— Веднъж през лятото — продължи той, - тук пристигна немски оркестър с намерението — както бе отбелязано на афиша — да остане до есента. На следващия ден след пристигането им цялата тяхна компания — хора здрави и силни, както се казва, юнаци, специално подбирани — били поканени на обед от същия грешник и прекарвайки следващото денонощие в леглата си, напуснали града в най-плачевно състояние, страдащи от остри стомашни болки и лошо храносмилане… А районният лекар, който ги прегледал, изразил силно съмнение дали вече някога някой от тях ще може да изсвири каквото и да било.
— Вие… Вие не знаете ли рецептата? — попита мистър Кумбс.
— За съжаление не — отвърна чичо, — но казват, че основната съставна част бил свински пастет, купен от бюфета на гарата.
— Останалите престъпления на този човек съм ги забравил — продължи чичо ми. — Някога си ги знаех всичките, но сега паметта ми за нищо не я бива. И все пак, аз няма да сбъркам, ако изкажа предположението, че той не е съвсем непричастен към кончината и последвалото след тази кончина погребение на джентълмена, който свиреше с крака на арфа; също така, предполагам, не бива да се твърди, че няма никаква връзка между него и самотната могила на неизвестния италианец-латернаджия, посетил някога тези места.
— И на всяка Бъдни вечер — произнесе моят чичо и тихият внушителен негов глас като че проникваше през плътната завеса на мълчанието, което подобно на сянка незабележимо ни забулваше и се възцаряваше в гостната, — всяка Бъдни вечер духът на този грешник посещава Светлосинята стая в тази къща. Там от полунощ до първи петли, под приглушените вопли и стонове, под злобен кикот и плашещи звуци от страшни удари, той води свирепа призрачна битка с духовете на корнетиста и злодейски убития коледен певец, на които от време на време идват на помощ сенките на немските оркестранти; и през цялото това време сянката на удушения арфист свири със своите призрачни крака на разбитата призрачна арфа безумни адски мелодии.
Чичо каза, че на Бъдни вечер Светлосинята стая като спалня излиза от строя.
— Тихо! — произнесе чичо ми, предупредително вдигайки ръка и сочейки тавана и ние се заслушахме със затаен дъх. — Чувате ли? Те сега са там — в Светлосинята стая!
Аз се изправих и заявих, че ще спя днес в Светлосинята стая.
Но преди да ви разкажа собствената си история — историята за това, което ми се случи в Светлосинята стая — бих искал да я изпреваря тук с едно —
Обяснение от личен характер
Намирам се в крайна нерешителност относно това, да ви разкажа ли тази моя собствена история. Работата е там, че тя не прилича на другите истории, които разказах или по-точно разказаха Теди Бифълс, мистър Кумбс и моят чичо — това е правдива история. Това не ви е, каквото разказват хората в навечерието на Коледа, седейки пред огъня и попийвайки пунш — то е изложение на събития, действително случили се.
Собствено, това даже не е и „разказ“ в общоприетия смисъл на думата, то е отчет. Чувствам, че ще бъде малко неуместен в книга от подобен род. Той повече подхожда за някакво жизнеописание или за учебник по история.
И още едно обстоятелство ми пречи да пристъпя към разказа: работата е там, че тази история е изключителна за мен самия. Разказвайки ви я, аз ще бъда принуден през цялото време да говоря за себе си, а това ние, съвременните писатели, хич не обичаме. Ако има у нас, представителите на новата литературна школа, поне едно похвално стремление, то е — стремежът никога на никого да не показваме и най-дребната проява на егоцентричност.
Аз лично, както ми казват, потъвам в своята скромност — в тази срамежлива скритост, отнасяща се до всичко, което има отношение към собствената ми персона — даже твърде дълбоко; и мнозина ме ругаят за това.
