— Не се опитвайте да го обърнете на шега — каза дамата (той не се опитваше да го обърне на шега, сигурен съм, изобщо не беше шегаджия по характер), — за да не ви се случи нещо, дето не сте го и сънували. Ей сега ще ви добия тук водород — изненадващо предложи дамата и ние двамата побягнахме като пилци зад бюрата си, — та да опърля така и вашите глави!
Искаше да каже, като главата на момчето, предполагам. Освен това добави една-две забележки относно външния вид на шефа, които бяха проява на много лош вкус. Трудно можеше да бъде наречена добра жена.
Мисля, че ако беше изпълнила заканата си, щеше скъпо да й излезе, но шефът по принцип избягваше да си има работа със съдилищата. Изглежда, имаше опит, защото съм го чувал да казва:
— Ако някой ме спре на улицата и ми каже да му дам часовника си, аз, разбира се, ще откажа. Ако се закани да ми го отнеме насила, ще направя всичко възможно, без да се бия, за да го запазя. Ако обаче изрази намерение да ми го вземе чрез съда, ще го извадя от джоба си и ще му го дам. При това ще смятам, че съм се отървал евтино.
Той уреди въпроса с банкнота от пет лири, която вероятно се е равнявала на едномесечната печалба от вестника, и червендалестата дама си тръгна, мъкнейки в обратна посока пострадалата си рожба. Когато останахме сами, шефът се обърна към мен и ми каза кротко:
— Да не си помислиш, че те смятам и най-малко за виновен. Грешката не е твоя, това е съдба. Пиши си нравствените беседи и критиките, много си добър в тях, но недей вече да даваш полезни съвети. Пак ще повторя, грешката не е твоя. Съветите ти са точни, нищо не казвам, просто нямаш късмет.
Да бях се придържал към съвета му, щях да спестя много беди и на себе си, и на другите. Не мога да открия причината, но си е така. Препоръчам ли на някого най-добрия маршрут от Лондон до Париж, той си изгубва багажа в Швейцария или едва се измъква от корабокрушение край Дувър. Ако му помогна да си избере фотоапарат, германската полиция го окошарва, защото снимал военни обекти. Веднъж положих много усилия, за да помогна на един човек да се ожени за сестрата на покойната си жена в Стокхолм. Взех вместо него разписанието на потеглящите от Хъл кораби и адресите на най-добрите хотели, където да отседне. В сведенията, които му дадох, нямаше нито една грешка, никъде не стана засечка. Кой знае защо сега не ми говори.
Затова започнах да обуздавам страстта си да давам сведения и доколкото зависи от мен, в тази книга няма да намерите никакви практически съвети. Не се надявайте да получите описания на градове, исторически отклонения, архитектурни възторзи и поучения.
Веднъж запитах един интелигентен чужденец какво мисли за Лондон. Той каза:
— Много голям град.
Аз попитах:
— Кое в него ви прави най-силно впечатление?
Той отвърна:
— Многото хора.
Аз попитах:
— Какво ще кажете за него в сравнение с други градове — Париж, Рим, Берлин?
Чужденецът сви рамене:
— Лондон е по-голям, какво друго!
Всички мравуняци си приличат. Толкова много улици, широки и тесни, където дребните гадинки гъмжат в неразгадаема неразбория — едни се блъскат напред с важен вид, други са спрели да побъбрят, трети мъкнат тежък товар, четвърти се припичат на слънце. Безброй житници, претъпкани с храна, безброй килийки, където тия буболечки спят, хранят се и се любят, ъгълчето, където лежат мъничките им бели кости. Един мравуняк е голям, съседният е по-малък. Това гнездо е в пясъка, другото е под камъните. Това е изградено вчера, онова е било иззидано преди векове, някои казват — още преди да долетят лястовичките. Кой знае?
И фолклор и приказки няма да намерите в тази книга.
Всяка долина, всяко селце си има своя песен. Аз ще ви кажа за какво се говори в нея, вие можете да го предадете в стихове и да напишете своя музика.
Имало едно време една девойка. Дошъл един момък, любил се с нея и заминал.
