Джеръм К. Джеръм
Трогателна история
— А ти, приятелю, ще ми напишеш една трогателна история за коледния брой, ако искаш, разбира се — обърна се към мен редакторът на седмичното списание „Z“, когато надникнах в кабинета му през едно слънчево юлско утро преди няколко години. — Томъс гори от желание да напише комичния скеч. Казва, че миналата седмица чул някаква шега и решил да я разработи. На мен по всяка вероятност ще ми се наложи да напиша забавен любовен разказ за човек, когото всички считат загинал, а той неочаквано се връща точно на Бъдни вечер и се оженва за любимото момиче. Надявах се този път да избягна това задължение, но явно няма да мога. Ще помоля Мигз да напише апела за благотворителност. По тази част той е най- опитният ни човек от всички, които имаме в момента. Шегаджията може да натрака „пикантната колона“ — една статия за коледните сметки и стомашното разстройство. Такива цапнати статийки му се удават и той, разбираш ли, ги пише тъй, сякаш не знае за какво намеква.
Трябва да поясня, че Шегаджията беше прякорът на един рядко чувствителен и сериозен сътрудник на списанието; истинското му име беше Бихърхенд.
Наближеше ли Коледа, Шегаджията ставаше крайно сантиментален. През цялата седмица преди този свят празник той така се преизпълваше от доброта и обич към цялото човечество, че едва не се пръсваше. Поздравяваше почти непознати хора с такъв изблик на възторг, какъвто друг човек едва ли би изразил дори при среща с богат сродник. Той ги заливаше с водопад от добри пожелания — впрочем винаги изобилни и евтини по това време на годината — и изказваше такава непоколебима вяра в тяхното осъществяване, че хората се разделяха с него с тежко чувство, сякаш ги бе натоварил с неизплатим дълг.
Срещата със стар приятел по това време беше направо опасна за него. От прилив на чувства той губеше дар слово и на човек му се струваше, че всеки миг може да се пукне.
Изтощен от безбройните тостове, произнесени от него на Бъдни вечер, на самата Коледа той обикновено нямаше сили да стане от леглото. Никога не съм виждал човек, способен да произнесе толкова сантиментални тостове като Шегаджията. Той пиеше и за „хубавите стари коледни празници“, и за „добрата стара Англия“, след това за майка си и за всички останали роднини, за „красивите жени“ и за „старите приятели“; вдигаше чаша „за приятелството въобще“: „да не изстине то никога в сърцето на истинския британец“, или за любовта: „да грее вечно тя в очите на нашите любими и съпруги“, или дори „за слънцето, което вечно сияе над облаците, където ние, скъпи приятели, не можем да го видим и откъдето то не може да ни бъде полезно“. Разбирате сега какви планини от чувства се криеха у този човек.
И все пак любимият му тост, който събуждаше у него особено красноречие и печал, беше тостът „за отсъствуващите приятели“. Той очевидно имаше твърде много „отсъствуващи приятели“ и справедливостта изисква да му се признае, че никога не ги забравяше. Където и когато да му попаднеше в ръка чаша вино, „отсъствуващите приятели“ си получаваха своята наздравица, а присъствуващите, стига да проявяха необходимото търпение и такт — реч, способна да ти навее меланхолия за цяла седмица.
По едно време приказваха, че всеки път, когато Шегаджията произнасял този тост, обръщал очи към местния затвор; след като се разбра обаче, че той споменава с добри думи не само своите, но и чуждите отсъствуващи приятели, престанаха да изказват тази грубовата догадка.
Каквито и да бяха обаче тези отсъствуващи приятели, те на всички ни дойдоха до гуша. Шегаджията явно прекаляваше. Всички ценим високо своите приятели (по-високо, когато ги няма, отколкото когато са сред нас), но не желаем да ни напомнят непрекъснато за тях. На коледна вечеря, на обед в чест на някого или на събрание на акционери, когато настроението ти е тържествено и малко печално, тези тостове са напълно уместни, но Шегаджията ги вмъкваше без нужда и в най-неподходящо време. Никога няма да забравя как веднъж той вдигна чаша за „отсъствуващите приятели“ по време на една сватба. Сватбата беше изключително весела. Всичко вървеше чудесно и всички бяха в отлично настроение. Обедът беше към края си, всички обичайни тостове бяха произнесени. Беше време вече младоженците да се оттеглят и ние се подготвяхме да хвърлим след тях шепа ориз и една пантофка, за да ги благословим още веднъж, когато Шегаджията се надигна от мястото си, мрачен като на погребение, с чаша в ръка.
