ловкостта на ръцете мами очите им.
Той каза, че познава млади хора, които тръгват на гребни състезания или за мач по крикет с няколко фунта в джоба, а се връщат вкъщи още по светло без грош, губейки всичките си пари в тази безнравствена игра.
Той каза, че ще вземе половината крона на мистър Кумбс, защото това ще му послужи като много сериозен урок и може би ще се окаже в бъдеще като едно средство за спасение на парите на мистър Кумбс; а два шилинга и шест пенса той, помощникът на нашия свещеник, ще отдели за църковния фонд.
— За това не се безпокойте — възрази мистър Кумбс. — Помислете по-добре как да не вземете половин крона от църковния фонд.
И той постави парите върху средната карта и я обърна.
Колкото и да е странно, но действително се оказа, че е дама.
Всички ние много се изненадахме, а помощникът на нашия свещеник — особено.
Той каза, че понякога наистина става и така, човек да познае картата… случайно.
Помощникът на нашия свещеник каза, че това е най-лошата от злините, които човек може да си причини, защото когато си опиташ щастието и от първия път спечелиш, то веднага ти харесва тази тъй наречена игра и се увличаш дотам, че си готов отново и отново да рискуваш парите си, докато накрая не си принуден да напуснеш полесражението разорен.
След което той отново взе да ни показва своя фокус. Този път мистър Кумбс каза, че дамата е от края към кофичката с въглищата и поиска да постави на тази карта пет шилинга.
Ние взехме да се смеем и да го разубеждаваме. Но той не искаше да слуша никакви съвети и настояваше на своето.
Помощникът на нашия свещеник каза тогава, че какво пък, много добре, той го е предупредил. И ако той (мистър Кумбс) твърдо е решил да излезе глупак, нека той (мистър Кумбс) да прави каквото иска.
Помощникът на нашия свещеник каза, че той ще вземе тези пет шилинга и ще внесе недостигащата сума обратно в църковния фонд.
Мистър Кумбс постави две по половин крона на тази карта, която лежеше по-близо до кофичката с въглища и я обърна.
Ако искате вярвайте, ако искате не, но това пак беше дамата!
След което чичо Джон също постави една златна монета и също спечели.
А след това ние всички почнахме да играем и всички печелехме. Тоест всички, освен помощника на свещеника. Той доста си изпати за този половин час. Никога не бях виждал човек, на когото толкова да не му върви на карти. Той всеки път губеше.
После чичо пак се зае да вари пунш, при което допусна забавна грешка: забрави да налее уиски. Ох, ама се посмяхме с него! И за наказание го накарахме да добави двойна порция уиски.
Да, ние се позабавлявахме чудесно тази вечер!
А след това работата, очевидно, тъй или иначе, е стигнала до привиденията, защото моят следващ спомен се отнася към онзи момент, когато ние си разказваме един на друг истории с привидения.
Разказът на Теди Бифълс
Първата история разказа Теди Бифълс. И аз му давам възможност да я повтори дума по дума.
(Не ме питайте как съм успял да запомня словата му — стенографирал съм тогава или разказът му е бил предварително записан и той ми е дал ръкописа по-късно, за да го публикувам в тази книга — все едно, няма да разкрия това, даже и да ме питате. Това е производствена тайна.)
Бифълс озаглави своя разказ:
Джонсън и Емили или верният дух
Бях още съвсем малко момче, когато се запознах с Джонсън. Дойдох си вкъщи за коледната ваканция и на Бъдни вечер ми позволиха да си легна по-късно. Когато отворих вратата на своята малка спалня и исках да вляза, аз се сблъсках лице в лице с Джонсън, който тъкмо излизаше оттам. Той мина през мен и с протяжен жалостен вой изчезна през прозореца на стълбите.
В първия момент се уплаших — тъй или иначе все още бях ученик и никога преди това не бях виждал привидения — даже се побоях да си легна. Но след като поразмислих, спомних си, че духовете могат да причинят вреда само на грешниците и като се увих плътно в одеялото, заспах.
