обикновено белгиец, безспорно е напълно почтена личност и — това не може да се отрече — разбира и говори родния си език със сносна лекота. Качествата му се изчерпват дотук. Във всеки случай е човек, забележително негоден да научи когото да било на каквото и да е. Него като че го избират не за да преподава, а за да забавлява младежта. Той винаги е комична фигура. В никое английско училище няма да видите учител французин с вдъхваща уважение външност. Ако обаче по рождение притежава някои безобидни странности, които будят веселие, веднага става ценен в очите на работодателите. Класът, естествено, го приема като жив майтап. Момчетата чакат двата или четирите часа, които умишлено се пропиляват всяка седмица за този толкова стар фарс, като весело развлечение в еднообразното инак съществуване. А после, когато гордият родител открие в Диеп, че неговият син и наследник не може дори файтон да повика, той ругае не системата, а невинната й жертва.
Ограничавам се с френския, защото това е единственият език, на който правим опити да научим нашата младеж. За английско момче, което говори немски, ще кажат с презрение, че му липсва патриотизъм. Защо хабим време да преподаваме дори френски по този метод, никога не съм могъл да разбера. Едно пълно непознаване на чужд език е напълно търпимо. Но ако оставим настрана фейлетонистите и авторките на романи, за които то е професионална необходимост, бръщолевенето на френски, с което толкова се гордеем, само ни прави смешни.
В немските училища методът е друг. На езика се посвещава всеки ден по един час. Идеята е да не се остави на момчето време да забрави онова, което е научило предния път, идеята е то да напредва. Няма и смешен чужденец, назначен да го забавлява. Желаният език се преподава от учител германец, който го знае по вода, като матерния си език. Може чрез тая система немският младеж да не постига онова съвършенство в произношението, с което е прочут всеки британски турист в чужбина, но тя има друго предимство. Момчето не вика на учителя си „жабар“ или „франсето“ и не се старае да прояви в часа по френски или по английски простовато остроумие. То си седи мирно и за собственото си добро се мъчи да научи тоя чужд език, като създава възможно най-малко грижи на хората наоколо. След като завърши училище, може да говори не само за джобни ножчета, градинарки и лели, а и за европейска политика, за история, за Шекспир или за стъклената хармоника според това, как се извърти разговорът.
Като говоря за немците от англосаксонска гледна точка, може да се случи да ги поразкритикувам в тая книга, но, от друга страна, много можем да научим от тях, а по въпроса за здравия разум, приложен в образователната система, те ни превишават с две глави, слагат ни в джоба си.
От юг и от запад Хановер е заграден от прекрасната гора Айленриде, където се разигра печалната драма, в която на Харис се падна една от главните роли.
Разхождахме се с велосипедите си в тая гора един понеделник следобед редом с много други колоездачи, защото това е любимо място за разходка на хановерчани в слънчевите следобеди. Пътеките бяха пълни с весели безгрижни хора. Сред тях бе и една красива девойка с нов велосипед. Девойката явно бе новачка в колоезденето.
Инстинктивно се долавяше, че ще дойде миг, когато ще се нуждае от помощ, и Харис с обичайното му кавалерство предложи да караме близо до нея. Както от време на време обяснява на двама ни с Джордж, Харис има дъщери или по-точно дъщеря, която, както вървят годините, навярно ще спре да прави циганско колело в градинката пред къщата и ще се превърне в хубава и почтена млада дама. Това, естествено, буди у Харис интерес към всички хубави девойки до трийсет и пет годишна възраст. Напомняли му, както твърди, за дома.
Изминахме близо два километра, когато зърнахме пред нас на кръстопът, където се събираха пет пътя, един човек с маркуч да полива. Червото, сложено на всяка сглобка върху малки колелца, се гърчеше подире му като гигантски червей. От зейналото гърло на маркуча, което човекът здраво стискаше с две ръце и насочваше насам-натам, нагоре-надолу, бликаше силна струя вода, не по-малко от галон на секунда.
— Колко по-удобно, отколкото у нас — отбеляза с въодушевление Харис. Той винаги е склонен безжалостно да осъжда британските институции. — Колко по-просто, по-бързо и по-икономично! Така един човек може за пет минути да полее толкова път, колкото с нашата тромава тежка поливачка няма да може и за половин час.