Идват при мене и казват:
— Ама какво е това? Защо вие нищо не пишете за себе си? А ние тъкмо нещо такова искаме да прочетем! Разкажете ни нещо за самия себе си!
Но аз винаги отвръщам: „Не“. И не защото смятам това за неинтересна тема. Аз лично не познавам друга тема, която би могла да се окаже толкова увлекателна за човечеството като цяло или поне за неговата по-културна част. Но не го правя заради принципа. Хората на изкуството не постъпват така. То би било лош пример за младежта. Знам, че други писатели (не всички) го правят, но аз няма… като правило, разбира се.
По тази причина при нормални обстоятелства аз въобще не бих се захванал да разказвам тази история. Бих си казал: „Не! Това е хубава история, това е поучителна история, това е необичайна, свръхестествена, завладяваща история; и знам, че публиката би била доволна да я чуе и на мен би ми се искало да я изложа тук, но — в нея се разказва за самия мене, за това, което съм говорил и съм видял и как съм постъпил, а да се заема с такова нещо не мога.“
Моята скромна, антиегоцентрична натура не ще ми позволи да говоря толкова много за себе си.
Но обстоятелствата, за които ще стане дума тук, не следва да се приемат за обикновени и по силата на някои съображения аз, при цялата си скромност, даже се радвам на възможността да разкажа тази история.
Както вече отбелязах в началото, в семейството ни имаше известни недоразумения по повод тази вечеря на Бъдни вечер и в частност по отношение на мене във връзка с моето участие в събития, за които сега ще разкажа, и бе допусната голяма несправедливост.
За да възстановя своята репутация, за да разсея облака на клеветата и недоразуменията, хвърлящи сянка на доброто ми име, чувствам, че ще бъде най-добре, ако с пълно чувство за собствено достойнство, просто изложа фактите, за да могат безпристрастните хора да съдят за всичко сами.
Моята основна цел — признавам си чистосърдечно — се състои в това, да се очистя от незаслужения позор. Подбуден от този стремеж — а аз мисля, че това е похвално и благородно — преодолях нормалното си отвращение към разказите за самия себе си и по тази причина мога да започна това, което озаглавявам —
Моята собствена история
Веднага щом чичо свърши своя разказ, аз, както вече ви казах, се изправих и заявих, че ще спя тази вечер в Светлосинята стая.
— За нищо на света! — възкликна чичо, скачайки от стола. — Не бива да се подлагаш на тази смъртна опасност. Освен това там леглото не е застлано.
— Пука ми за леглото — отговорих. — Свикнал съм да живея в стаи за джентълмени и ми се е случвало да спя в кревати, където бельото не е сменяно цяла година. Взех вече решение и не ми пречете. Аз съм млад и почти цял месец живея с чиста съвест. Духовете няма да ми сторят зло. А може и да им свърша някоя услуга и да ги заставя в замяна да напуснат или да се държат прилично. И накрая — би ми се искало да видя всичко с очите си.
Изричайки това, аз отново седнах. (По какъв начин мистър Кумбс се бе озовал на стола ми от другия край на стаята, където седеше цялата вечер и защо той дори не се и опита да ми поднесе своите извинения, когато седнах направо върху него и защо му трябваше на Бифълс да се прави, че уж е моя чичо и внушавайки ми тази лъжлива представа, да ме принуждава да тръскам ръката му в продължение на три минути и да го уверявам, че винаги съм се отнасял към него като към роден баща — всичко това и до ден днешен не мога да разбера.)
Те се мъчеха да ме откажат от тази, както се изразяваха, безразсъдна идея, но аз оставах непоколебим и изисквах да ми се даде възможност да се възползвам от правото си. Нали бях „гост“. А гостът на Бъдни вечер винаги нощува в стаята с призраците, това е негова привилегия.
Те казваха, че разбира се, щом поставям въпроса така, не са в състояние да ми противоречат повече; затова ми запалиха една свещ и всички заедно ме изпратиха нагоре.
