блестящо като русалка от водата куче, което водната струя претъркулваше ту на едната, ту на другата страна, но то всеки път неустрашимо скачаше на крака и ожесточено лаеше срещу тези пуснати на свобода адови изчадия.
Мъже и жени захвърлиха на земята велосипедите си и хукнаха към гората. Иззад всеки по-дебел дънер надзърташе мокра ядосана глава.
Най-сетне на сцената се появи един разумен човек. Презрял всички опасности, той се промъкна до крана, където още стърчеше железният лост, и го завъртя. В същия миг иззад четирийсет дървета започнаха да излизат повече или по-малко измокрени човешки същества, всяко от които искаше да каже нещо.
Отначало не можех да реша кое би било по-удобно за пренасяне на останките на Харис до хотела — носилка или панер за пране. Според мен в тоя случай бързината и съобразителността на Джордж спасиха живота на Харис. Понеже беше сух и следователно можеше да тича по-бързо, той стигна до него преди тълпата. Харис се опита да обясни положението, но Джордж го прекъсна.
— Качвай се и карай! — нареди му Джордж, тикайки в ръцете му колелото. — Те не знаят, че си с нас, бъди спокоен, няма да им кажем. Ще останем отзад, за да те прикриваме.
Ако започнат да стрелят, карай на зигзаг.
Искам в тази книга фактите да бъдат правдиво представени, неопорочени от преувеличения. Показах описанието на този случай на Харис — да не би в него да се е промъкнало нещо повече от строгото изложение на събитията. Харис заяви, че съм преувеличил, но признава, че един-двама души може и да са били „поопръскани“. Предложих му да насоча срещу него уличен маркуч от петнайсет метра разстояние и след това да чуя мнението му, дали „поопръскани“ е подходящият израз, но той се отказа от опита. От друга страна, настоя, че в никакъв случай повече от пет-шест души не са били засегнати от стълкновението, и нарече числото четирийсет смехотворно. Предложих да се върнем двамата в Хановер и да проведем строго разследване за случая, но той отхвърли и това предложение. При тия обстоятелства настоявам, че съм представил вярно и сдържано описание на едно събитие, което известен брой хановерчани си спомнят с огорчение и до днес.
Напуснахме Хановер същата вечер и пристигнахме в Берлин навреме за вечеря и за вечерна разходка. Берлин е град, който разочарова: центърът му е многолюден, покрайнините — пусти; единствената му прочута улица — Унтер ден линден, опит за кръстоска между Оксфорд стрийт и Шан-з-елизе — е прекалено широка за размерите си; театрите са изискани и изпълнението там се смята за по-важно от декорите и костюмите; представленията не са много дълги, а успешните се играят пак и пак, но никога в два последователни дни, тъй че една седмица можете да ходите в един и същ берлински театър и да гледате всяка вечер различна пиеса; операта не заслужава същото внимание; в двете вариетета се усещат ненужна вулгарност и простащина, зле са обзаведени, твърде обширни и неуютни. Най-оживено в берлинските кафенета и ресторанти е от полунощ до три часа. Въпреки това повечето им посетители са отново на крак в седем сутринта. Берлинчанинът или е разрешил най-големия въпрос на съвременния живот — как да се живее без сън, — или се взира заедно с Карлайл (Томас Карлайл (1795–1881)- английски публицист, историк и философ) във вечността.
Не знам друг град, където светският живот да продължава толкова до късно, освен Санкт Петербург. Но петербургчанинът не става рано сутрин. В три часа след полунощ човек трябва буквално да си пробива път по Невски проспект, а предпочитаните влакове са тези, които тръгват около пет сутринта. Тези влакове спестяват на руснака неудобството да става рано. Той пожелава на близките си лека нощ и спокойно отива на гарата след вечеря, без да създава неудобства у дома.
Потсдам, този берлински Версай, е красиво градче, разположено сред езера и гори. Тук из сенчестите алеи на тихия, разпрострян надалеч парк Сансуси е лесно да си представиш мършавия надут Фридрих, излязъл на „бумел“ с досадния Волтер.
Джордж и Харис се вслушаха в съвета ми и се съгласиха да не оставаме дълго в Берлин, а да продължим за Дрезден. Повечето от онова, което предлага Берлин, може да се види по-добре другаде и ние се задоволихме с една обиколка на града. Портиерът на хотела ни запозна с един файтонджия, с когото сме можели за най-кратко време да видим всичко, което си заслужавало. Файтонджията дойде да ни вземе в девет часа сутринта и отговаряше на всичките ни желания. Беше умен, схватлив, добре осведомен, немският му беше лесен за разбиране, знаеше и малко английски, с който при случай да ни дообясни. Файтонджията беше безукорен, но конят му беше най-несимпатичното животно, което някога ме е возило.