Веднага се досетих какво е намислил. Опитах се да го ритна под масата. Да не помислите, че съм искал да го натикам под масата, макар че и да го бях направил, при дадените обстоятелства сигурно щяха да ме оправдаят. Исках просто да го сритам, без никой да разбере.
За съжаление не го улучих. Ритнах някого наистина, но очевидно не Шегаджията, защото той изобщо не реагира. Трябва да съм улучил младоженката, която седеше до него. Повече опити не направих и той, необезпокояван, подхвана любимата си тема.
— Приятели — започна той с треперещ глас и в очите му блесна сълза, — преди да се разделим — някои от нас може би никога няма да се срещнат отново на земята, — преди тази млада и невинна съпружеска двойка, която днес пое бремето на безбройните изпитания и несгоди на съпружеския живот, да изостави покоя си, за да срещне горчивината и разочарованията на нашето сиво и скучно всекидневие, аз искам да предложа тост, който не бе произнесен от никого.
На това място той изтри споменатата вече сълза, а гостите приеха тържествен вид и се стараеха да чупят орехите колкото е възможно по-тихо.
— Приятели — продължи той, като все повече навлизаше в изразителния си миньорен тон, — на малцина сред нас тук не се е случвало в едно или друго време да разберат какво значи да загубиш поради смърт или раздяла скъп, любим човек, а може би двама или трима.
При тия думи той сподави едно ридание, а в края на масата, лелята на младоженеца, чийто по-голям син неотдавна бе напуснал страната с роднински пари и при ясното условие да не се връща никога, започна да плаче тихо, ронейки сълзи в пудинга.
— Ето, това прекрасно момиче, което седи до мен — продължи Шегаджията, като прочисти гърлото си и сложи нежно ръка на рамото на младоженката, — преди няколко години, както всички знаете, загуби майка си. Лейди и джентълмени, нима има нещо по-страшно от смъртта на майката!
Думите оказаха, разбира се, своето въздействие и младоженката се разрида. В желанието си да поправи работата и да я успокои, младоженецът — самият той разтревожен и смутен от създалото се положение — й прошепна, че това може би е за добро и че едва ли някой от познатите на покойната дама би пожелал тя да възкръсне. Новоизпечената му съпруга обаче го прекъсна и с възмущение заяви, че ако той е толкова радостен от смъртта на майка й, трябвало е да й го каже по-рано и тогава тя за нищо на света нямало да се омъжи за него. Съпругът млъкна и потъна в тъжни размишления.
Вдигнах очи — до тоя миг старателно избягвах да направя това — и за нещастие срещнах погледа на един мой колега, журналист, който седеше на отсрещната страна на масата. Двамата се разсмяхме неудържимо и с това си спечелихме репутацията на безчувствени и груби хора, с каквато навярно се ползуваме и до днес.
Шегаджията, единственият човек, който все още се чувствуваше добре, на тази някога празнична маса, продължи да опява с нескрито удоволствие.
— Приятели — каза той, — може ли да забравим в този радостен ден скъпата майка? Можем ли да забравим онези, които сме загубили — майката, бащата, брата, сестрата, детето, приятеля? Не, лейди и джентълмени! Тогава нека в разгара на нашата веселба си спомним за тези изгубени скитащи души. Нека между чашата вино и веселата шега си спомним за „отсъствуващите приятели“.
Чашите се изпразниха под съпровод на сподавени ридания и тихи въздишки и гостите станаха от масата, за да си измият лицата и да успокоят мислите си. Младата жена, след като отклони помощта на своя съпруг, бе настанена в каретата от баща си и замина, очевидно изпълнена с лоши предчувствия за бъдещото си „щастие“ с такова безсърдечно чудовище, каквото току-що й се бе видял нейният мъж.
Оттогава самият Шегаджия стана „отсъствуващ приятел“ в този дом.
Всичко хубаво, но аз се отклоних от своята трогателна история.
— Гледай да не я забавиш — каза ми редакторът. — Донеси ми я на всяка цена към края на август. Имам намерение тази година да пусна коледния брой по-рано. Знаеш, че миналата година се занимавахме с него чак до октомври. Не искам „Клипър“ да ни изпревари и този път.
— Бъди спокоен — отговорих аз лекомислено, — ще я надраскам бързо. Тая седмица нямам много работа и ще започна веднага.
По пътя за в къщи аз се напрягах да измисля някакъв трогателен сюжет, но нито една трогателна мисъл не ми идваше на ум. Главата ми бе изпълнена до пръсване с комични образи и ако не бях се успокоил с
