големи, тъжни очи излъчвали някакво умоляващо изражение и зет ми се трогнал.
„В края на краищата — помислил, — тъпакът се старае колкото може. Той вероятно е забравил и къде всъщност е скрил съкровището и сега се мъчи да си спомни. Ще му дам възможност да опита още веднъж.“
Духът видимо се зарадвал и се преизпълнил с благодарност, виждайки, че Джо е готов да го последва; той се насочил към таванското помещение, показал с ръка нагоре и изчезнал.
„Е, този път, надявам се, той го улучи“ — казал си зет ми; и на следващия ден работата закипяла.
Три дни им били нужни, за да разградят напълно покрива и единственото, което намерили било птиче гнездо и като го завладели, покрили дома с брезент, за да го предпазят от влагата.
Изглеждало, че всичко това би трябвало да откаже нещастника от по-нататъшно търсене на съкровища, но къде ти!
Той заявил, че тука сто на сто има нещо, иначе привидението не би се захванало да идва през цялото време и след като е стигнал толковна далеко, то ще отиде до края и ще разгадае тайната, каквото и да му струва.
Нощ сред нощ се надигал от постелята си и тръгвал след призрачния стар измамник по цялата къща. Всяка нощ старецът му посочвал ново място и всяка сутрин след това моят зет се захващал да руши мелницата в посоченото място и да търси съкровището. След три седмици в мелницата не останала нито една стая, годна за живеене. Всички стени били разкъртени, подовите покрития вдигнати, таваните разбити. И тогава визитите на призрака се прекратили точно толкова внезапно, както и започнали; и моят зет получил възможност в свободното си време да строи мелницата отново.
Какво е подтикнало стария призрак да изиграе такава глупава шега с човек семеен, при това изряден данъкоплатец? Това вече не мога да кажа.
Някои говореха, че духът на злобния старец е искал да накаже моя зет — защото той в самото начало не вярвал; други твърдят, че това сигурно е бил призракът на някакъв покоен местен водопроводчик или стъклар, за когото, естествено, е било приятно да види как разрушават къщата.
Но в действителност никой нищо не знаел.
Интерлюдия
Пийнахме още пунш, а след това помощникът на нашия свещеник ни разказа още една история.
Аз съвсем нищо не разбрах от неговия разказ, тъй че няма да мога да ви го предам. Никой от нас нищо не разбра. А беше съвсем добър разказ, ако се съди по материала. Там имаше огромно количество сюжети и толкова събития, че биха стигнали за дузина романи. Никога по-рано не бях слушал разказ, в който да се вместват толкова събития и толкова различни персонажи.
Струва ми се, че в този разказ бяха включени всички хора, с които разказвачът се е познавал, които е срещал и за които някога нещо е слушал. Бяха стотици. След всеки пет секунди той въвеждаше в повествованието си нова група действуващи лица и заедно с тях — съвършено новичък набор от събития.
То беше примерно такъв разказ:
Е, и тогава чичо ми излезе в градината и взе пушката си, но, разбира се, нея там я нямаше, а Склогинс каза, че не вярва в това.
— В какво не вярва? Какъв Скрогинс?
— Скрогинс! Та нали той беше онзи втори човек, това бе жена му.
— Каква жена? Какво общо има пък тя?
— Господи, та нали ви разказвам. Точно тя е намерила шапката. Дошла в Лондон със своята братовчедка — нейната братовчедка ми се пада балдъза, а втората племенница е женена за човек с фамилия Евънс, а Евънс, когато всичко свърши, занесе сандъчето на мистър Джейкъбс, защото бащата на Джейкъбс бе виждал този човек, когато той е бил жив, а когато умрял, Джоузеф…
— Послушайте, оставете на мира Евънс и сандъчето. Какво стана с вашия чичо и с пушката?
— С пушката? С каква пушка?