Намрази ни още щом ни видя. Аз излязох от хотела пръв. Той обърна глава, изгледа ме от горе до долу със студен оцъклен поглед и се обърна към друг кон, негов приятел, спрял насреща. Зная какво му каза. Имаше изразителна глава и не се опита да скрие мислите си. Той каза:
— Много смехории се виждат лятно време, нали?
След миг излезе и Джордж и застана зад мен. Конят пак се обърна и погледна. Никога не съм виждал кон, който да се извива като тоя. Гледал съм жираф да прави с шията си номера, които приковават вниманието на всички, но това животно приличаше повече на сън след прашен ден на хиподрума в Аскът, последван от вечеря с шестима стари приятели. Нямаше да се изненадам, ако го бях видял да ме разглежда между задните си крака. Джордж май му се видя още по-смешен. Той пак се обърна към приятеля си.
— Чудо на чудесата, нали? — отбеляза той. — Сигурно ги отвъждат в някое специално място — и се зае да гони мухите от лявото си рамо.
Почнах да се чудя дали не е останал сираче в невръстна възраст и не е бил отгледан от котка.
Двамата с Джордж се качихме да изчакаме Харис. Той излезе след малко. Според мен имаше доста елегантен вид. Беше си сложил бял фланелен костюм с голф, шит специално за колоездене в горещо време. Шапката му може и да имаше малко по-необичаен фасон, но пък го пазеше от слънцето.
Конят му хвърли един поглед, каза „Gott im Himmel“ (Боже Господи! (нем.).)толкова ясно, колкото може да го каже кон, и потегли с бърз ход по Фридрихщрасе, оставяйки Харис и файтонджията на тротоара. Собственикът му подвикна да спре, но той не му обърна никакво внимание. Те хукнаха подир нас и ни настигнаха на ъгъла на Доротеенщрасе. Не разбрах изцяло какво каза файтонджията на коня — говореше забързано и възбудено, — и все пак долових отделни фрази:
— Нали трябва да си печеля хляба? Кой те пита за твоето мнение? Да, много те е грижа, като имаш какво да плюскаш!
Конят прекъсна разговора, като сви по своя инициатива по Доротеенщрасе. При това, струва ми се, каза:
— Добре де, стига си плещил. Ще свършим работата, само че хайде да минаваме по задните улици.
Срещу Бранденбургската врата нашият файтонджия върза поводите на камшика, слезе и дойде да ни обясни едно-друго. Посочи ни Тиргартен и изрецитира ода за Райхстага. Съобщи ни в метри точната му височина, дължината и ширината, както правят екскурзоводите. Сетне ни обърна внимание на вратата. Каза, че била иззидана от пясъчник, за да е като „пропайдерите“ в Атина.
На това място конят, който използваше свободните мигове, за да си ближе краката, обърна глава. Не каза нищо, само погледна.
Файтонджията нервно започна отново. Този път каза, че била като „пропайлерите“.
След това продължи по Унтер ден линден и повече нищо не бе в състояние да го отклони от Унтер ден линден. Стопанинът му взе да го увещава, но той си продължаваше в тръс и толкова. Докато тичаше, свиваше рамене и го чувах как каза:
— Добре де, видяха вратата? Стига им толкоз. А ти сам не знаеш какво говориш, пък и да знаеш, няма да те разберат, защото говориш на немски.
И така продължи до края на Унтер ден линден. Скланяше да спре пред забележителностите само колкото да ги зърнем и да чуем името им. Пресичаше всичките обяснения и описания — просто продължаваше нататък.
— На тях друго не им трябва — говореше той, — освен, като се върнат у дома, да разправят на хората, че са видели всичко това. Ако не съм прав, ако са по-умни, отколкото изглеждат, от всеки пътеводител могат да научат повече, отколкото им разправя тоя дърт глупак. Кому е нужно да знае колко висока е иглата на това кубе? Човек го забравя пет минути след като го научи, а ако не го забрави, значи няма нищо друго в главата си. Какво е седнал да им досажда с бърборенето си. Защо не побърза, та да се приберем по-скоро за обяд?