На сутринта разказах на родителя си какво съм видял.
— Да, да, това е старият Джонсън — каза той. — Ти не се плаши от него, той живее тук.
И ми разказа историята на този нещастник.
Оказа се, че Джонсън, когато още бил жив, обичал в младостта си дъщерята на предишния наемател на нашия дом, много красива девойка на име Емили, фамилията й баща ми не знаеше. Джонсън бил твърде беден, за да се ожени за нея и затова, целувайки я на прощаване, казал, че скоро ще се върне и заминал за Австралия да трупа състояние.
Но тогава Австралия не била това, което е сега. По дивите земи, обрасли с храсталаци, пътешествениците били малко, а дори и да ги срещнеш, то обикновено движимото имущество, което успяваш да намериш до трупа, едва стигало да се платят погребалните разноски. Тъй че на Джонсън му трябвали почти двайсет години, за да натрупа състояние. Но тъй или инак задачата, която си поставил била изпълнена и тогава, щастливо изплъзвайки се от полицията, той напуснал колонията и изпълнен с радост и надежда се върнал в Англия за своята годеница.
Той се добрал дотук и намерил дома изоставен и безмълвен. Всичко, което можели да му кажат съседите, се свеждало до това, че веднъж, в мъглива вечер, скоро след неговото заминаване, цялото семейство тихо и скромно изчезнало в неизвестно направление и оттогава никой нищо не знае за тях, макар домовладелецът и болшинството местни търговци неведнъж да са подавали заявление за търсене.
Бедният Джонсън, обезумял от мъка, търсил своята изчезнала възлюбена по целия свят. Но тъй и не успял да я намери и след дълги години, отдадени на безплодни усиля се върнал, за да прекара остатъка от своите дни в същия този дом, където в отдавна отминалите щастливи времена вкусил блаженството в обществото на своята обожаема Емили.
Живял там съвсем сам, дни и нощи бродил из пустите стаи, плачейки и зовейки своята Емили, а когато бедният старик умрял, духът му продължил неговото дело.
Той вече бил там, когато баща ми наел този дом и агентът даже смъкнал заради него наема с десет фунта за година.
След това аз непрекъснато срещах Джонсън по всяко време на нощта. Отначало го заобикаляхме и се отдръпвахме, за да му дадем да мине, но после, когато свикнахме с него и можехме да зарежем тия церемонии, взехме да минаваме направо през Джонсън. Не можеше да се каже, че ни е пречел особено.
Той беше добро, безобидно старо привидение и ние всички много му съчувствахме и го жалехме. А на жените по едно време беше направо любимец. Тях ги трогваше неговата вярност.
Но малко по малко той взе да ни омръзва. Прекалено печален беше. Нямаше нищо жизнерадостно и весело в него. Жал ни беше, да, но той взе да ни дразни. Случваше се с часове да стои на стълбите и да плаче. И като се събудиш нощем, ще чуеш как се тътри по коридорите и по стаите със стонове и въздишки, така че да се заспи отново съвсем не бе леко. А когато ни идваха гости, той взе да се примъква около вратите и да ридае с всичка сила. Никому не нанасяше особена вреда, но, разбира се, настроението на всички се разваляше.
— Ох, ама ми омръзна тоя стар глупак — каза родителят една вечер (татко, както знаете, може да бъде много рязък, ако го извадиш от равновесие), когато Джонсън особено ни раздосади: разстрои партията вист като се намъкна в комина и въздишаше оттам дотогава, докато всички забравиха кое е коз и с какъв цвят са тръгнали. — Ще ни се наложи да се разделим с него. Но не знам как.
— Е — каза майка ми, — можеш да не се съмняваш, че от него няма да се избавим, докато той не намери гроба на Емили. Само толкоз му е нужно. Намерете му гроба на Емили, заведете го там и там той ще си остане. Това е единственото, което бихме могли да направим, помнете ми думата.
