Берлин през Хановер. Това не е най-прекият път. Мога да обясня нашето отбиване в Хановер само както негърът обяснил на съдията присъствието си в курника на пастора.
— Да, сподине, туй, дет го казва сподин полицаят, съвсем вярно, сподине. Аз бях там, сподине.
— Значи признаваш? И какво си правил с чувал в дванайсет часа през нощта в курника на пастор Ейбръхам?
— Аз тъкмо да ви кажа, сподине. Бях одил у сподин Джордан с един чувал дини. Да, сподине, и сподин Джордан той беше него приятно, и той кани мене влезе.
— Е?
— Да, сподине, него приятно човек, сподин Джордан. И ний седи там приказва и приказва…
— Напълно допустимо. Интересува ме какво си правил в курника на дякона?
— Да, сподине, аз тъкмо затуй. То стана ного късно, докато си тръгне аз от сподин Джордан, и тогава си вика, аз си вика: „Сега трябва плюеш на краката си, Юлисийз, щото инак имаш разправия с жената.“ Ного приказвала жена, сподине, ного…
— Остави я нея, има и други приказливи хора в тоя град, не е само жена ти. Къщата на пастор Ейбръхам е на половин миля встрани от пътя ти от дома на господин Джордан до вас. Как си попаднал там?
— Аз тъкмо затуй, туй обяснява, сподине.
— Радвам се да го чуя. Е, и как смяташ да го обясниш?
— Ами аз мисли, сподине, аз сигур се отклони от пътя.
Предполагам, че и ние малко се отклонихме.
Отначало по една или друга причина Хановер прави впечатление на неинтересен град, но после започва да ви харесва. Състои се всъщност от два града: единият с широки, модерни, красиви улици и китни градини, до него градче от шестнайсети век, където стари паянтови къщи висят с еркерите си над тесни улички, а през ниски сводести порти погледът съзира балкони във вътрешни дворове, някога без съмнение изпълвани от конници или задръствани от каляски с по шест коня, очакващи богатите си собственици търговци и дебелите им невъзмутими фрау. Там сега се гонят деца и кокошки, а на резбованите балкони съхнат опърпани дрехи.
В Хановер цари учудващо английска атмосфера, особено в неделя, когато кепенците на дюкяните и звънтящите камбани му придават вид на един по-слънчев Лондон. Не само за мен бе очевидна тая неделна британска атмосфера, инак щях да я припиша на въображението си — усети я дори Джордж. Когато се върнахме от кратка разходка с пури след неделния обяд, двамата с Харис го заварихме мирно задрямал в най-удобното кресло в пушалнята.
— В края на краищата — каза Харис — в британския неделен ден има нещо привлекателно за човек с английска кръв в жилите. Много ще съжалявам, ако го махнат, каквото и да казва новото поколение.
Настанихме се в двата края на едно просторно канапе и направихме като Джордж.
Казват, че човек трябвало да отиде в Хановер, за да научи най-добрия немски.
Неудобството е, че извън Хановер, който е съвсем малка област, никой не разбира този най-добър немски. Човек трябва да реши дали ще говори добър немски и ще си стои в Хановер, или ще говори лош немски и ще пътува насам-натам. Понеже е била разделена в течение на толкова векове на десетина държавици, за зла врага в Германия има много диалекти. Немци от Познан, които искат да побеседват с хора от Вюртемберг, често са принудени да говорят на френски или на английски, а девойки, получили скъпо образование във Вестфалия, изненадват и огорчават родителите си, когато не могат да разберат думица от онова, което им казват в Мекленбург. Вярно е, че един говорещ английски чужденец също ще се види в чудо сред йоркшърските хълмове или в покрайнините на Уайтчапъл (Бедняшки квартал в Лондон), но все пак аналогията не е пълна. В Германия диалектите се говорят не само в селските краища, а и от образованите хора. Почти всяка област си има свой език, гордее се с него и си го пази. Един образован баварец ще ви признае, че от академична гледна точка северногерманският е по-правилен, но ще продължи да говори южногермански и ще учи на него децата си.
