Тази мисъл бе напълно точна, но трудното се състоеше в това, че ние знаехме за местоположението на гроба на Емили не повече, отколкото духа на Джонсън. Баща ми предлагаше да пробутаме на нещастника гроба на някоя друга Емили, но по волята на съдбата на много миля наоколо нямаше погребана никаква Емили. Аз никога не бях предполагал, че има окръзи, където съвършено отсъстват каквито и да били покойни Емили.
Като помислих малко, аз също се осмелих да направя предложение.
— А защо да не подправим нещо за стареца Джонсън, а? — казах. — Той, струва ми се, е доста наивно момче. Сигурно ще повярва. Във всеки случай защо да не опитаме?
— Ей богу, така и ще направим! — възкликна баща ми.
На следващата сутрин ние наехме работници, те натрупаха в далечния край на градината неголямо хълмче и поставиха надгробен камък с надпис:
— Това би трябвало да му хареса — замислено произнесе татко, когато работата бе свършена. — Аз много се надявам, че ще му хареса.
И надеждите му се оправдаха.
Същата вечер примамихме стария дух там и… в общи линии това бе едно от най-тъжните зрелища, които някога съм виждал: Джонсън се хвърли на гроба и се разрида. Татко и старият Скуибинс, градинарят, гледайки го, плакаха като малки деца.
Оттогава Джонсън повече нито веднъж не ни обезпокои в къщи. Всяка нощ сега той прекарва, обливайки се в сълзи над гроба и очевидно е напълно щастлив.
Как мислите, дали е там и сега? Разбира се! Ще ви отведа при него и ще ви го покажа следващия път, когато ми гостувате. Обичайното му време е от 10 вечерта до 4 сутрин, а в събота от 10 до 2.
Интерлюдия. Разказ на доктора
Горчиво плаках, слушайки тази история — младият Бифълс я разказваше с толкова чувство. Всички ние след това изпаднахме в размисъл и аз забелязах, че даже старият доктор тихомълком избърса сълзата си. Чичо Джон обаче свари още една порция пунш и ние постепенно се утешихме.
А докторът след някое време даже се развесели и ни разказа за духа на един от своите пациенти.
Не мога да ви предам неговата история. Много съжалявам, но не мога. Всички твърдяха после, че тя била най-хубавата история — най-страшната, най-ужасната — но аз самият не разбрах нищо от нея. Тя ми се стори твърде откъслечна…
Той почна разказа си както се следва, а след това нещо като че ли се било случило, а още след това идваше вече краят. Съвсем не мога да разбера къде той пъхна средата на своя разказ.
Знам обаче, че всичко свършваше така — някой някого намерил. И цялата тази работа изрови от паметта на мистер Кумбс една много интересна история, станала някога в старата мелница, наета тогава от неговия зет.
Мистър Кумбс каза, че ще ни разправи историята и преди някой да успее да го спре, той вече почваше.
Мистър Кумбс каза, че разказът му може да бъде наречен —
Мелница с привидения или разрушеният дом
Е, всички вие, разбира се, познавате зет ми мистър Паркинс (тъй започна мистър Кумбс, изваждайки от устата си своята дълга глинена! лула и пъхайки я зад ухото; ние не познавахме неговия зет, но заявихме, че го познаваме — за икономията на време), известно ви е също, че веднъж той взе под аренда старата мелница в Съри и се настани там.
Трябва да знаете също така, че преди много години в същата мелница е живял един злобен стар скъперник, който там и умрял, и — според слуховете — оставил всичките си пари, скрити в някакъв тайник. Съвсем естествено, че всеки, който след него наемаше мелницата, се опитваше да ги намери, но никой не успя, а местните мъдреци говореха, че никой нищо няма да намери дотогава, докато духът на стиснатия мелничар не се изпълни един прекрасен ден със симпатия към някой от арендаторите и не му открие мястото, където се намират съкровищата.
Моят зет не придаваше особено значение на тази история, смятайки всичко това за бабини приказки и за разлика от своите предшественици, не правеше никакви опити да намери скритото злато.
— Сигурно само доходите тогава са били не като сегашните — казваше зет ми, — а то хич и не мисля, че мелничарят би могъл да спести каквото и да е, независимо какъв скъперник е бил, а пък ако е успял, то при всяко положение не е толкова много, че да си струва да се търси.
И все пак, съвсем да забрави мисълта за съкровището, той не можеше.
Веднъж вечерта си легнал да спи. В това разбира се, няма нищо необичайно. Той често си лягаше да спи вечер. Но което било действително твърде интересно — щом часовникът на селската камбанария ударил дванайсет пъти, моят зет изведнъж се събудил и почувствал, че повече няма да заспи.
Джо (наричаха го Джо) седнал в кревата и се огледал.
При краката на неговото легло стояло нещо съвършено неподвижно, обвито в сянка.
То се преместило, светлина от луната паднала върху него и зет ми видял, че това е фигура на съсухрено мъничко старче в панталони до коленете и с плитчица на главата.
И този миг в главата му се мярнала мисълта за скритото съкровище и стария скъперник.
„Дошъл е да ми покаже къде е скрито“ — помислил зет ми и тутакси взел решение да не харчи всичките пари, а да отдели неголяма сума и да направи добро на другите.
Видението се насочило към вратата, моят зет си обул панталоните и тръгнал подир него. Духът се спуснал в кухнята, приближил се към печката, постоял там, въздъхнал и изчезнал.
На следващата сутрин Джо довел двама зидари и им наредил да разтурят печката и комина, а сам приготвил голям чувал от картофи, за да насипе там златото. Зидарите разбили половината стена, но не намерили даже монета от четири пенса. Зет ми направо не знаел какво да мисли. Другата нощ старецът пак се появил и пак го завел в кухнята. Само че този път вместо да отиде към огнището спрял се и въздъхнал насред помещението. „А, сега ми е ясно какво иска да каже — помислил зет ми. — То е под пода. Защо вчера тоя стар идиот се спря при печката и ме накара да търся в комина?“
Целият следващ ден преминал в повдигане на цялото подово покритие на кухнята; но при тази операция успели да намерят само тризъба вилица и то със счупена дръжка…
Третата нощ духът, без ни най-малко да се притеснява се появил отново и за трети път се отправил към кухнята. Влизайки там, погледнал към тавана и изчезнал. „Хм, очевидно, не се е научил особено на ум и разум там, откъдето е дошъл — мърморел Джо, връщайки се в тръс към своята стая. — Би могъл още първия път да ми покаже.“
Обаче сега вече като че нямало никакви съмнения относно това, къде се намира съкровището и веднага след закуска зет ми с помощта на своето семейство се захванал да разбива тавана.
Разтурили го целия, дюйм след дюйм и намерили точно толкова съкровища, колкото ще намерите в празна бутилка от бира.
Четвъртата нощ, когато, според навика си, се появил духът, зет ми така се разядосал, че хвърлил по него обувките си, а обувките, прелитайки през привидението, разбили огледалото.
Петата нощ, когато Джо се събудил в дванайсет, което вече се превърнало в привичка за него, привидението стояло на своето обичайно място и видът му бил подтиснат и много нещастен. Неговите