Джордж, който въртеше зад мен на тандема, каза:
— Да, но с този маркуч при най-малкото невнимание човек може да окъпе сума хора, преди да са се усетили да избягат.
Противно на Харис Джордж е британец до мозъка на костите. Спомням си патриотичното възмущение на Джордж, когато Харис веднъж се изказа за въвеждането на гилотината в Англия.
— Толкова по-чиста работа — каза Харис.
— Не ми харесва — каза Джордж, — аз съм англичанин, бесилката си е много добра за мен.
— Нашата поливачка може да си има неудобства — продължи Джордж, — но най-много да ти измокри краката. А с тази машина ще те улучат и зад ъгъла, и дори да си се качил по стълба.
— Направо се захласвам, като ги гледам — каза Харис. — Толкова са сръчни. Веднъж от ъгъла на оживен площад в Страсбург един не остави и педя неизмита площ, без да измокри и края на някоя престилка. Същинско чудо е как преценяват разстоянието. Могат да докарат водата до пръстите на краката ти и да я прехвърлят през теб така, че да поръси около петите ти. Могат…
— Спри за малко — обади се Джордж.
— Защо? — попитах.
Той каза:
— Ще сляза и ще наблюдавам иззад някое дърво как ще продължи това представление. Може, както казва Харис, да има големи майстори в тоя жанр, но конкретно тоя артист не е от звездите. Току-що окъпа едно куче, а сега полива пътепоказател. Ще погледам, докато свърши.
— Глупости — каза Харис, — няма да те намокри.
— Ще се погрижа за това — отговори Джордж и скочи от тандема, зае позиция зад един прекрасен бряст, извади лулата си и започна да я пълни.
Не ми се искаше да продължавам сам с тандема, затова слязох и се присъединих към него, като оставих велосипеда опрян на едно дърво. Харис ни извика нещо, в смисъл, че сме позор за страната, която ни е родила, и продължи нататък.
В следващия вик чух тревожен женски вик. Надзъртайки иззад дънера, разбрах, че го е надала гореспоменатата млада елегантна дама, за която, погълнати от наблюдаването на поливача, бяхме забравили. Тя караше велосипеда си напред през буйната струя от маркуча. Сякаш се бе парализирала и не можеше нито да слезе от колелото, нито да завие встрани. Всеки миг се мокреше все повече, а човекът с маркуча — или пиян, или сляп — продължаваше да я къпе с пълно безразличие. Десетина гласа му викнаха с негодувание, но той не им обърна никакво внимание.
Развълнуван до дъното на бащинската си душа, Харис направи нещо напълно правилно и уместно в създалата се обстановка. Да бе действал докрай с проявеното отначало хладнокръвие и здрав разум, щеше да излезе от произшествието като герой на деня, а не да подкара колелото си, сподирян от оскърбления и заплахи, както стана. Без да се колебае за миг, той се спусна към поливача, скочи от велосипеда, хвана маркуча за струйника и се помъчи да го изтръгне от ръцете му.
Това, което трябваше да направи, което щеше да направи всеки мъж, запазил благоразумието си, бе да затвори крана, щом сложи ръка на струйника. След това би могъл да играе с човека футбол или бадмингтон, по свой избор, а двайсетината-трийсет души, хукнали да му помагат, щяха да му ръкопляскат. Намерението му обаче, както ни обясни впоследствие, било да отнеме маркуча от поливача и за наказание да го обърне срещу самия него. Поливачът явно имаше същото намерение, но с обратен знак — да си върне маркуча и да полее Харис. Резултатът, естествено, беше боричкане, при което те поливаха всичко живо и неживо в радиус от десет метра освен самите себе си. Един вбесен мъж, вече твърде измокрен, за да го е грижа какво ще му се случи нататък, скочи на арената и се включи в борбата. Тримата продължиха да въртят маркуча във всички посоки. Обръщаха го към небето и водата падаше върху главите като екваториален порой. Насочваха го надолу и струята потичаше в буйни потоци, които събаряха хората, или ги улучваше към кръста и ги караше да се превиват одве.
Никой от тримата не пускаше маркуча, но и никой не помисляше да спре водата. Отстрани изглеждаха като счепкани с някаква първична природна стихия. За четирийсет и пет секунди, както отбеляза Джордж, който мереше времето по часовник, успяха да пометат от полетия кръг всичко живо, с изключение на едно