Склонен съм да вярвам, че в течение на тоя век Германия ще намери изход от това затруднение, като заговори на английски. Всяко момче и всяко момиче в Германия над равнището на средната класа говори английски. Ако английското произношение не беше толкова неустановено, няма съмнение, че само за няколко години, грубо казано, той би станал световен език. Всички чужденци са съгласни, че с граматиката си е най-лесният за научаване език. Когато го сравнява с родния си език, където всяка дума в изречението е подчинена най-малко на четири различни правила, един немец заявява, че английският език няма граматика. Вероятно доста англичани ще се съгласят с него, но не са прави. Всъщност английска граматика има и много скоро нашите училища ще признаят това: тя ще се преподава на децата ни, а може да проникне дори в литературните и в журналистическите кръгове. Ала засега май сме съгласни с чужденеца, че тя е една пренебрежима величина. Напредъкът ни се спъва от английското произношение.
Английският правопис сякаш е бил сътворен, за да служи като маскировка на произношението. Остроумно хрумване, чиято цел е да обуздае самонадеяността на чужденеца: ако не беше правописът, щеше за една година да научава произношението.
Защо в Германия преподават езици по начин, различен от нашия? Когато едно немско момче или момиче завърши гимназия, сиреч средно училище, на петнайсет години „то“ (както на немски човек може удобно да каже вместо „той“ или „тя“) разбира и говори езика, който е учило. Ние в Англия прилагаме вероятно нямащ равен на себе си метод за постигане на минимален резултат с максимален разход на време и пари. Английското момче, завършило добро училище за средната класа в Англия, може да говори на един французин бавно и със запъване за градинарки и лели — разговор, заплашващ да доскучае на човек, който си няма градинарки и лели. Ако е изключително даровито, момчето ще може да каже колко е часът или да направи няколко предпазливи забележки относно времето. Дума да няма, в състояние е да изброи доста неправилни глаголи, само че малцина чужденци ще пожелаят да чуят списъка на собствените им неправилни глаголи, изрецитиран от млад англичанин. Младият англичанин може да си спомни френски изрази, каквито никой съвременен французин не е чувал, пък и да чуе, не ще може да разбере.
Обяснението е, че в девет от всеки десет случая младият англичанин е учил френски по „Първи курс на Ан“ (Жан Ан (1796–1865) — автор на метод за бързо изучаване на чужди езици). Историята на тоя прочут труд е необикновена и поучителна. Книгата е била написана на шега от духовит французин, живял няколко години в Англия. Намерението му било да напише сатира за умението на британското общество да води разговор. От тая гледна точка книгата наистина е добра. Авторът я занесъл в едно лондонско издателство. Директорът бил прозорлив човек. Прочел книгата от кора до кора. След това изпратил да повикат автора.
— Тая ваша книга — казал му той — е много смешна. Чак сълзи ми избиха, докато я четох.
— Много ми е приятно да го чуя от вас — отговорил поласканият французин. — Помъчих се да бъда правдив, без ненужна хапливост.
— Много е забавна — потвърдил директорът, — но ако я издадем като хумор, няма да има успех.
Лицето на автора посърнало.
— Ще кажат, че този хумор е пресилен и екстравагантен — продължил директорът. — Ще бъде забавна за мислещите и интелигентните, а от търговска гледна точка тази част от читателската публика не заслужава внимание. Но аз имам една идея — продължил директорът. Огледал се, за да се увери, че са сами в стаята, навел се напред и снишил гласа си до шепот: — Намислил съм да я издадем като сериозен труд за използване в училищата!
Авторът го зяпнал онемял.
— Познавам английските учители — казал директорът, — тая книга ще им хареса. Ще отговори точно на техния метод. Нищо по-глупаво, нищо по-безполезно не може да бъде съчинено за тая цел. Ще има да мляскат с устни над тая книга, като кутре, когато ближе вакса.
Авторът пожертвал изкуството пред користолюбието и се съгласил. Сменили заглавието и добавили речник, но иначе не пипнали нищо в книгата.
Резултатът е познат на всеки ученик. „Ан“, това е стожерът на английското езиково обучение. Ако вече не е повсеместен, значи междувременно е било измислено нещо още по-лесно за възприемане.
За да се предотврати възможността независимо от всичко британският ученик да добие дори от някое подобие на „Ан“ слаби проблясъци на знания по френски, британският образователен метод го предава в ръцете на „учител от страната“, както пише в проспектите на училищата. Този учител французин, всъщност