— Ами с тази пушка, дето вашият чичо винаги я държал в градината и дето я нямало там. Какво е направил с нея? Застрелял ли е, какво ли, някого от тези хора — Джейкъбси или Евънси, или Скрогинси, или Джоузефци? Защото, ако го е направил, то би било хубаво и полезно дело и ние бихме били радостни да чуем за това.
— Не, какво говорите? Как би могъл!? Та нали го зазидаха жив в стената и когато Едуард Четвърти заговори с абата на тази тема, сестра ми каза, че при нейното здравословно състояние тя не може и не иска, тъй като това заплашва живота на детето. Те го кръстиха Хорейшо в памет на собствения си син, който бе убит при Ватерло още преди да се роди и самият лорд Непир казваше…
— Но чуйте, вие знаете ли за какво говорите? — попитахме го ние.
Той отговори, че не, но за сметка на това знае, че в този разказ всяка дума е истина, защото неговата леля е видяла всичко със собствените си очи.
Тогава ние го завихме с покривката и той заспа.
Чак тогава разказа своята история чичо. Чичо каза, че това е съвсем истинска история. И че тя би трябвало да се назове —
Привидение в светлосинята стая
— Аз не искам да ви плаша — започна чичо с необикновено внушителен, ако не и с гробовен глас, — и ако предпочитате да не споменавам за това, аз няма да го направя, но фактът си остава факт: в същия този дом, където сега се намираме, има привидения.
— Какво говорите! — възкликна мистър Кумбс.
— Какъв смисъл има да питате какво говоря, когато ясно чувате какво казвам? — отбеляза чичо с леко обиден тон. — Казвам ви: в къщата има привидения. Редовно в навечерието на Коледа в светлосинята стая (тъй в чичовия дом наричат стаята, дето се намира до детската) се появява духът на един грешник, който някога си на Бъдни вечер убил с парче въглища човек — един от тези, дето славят Христос на улицата.
— Как го е направил? — попита мистър Кумбс с нескриван интерес. — Трудно ли е това?
— Аз не знам как го е направил — отвърна чичо ми, — той не ми разкри начина. Онзи човек се настанил точно срещу главния вход и запял коледна балада. Но предполагат, че в момента, когато е отворил уста, за да вземе си-бемол, парчето въглен, хвърлено от грешника през прозореца, е попаднало в гърлото, заседнало е там и го е задушило.
— Н-да, тук е нужна изключителна точност, но безусловно, струва си да се опита! — замислено промърмори мистър Кумбс.
— Но уви, това не се оказва единственото престъпление — добави чичо ми. — Малко по-рано той убил и корнетиста.
— Не може да бъде! Нима това е точно установено? — възкликна мистър Кумбс.
— Разбира се, че е установено — отвърна ядосано чичо, — във всеки случай то е толкова достоверно, колкото може да се очаква при подобни случаи. Вие днеска сте май нещо твърде придирчив. Косвените улики бяха неоспорими. Нещастния корнетист се настани в съседство едва ли не месец по-рано. Старият мистър Бишоп, който тогава държеше „Веселите момчета“ и от когото чух тази история, казваше, че никога не бил срещал по-трудолюбив и по-енергичен корнетист. Той, корнетистът, знаел само две песнички, но мистър Бишоп твърдеше, че по-силно и по-дълго той не би могъл да свири, даже и ако би знаел четиридесет. Песничките, които умеел да свири се наричали „Енни Лори“ и „Родино, скъпа родино“ и мистър Бишоп казваше, че първата от тях би могло да разпознае даже и малко дете.
Този музикант — този беден, самотен артист — имал навика редовно всеки ден да идва на нашата улица и да свири по два часа, стоейки точно срещу къщата. Срещу тази къща. В една такава вечер хора видели как той, вероятно поканен, влязъл в къщата, НО НИКОЙ НИКОГА НЕ ГО ВИДЯЛ ДА ИЗЛИЗА ОТТУК!
— А гражданите не опитаха ли да предложат възнаграждение на онзи, който го намери? — попита мистър Кумбс.
— Нито пени — отвърна чичо ми.
