Когато Джордж прочете от разговорника: „Имате ли шапки?“, той не се ядоса, а позамълча и замислено се поглади по брадичката.
— Шапки ли? — каза той. — Чакайте да помисля. Да — усмивка на неоспоримо задоволство озари добродушното му лице, — сега се сещам, че май имам една шапка. А защо ме питате?
Джордж му обясни, че иска да купи каскет, пътнически каскет, но най-същественото беше да е „хубав каскет“.
Лицето на търговеца помръкна.
— О — възкликна той, — май ме хванахте натясно. Вижте сега, ако бяхте поискали лош каскет, който не струва сложената му цена и не става за друго, освен да си бършете прозорците с него, можеше и да ви го предложа. Но хубав каскет… не, нямаме. Почакайте минутка — продължи той, когато забеляза изписаното върху изразителното лице на Джордж разочарование, — не бързайте толкова. Имам тук един каскет — той отиде до едно чекмедже и го отвори, — не е хубав, но не е и чак толкова лош, колкото повечето, които продавам.
Той го поднесе на дланта си.
— Какво ще кажете за него? — попита той. — Дали ще ви задоволи?
Джордж си го сложи пред огледалото и избра друга реплика от разговорника:
— Става ми, но според вас дали ми отива?
Търговецът се дръпна назад и го измери с оценяващ поглед.
— Честно казано — отговори той, — не мога да твърдя, че ви отива.
Той се обърна към нас двамата с Харис.
— Според мен хубостта на вашия приятел е изплъзваща се — продължи той. — Има я, но не се долавя лесно. По моему с този каскет тя се губи.
Джордж реши, че му стига толкова забавление с този търговец, и каза:
— Добре. Да не изтървем влака. Колко струва?
Търговецът отговори:
— Цената на тоя каскет, господине, според мен двойно по-висока, отколкото той струва, е четири и половина шилинга. Как искате да ви го завия, с амбалажна хартия или с бяла?
Джордж каза, че ще го вземе неопакован, плати четири и половина шилинга в сребро и излезе. Двамата с Харис го последвахме.
На Фенчърч стрийт се спазарихме с файтонджията за пет шилинга. Той отново ни се поклони и помоли да поздравим от негово име австрийския император.
Когато обсъждахме резултата във влака, стигнахме до заключението, че сме загубили с две на едно. Явно разочарован, Джордж изхвърли разговорника през прозореца.
Уверихме се, че багажът и велосипедите ни са натоварени на кораба, и в дванайсет часа поехме с отлива по течението на реката.
ПЕТА ГЛАВА
Необходимо отклонение · Вместо предговор история, съдържаща поука · Една от прелестите на тази книга · Списание, което няма успех · Неговата гордост: информация плюс развлечение · Проблем: кое е информация и кое развлечение · Една популярна игра · Мнението на познавач на английското правосъдие · Втора прелест на тази книга · Една изтъркана песничка · Трета прелест на тази книга · В каква гора е живяла момата · Описание на Шварцвалд
Един шотландец се влюбил в млада девойка и решил да я поиска за жена. Отличавал се в особена степен с присъщото на неговия народ благоразумие. Установил бил, че не един многообещаващ в началото брачен съюз завършва с разочарование и объркване заради създадената у младоженката или у младоженеца представа за въображаемите съвършенства на другия. Решил в неговия случай да не допусне рухване на идеалите. Предложението му за женитба придобило следния вид:
— Аз съм бедно момче, Джени, не мога да ти предложа ни пари, ни земя.
— Но ми предлагаш себе си, Дейви!
— Много ми се иска да имам и още нещо, моето момиче. Обаче съм си само един беден дръвник, Джени, и за нищо не ме бива.
— Хайде, хайде, къде по-загубени момчета от теб има, Дейви.
— Не съм виждал, моето момиче, и като си помисля, не ми се и иска да видя.
— По-добре неугледен мъж, Дейви, на когото можеш да се осланяш, отколкото такъв, дето търчи подир фустите, а вкъщи само хока и ругае.
— Не я прави тая сметка, Джени, не заради най-хубавия пуяк хвърчи най-много перушина в градината. Винаги съм търчал подир жените, всеки ще ти го рече, и май няма да ти е лесно с мен.
— Но имаш добро сърце, Дейви! И много ме обичаш. В това съм сигурна.
— Че си ми мила, мила си ми, Джени, макар да не зная докога ще трае тая обич. Иначе не съм лош, докато всичко става по моему и не се ядосам за нещо. Но лесно кипвам, също като татко, ако питаш майка ми, и едва ли ще стана по-добър с годините.
— Ех, че лошо говориш за себе си, Дейви! Ти си честно момче. Познавам те по-добре, отколкото се познаваш ти. Знам, че ще създадеш добър дом за мен.
— Може и така да стане, Джени, но се съмнявам. Както всеки знае, за жената и за децата е добре стопанинът да не налита на чашката, пък аз, подуша ли уиски, отварям гърло като на най-големите сьомги от Лох Тей. Наливай, ако си нямаш работа, пълнене няма.
— Така е, ама си добър, като си трезвен, Дейви.
— Може и добър да бъда, Джени, ако не ми се бъркаш.
— И ще се спогаждаш с мен, Дейви, и ще работиш за мен, нали?
— Не виждам защо да не се спогаждам с теб, Джени, ама да не ми опяваш да работя, че като чуя за работа, ми призлява.
— Е, колкото можеш, Дейви. Нали така казва и пасторът, никой не може повече, отколкото може.
— Моето можене никакво го няма, Джени, и не знам дали много ще ти донесе. Хората са грешни слаби твари, Джени, а от мен по-грешна и по-слаба мъчно ще намериш.
— Добре, Дейви, ти си честен. Колко младежи обещават всичко на горките девойки, а после нищо не изпълняват и им късат сърцата. Ти не лъжеш, Дейви, затуй си мисля: ще те взема, пък ще видим какво ще излезе.
Историята не казва какво е излязло, но е ясно, че оттук насетне дамата не е имала право да се оплаква. И да се е оплакала, и да не е — защото жените не държат прекалено на логиката, както впрочем и мъжете, — Дейви трябва да е изпитвал задоволство от мисълта, че всякакви упреци са безоснователни.
Искам и аз да бъда така откровен с читателя на тая книга. Държа честно да изтъкна тук недостатъците й. Не искам никой да я чете поради заблуждение.
От тая книга няма да почерпите полезни сведения.
Всеки, който реши, че с нейна помощ ще може да направи обиколка на Германия и на Шварцвалд, най- вероятно ще се загуби, преди да стигне фара Ноур в устието на Темза. А и това е най-малкото, което може да му се случи. С отдалечаването от къщи ще нарастват и затрудненията му.
Не броя даването на полезни сведения сред силните си черти. Това убеждение не ми е вродено, стигнах до него от опит.
В ранните си журналистически дни работех в едно списание, предвестник на редица извънредно популярни днес периодични издания. Гордеехме се, че съчетаваме информацията със забавлението. Кое трябваше да се приеме за забавление и кое за информация, читателят трябваше сам да реши. Давахме съвети на хора пред прага на съпружеския живот — пространни, задълбочени съвети, които, стига да се следваха, щяха да превърнат нашите читатели в обект на завист за всички семейни двойки по света. Обяснявахме на абонатите как да забогатеят с отглеждане на зайци, като привеждахме факти и цифри. Би било нормално те да изразят изненада, че самите ние не се отказваме от журналистиката и не се
