „милорд“ и английска „мис“, както от поколения насам се представят от европейската хумористична преса и по европейските сцени. Бяха безупречни до сетната подробност. Мъжът беше дълъг и мършав, с пясъчножълта коса, огромен нос и дълги бакенбарди без брада. Върху костюм десен „сол-пипер“ носеше пардесю до петите. От бял тропически шлем висеше зелен воал, през рамото му бе преметнат бинокъл, дланта му в светлолилава ръкавица стискаше алпенщок, по-висок от самия него. Дъщеря му беше върлинеста и кокалеста. Роклята й не мога да опиша — на дядо ми, милия, не би му било толкова трудно. Мога да кажа само, че ми се стори къса, понеже отдолу се виждаха чифт глезени — ако ми позволите така да ги да назова, — които по-добре да си бяха стояли скрити. Шапката й извади в паметта ми — без да мога да обясня защо — името на госпожа Хеманс (Фелиша Доротея Браун Хеманс (1793– 1835) — английска поетеса). Носеше високи, закопчаващи се отстрани обувки — мисля, че са се казвали „прюнела“, — ръкавици с един пръст и пенсне. Тя също стискаше алпенщок (на сто мили около Дрезден няма планини) и черна чанта, закрепена за колана. Зъбите й стърчаха напред като на заек, фигурата й напомняше цилиндрична възглавница, качена на кокили.
Харис се втурна да търси фотоапарата, но, естествено, не го намери — никога не може да го намери, когато е нужен. Видим ли Харис да се върти като загубено пале и да вика „Къде ми е апаратът? Къде съм го дянал, дявол да го вземе? Не си ли спомня някой от вас къде съм си сложил апарата?“, знаем, че се е появило нещо, което си заслужава да се снима. Впоследствие винаги се сеща, че е в чантата, тоест на мястото си.
Те не се задоволяваха с външния вид, играеха ролята си до най-малки подробности. Ходеха и си пъхаха носа навсякъде. Господинът държеше разтворен „Бедекер“ (Известен навремето пътеводител) дамата — разговорник. Говореха напълно неразбираем за другите френски и немски, неразбираем и за тях. Мъжът мушкаше служителите с алпенщока, за да привлече вниманието им, а когато зърна рекламата за някакво какао, дамата възкликна „Възмутително!“ и се обърна на другата страна.
Между другото за нея имаше извинение. Дори в страна на благоприличието, като Англия, според производителите на какао, когато сяда да пие какао, една дама не се нуждае от нищо друго — най-много от парче пъстър муселин. В Европа, изглежда, и това не й трябва. За нея какаото е не само храна и питие, то очевидно заменя и дрехите. Но това между другото.
Разбира се, двамата веднага станаха център на внимание. Понеже им оказах малка услуга, спечелих привилегията да разговарям с тях пет минути. Бяха много любезни. Господинът ми съобщи, че се казва Джоунс и че е от Манчестър, но сякаш не знаеше от коя част на Манчестър и къде е Манчестър. Попитах го за целта на пътуването му, но явно и това не знаеше. Зависело. Попитах го дали алпенщокът е удобен в града, и той призна, че понякога му пречел. Попитах го дали вижда добре през воала, и той каза, че го пускал само когато мухите станат много досадни. Запитах дамата не смята ли, че вятърът е много студен, и тя каза, че се забелязвало, особено по ъглите. Не им зададох тия въпроси, както са изредени тук, разбърках ги в общия разговор и се разделихме приятелски.
Много мислих за това явление и стигнах до определено заключение. Когато стана дума за тази двойка, един човек, с когото се запознах във Франкфурт, каза, че я бил видял в Париж три седмици след края на Фашодската криза (Конфликт между Франция и Великобритания през 1898 г. за господството над Египет). Един търговски пътник на английски стоманолеярен завод, когото срещнахме в Страсбург, си спомни, че бил зърнал двамата в Берлин по време на вълненията, съпътстващи Трансваалските събития (Начало на Англо- бурската война в Южна Африка през 1899 г.). Заключението ми бе, че са безработни актьори, наети за каузата на мира. За да уталожи гнева на парижката сган, която кряскаше и искаше война с Англия, френското Министерство на външните работи наело тая възхитителна двойка и я пуснало да обикаля града. Човек не иска да убие нещо, което го забавлява. Френският народ видя англичанин и англичанка — не нарисувани карикатури, а хора от плът и кръв — и възмущението му се изля в смях. Успехът на тая военна хитрост станал причина услугите на двамата да бъдат потърсени и от германското правителство с благотворния резултат, който всички знаем.
