посвещаваме на зайцевъдството. С цитати от авторитетни източници доказвах, че човек, започнал с дванайсет породисти заека и с малко разум, след три години ще получава доход две хиляди лири годишно, нарастващ в неотвратима прогресия. Може парите да не му трябват. Може да не знае какво да ги прави. Но те ще идват. Вярно, че така и не видях собственик на зайчарник, печелещ две хиляди лири годишно, макар че познавах мнозина, започващи с необходимите дванайсет породисти заека. Винаги ставаше някаква грешка — може би присъщата на зайчарника атмосфера се отразява зле на разума.
Осведомявахме читателите си каква част от мъжкото население на Исландия е плешиво, цитирайки сигурни източници; колко пушени херинги трябва да се наредят една зад друга, за да се стигне от Лондон до Рим, което е много полезно за всеки, пожелал да нареди пушени херинги от Лондон до Рим, за да си поръча наведнъж правилното количество; колко думи на ден изговаря една обикновена жена, както и други сведения от този род, целящи да направят читателите умни и да ги поставят по-напред от читателите на други списания.
Обяснявахме им как да лекуват припадъци при котки. Аз самият не вярвах, не вярвам и сега, че припадъците при котките могат да се излекуват. Ако имам болна от истерия котка, ще дам обявление, че я продавам, може дори да я подаря. Но ние бяхме длъжни да даваме информация, когато ни я искаха. Получихме писмо от някакъв глупак, който държеше да научи точно това, и аз изгубих почти цял предобед, докато открия нещо по въпроса. Най-сетне намерих нужното в приложението на една стара готварска книга. Не можах да разбера какво търсеше там. Нямаше нищичко общо с прякото предназначение на книгата, не описваше пикантна гозба от котка — дори излекувана от припадъци. Авторката бе добавила съвета си просто от великодушие. Мога да кажа, че по-добре да не го беше включвала, той стана причина за немалко гневни писма и за изгубването на четирима, може би и на повече абонати на списанието. Читателят, задал въпроса, писа, че изпълнението на нашия съвет му струвало потрошени съдини за две лири, без да се броят счупеният прозорец и вероятното отравяне на кръвта у самия него. Освен това припадъците на котката станали по-силни. А рецептата беше много проста. Човек трябва да стисне котката между краката си леко, за да не й причини болка, и с остра ножица бързо и ловко да направи разрез на опашката. Не се отрязва нищо от опашката. Точно затова трябва да се внимава, прави се само разрез.
Както обяснихме на нашия абонат, подходящите места за извършване на тази операция са градината или бараката за въглища. Трябва да си идиот, за да я правиш в кухнята, и то без чужда помощ.
Давахме и съвети за добро държане. Обяснявахме как да се обръщаме към благородници и владици, как да ядем супа. Напътствахме стеснителни младежи как да се държат непринудено в обществото. Обучавахме и мъже, и жени да танцуват с помощта на диаграми. Разрешавахме религиозните им съмнения и им предлагахме морален кодекс, който би направил чест на всеки фарисей.
Списанието не бележеше финансови успехи. То бе изпреварило времето си и затова съставът на редакцията бе ограничен. Моят отдел, доколкото си спомням, отговаряше за страниците „Съвети към майките“ (пишех ги аз с помощта на тогавашната ми хазайка, меродавна познавачка на семейните въпроси, след като се бе развела с един мъж и бе погребала четири деца), „Препоръки с илюстрации за домашно обзавеждане и вътрешна украса“, рубриката „Литературни съвети за начинаещите“ (искрено се надявам, че, прилагайки ги, читателите са постигнали по-добри резултати от самия мен) и седмичната статия „Откровени беседи с младежите“ на Чичо Хенри. Чичо Хенри беше благ стар добряк с неизчерпаем разностранен опит, изпълнен със съчувствие към подрастващото поколение. Самият той бе изживявал тежки моменти в далечната си младост и нямаше нещо, което да не знае. И до днес препрочитам от време на време съветите на Чичо Хенри и колкото и да не ми прилича аз да го кажа, намирам ги за добри и разумни. Мисля си понякога, че ако се бях придържал към напътствията на Чичо Хенри, щях сега да съм по-умен, да правя по- малко грешки, да се чувствам по-доволен от себе си.