Тази песен, една и съща, е изпята на много езици, защото момъкът, изглежда, е бил голям пътешественик. В сантиментална Германия много добре го помнят. Не са забравили за минаването му и обитателите на сините елзаски планини, а, ако не ме лъже паметта, отбивал се е и покрай Алън Уотър (Мочурлива торфена област в Ирландия). Той е като Скитника евреин, а се говори, че не особено благоразумните девойки и до ден днешен се ослушват за тропота от копитата на коня му.
В Шварцвалд има много развалини, които някога са били човешки жилища, изпълнени с гласове. Тук се пазят много легенди и затова ще ви доставя всичко необходимо, а пък вие сами си приготвяйте гозбата. Вземате едно-две човешки сърца — според случая, връзка страсти (но не повече от пет-шест), слагате за вкус смес от добро и зло, добавяте малко от соса на смъртта и поднасяте, когато и където пожелаете. „Килията на светеца“, „Кулата на призраците“, „Гробът в тъмницата“, „Лобната скала на любовта“ — наречете я, както си искате, яхнията си остава същата.
И накрая, в тая книга няма да има природни описания. Не е от мързел, а от сдържаност. Няма нищо по- лесно от описването на природата, няма нищо по-мъчително и по-излишно от четенето на тия описания. По времето, когато Гибън (Едуард Гибън (1737–1794) — английски историк, автор на „Упадък и рухване на Римската империя“) е бил принуден да се осланя на разказите на пътешественици за Хелеспонт, а английските историци са познавали Рейн главно от Цезаровите „Записки за Галските войни“, всеки, който е мръдвал до някъде, е бил длъжен да описва колкото може по-подробно видяното. Доктор Джонсън (Доктор Самюъл Джонсън (1709–1784) — английски писател и лексикограф), който почти не е познавал друго освен гледката на Флийт стрийт (Лондонска улица, където се намират редакциите на повечето вестниците), е можел да чете с удоволствие описанието на йоркшърските пустоши и да научи нещо. За един кокни — кореняк лондончанин, невиждал по-висока планина от хълмовете Хогс бак в Съри, разказът за върха Сноудън сигурно е бил вълнуващ. Но ние, или по-точно — направеното за нас от парната машина и фотоапарата, сме променили всичко това. Човекът, който играе всяка година тенис в подножието на Матерхорн и билярд на Риги, няма да ви благодари за някое обстойно и съвестно описание на Грампианските планини. За един средно образован човек, видял десетки маслени картини, стотици снимки, хиляди илюстрации в списания и една-две панорами на Ниагара, словесното описание на водопад е отегчително.
Един мой приятел — американец, културен човек, който обичаше поезията — ми каза, че си е съставил много по-задоволителна представа за Езерния край от едно евтино албумче с картинки, отколкото от всички стихотворения на Колридж, Сауди и Уърдсуърт. По повод на природните описания в прозата той отбеляза, че би признал същите достойнства на един автор заради картинно описание на онова, което е ял на вечеря. Но то беше във връзка с друго разсъждение — че всяко изкуство си има своите предели. Приятелят ми твърдеше, че както платното и боите не са подходящи средства за разказване на приказка, така и словесната рисунка в най-добрия случай е нескопосан метод за предаване на впечатления, които се възприемат непосредствено от окото.
Във връзка с тоя въпрос в паметта ми се е запазил много ясно един горещ училищен следобед. Часът беше по английска литература и започна с прочитането на едно многословно, сносно иначе, стихотворение. Името на автора, колкото и да ме е срам да призная, съм забравил, както и заглавието на стихотворението. След като свършихме четенето, затворихме букварите и преподавателят, благ побелял мъж, поиска да му разкажем със свои думи прочетеното.
— Кажете ми — подкани преподавателят — за какво се разказваше в стихотворението?
— За една девойка, господин учителю — явно неохотно отвърна посоченото момче с наведена глава и сякаш, на него да бяха оставили, никога нямаше да заговорим за това.
— Да — съгласи се преподавателят, — но аз искам да ми разкажеш всичко с твои думи. Ние нали не викаме „девойка“, ние казваме „мома“. Да, става дума за една мома. Продължавай.
— Мома — повтори първенецът на класа, а замяната явно увеличи смущението му, — която живеела в една гора.
— Каква гора? — попита учителят.