Една свита женица, която живееше в едностайно жилище недалеч от „Тотнъм корт роуд“, а съпруга й го бяха прибрали в лудница, пишеше „Готварска рубрика“, „Съвети за възпитанието“ (много съвети давахме) и страница и половина „Новости в модата“, поднесени с игривия интимен тон, който май още не е съвсем изчезнал от съвременната журналистика: „Да знаете само с каква божествена рокля бях на конните надбягвания миналата седмица. Княз Ц. възкликна… ах, но защо да ви повтарям всичко, което казва тоя отплеснат глупчо! … А милата графиня, струва ми се, мъъънинко ми завидя…“ — и т.н.
Горката женица! И сега я виждам — цялата сива, с протъркана сива рокля на мастилени петна. Може би, ако бе отишла поне веднъж на конни надбягвания или другаде на открито, страните й щяха малко да поруменеят.
Собственикът на списанието, един от най-наглите невежи, които съм виждал (спомням си, веднъж обясни на един абонат, че Бен Джонсън (Бен Джонсън (1573–1637) — английски драматург, приятел на Шекспир) бил написал „Рабле“, за да плати погребението на майка си), само добродушно се засмиваше, когато му посочеха грешките. Попълваше с помощта на една евтина енциклопедия рубриката „Знаете ли, че…“. Добре се справяше. Въоръжен с ножица, разсилният ни снабдяваше с материала за „Хумор и сатира“.
Работата беше много и зле платена. Крепеше ни съзнанието, че учим ближните си и обогатяваме знанията им. От памтивека най-разпространената и най-популярна игра е на училище. Събираш шест деца, караш ги да насядат на стъпалата на някоя къща, а ти крачиш напред-назад с книга и бастунче. Играем я съвсем невръстни, играем я като момчета и момичета, играем я като мъже и жени, играем я, когато закретаме немощно по чехли към гроба. Никога не ни омръзва, никога не ни отегчава. Само едно я разваля: сдърпванията на шестте други деца и те да вземат книгата и бастунчето. Популярността на журналистиката като призвание, въпреки многото й отрицателни страни, се дължи на това, че всеки журналист има себе си за момчето, което важно пристъпва напред-назад с бастунчето. Правителството, обществените класи и народните маси, светските среди, изкуството и литературата са шестте деца, насядали на стъпалата. Той ги поучава и обогатява знанията им.
Но аз се отклонявам. Припомням страници от миналото си, за да оправдая сегашното си твърдо нежелание да давам полезни сведения.
Получихме писмо от анонимен „въздухоплавател“ с въпрос, как се добива водород. Не беше трудно, поне така научих, след като попрочетох това-онова в Британския музей. Не пропуснах да предупредя „въздухоплавателя“, че трябва да се вземат предпазни мерки, за да не се случи нещастие. Какво повече?
След десет дни в редакцията се появи червендалеста жена, мъкнеща за ръка едно същество, неин син, както тя обясни, дванайсетгодишен. Лицето на момчето беше странно безизразно. Майката го избута напред и му свали шапката. Тогава схванах причината. Нямаше ни вежди, ни мигли, а от косата му бе останала само черна четина, която придаваше на главата му вид на обелено твърдо сварено яйце, поръсено с чер пипер.
— Преди една седмица беше хубаво момче с естествени къдрици — съобщи дамата.
Тя постепенно повишаваше тон и аз започнах да предусещам бурна развръзка.
— Какво се е случило? — попита шефът.
— Какво се е случило ли! — отвърна дамата.
Тя извади от маншона си броя на списанието ни от миналата седмица с моята статия за водорода, заградена с молив, и го размаха пред очите му. Шефът го пое и прочете напечатаното от начало до край.
— Той ли е „въздухоплавателят“? — попита шефът.
— Той е „въздухоплавателят“ — потвърди дамата, — горкото наивно дете. Погледнете го на какво прилича!
— Може пак да му порасне — предположи шефът.
— Може и да порасне — отвърна дамата, повишавайки все повече тон, — а може и да не порасне. Интересува ме какво ще направите вие за него?
Нашият шеф смутолеви нещо за шампоан. Първо си помислих, че дамата ще започне веднага да го бие, но за момента тя се ограничи с думи. Май не искаше съвет, а обезщетение. Направи няколко забележки от общ характер за списанието ни, за ползата от него, за претенциите му за обществен интерес, за ума и знанията на дописниците му.
— Аз наистина не мисля, че грешката е наша — настояваше шефът (беше човек с меки обноски). — Момчето е поискало сведения и ги е получило.
