Разказват също за храбрия гост, който вижда привидение и знае, че това е привидение, и следи как то се появява в стаята и после си отива през стената, след което, доколкото става ясно, че привидението не възнамерява да се върне и, следователно по-нататъшното бодърстване става безсмислено, гостът заспива.
Той никому не разправя, че е видял привидение, за да не плаши хората без нужда — някои много се вълнуват, когато слушат за привидения — но решава да изчака следващата нощ и да провери дали то ще се появи пак.
И то се появява пак, но този път той става от леглото, облича се, сресва си и тръгва след него, и намира таен проход, водещ от неговата стая към избата с вината — проход, който без съмнение, нерядко се е използвал в недоброто старо време.
После идва ред на младия човек, който се събудил със странно чувство посред нощ и видял, че до постелята му седи неговият богат чичо — ерген. Чичото се усмихва с някаква съдбовна усмивка и изчезва. Младият човек веднага става и гледа часовника. Но часовникъг е спрял, тъй като младежът е забравил да го навие и стрелките показват четири и половина.
На следващия ден той узнава, че колкото и да е странно, неговият богат чичо, на когото се пада единствен наследник, се е оженил за вдовица с единайсет деца и всичко това е станало преди два дни точно в дванайсет без четвърт.
Младият човек даже не се и опитва да обясни това необичайно съвпадение. Той може само да се закълне, че всичко, разказано от него, е самата истина.
А още разправят как някой си джентълмен, връщайки се вкъщи късно вечер от обед в масонската ложа, забелязва светлина сред развалините на стар манастир, предпазлива со промъква и наднича през ключалката. Вижда как духът на сивата сестра се целува с духа на кафявия монах и остава до такава степен шокиран и изплашен, че веднага се лишава от чувства и на сутринта го намират полегнал в състояние на пълна немощ пред самата врата; казват, че здраво стискал в ръката си своя верен стар ключ. Всички тези неща стават в навечерието на Коледа и се разказва за тях също в навечерието на Коледа. В съвременното английско общество нито един разказ за привидения не може да бъде разказан в друго време, освен вечерта на 24 декември.
По силата на гореобясненото аз разбирам, че пристъпвайки към изложението на печалните, но напълно достоверни истории с призраци, които привеждам по-нататък, няма никаква нужда да уведомявам читателите, запознати с англосаксонската литература, че всичко това е било разказано и събитията, за които се разказва, всичко това е ставало — в навечерието на Коледа.
И въпреки това го правя.
При какви обстоятелства започнахме своите разкази
Това се случи в навечерието на Коледа! В навечерието на Коледа у моя чичо Джон; в навечерието на Коледа (май нещо станаха много навечерията на Коледа за една книга. Аз и сам го усещам. Това става твърде еднообразно даже за мен, но не виждам начин сега как да се избегне.) в дом № 47, Лебърнхем Гроув, Тутинг! В навечерието на Коледа в гостната, слабо осветена от свещите (стачкуваха работниците от газовата компания), където танцуващите пламъци хвърляха причудливи сенки върху пъстрите тапети, а в същото време навън, из пустинните улици бушуваше свирепа буря и вятърът като някакъв неспокоен дух летеше, стенейки през площада и с вой завиваше зад ъгъла при магазинчето за мляко.
Току-що бяхме свършили с вечерята и беседвахме, и пушехме, без да ставаме от масата.
Вечерята бе много хубава — безспорно прекрасна вечеря. Впоследствие във връзка с тази вечеря в нашето семейство възникнаха известни недоразумения. Разпространяваха се слухове относно цялата тази история изобщо и за моята роля в нея в частност, изказваха се мнения, които не ме удивиха особено — тъй като аз добре познавам своите роднини — но те силно ме огорчиха. Що се отнася до моята леля Мария, аз даже не знам кога отново ще ми се прииска да я видя. Поне тя би могла да ме познава малко по-добре.
Но тази несправедливост — вопиюща несправедливост, както ще докажа после — която бе допусната по отношение на мен, няма да ми попречи да бъда справедлив по отношение на другите, даже към тези, които ме оскърбиха жестоко. Та нали аз отбелязвам качеството на телешкия пастет, с който ни нахрани леля Мария, и на печените омари, след които следваха сладки палачинки собствен лелин патент, топлички (по мое мнение, да се ядат студени палачинки е глупаво — никакъв вкус не се усеща) и залети със стария елей на чичо Джон — наистина всичко бе много вкусно. Аз и тогава отдадох дължимото на вечерята, самата леля Мария бе принудена да признае това.
След вечеря чичо свари малко пунш с уиски. И нему отдадох дължимото, чичо Джон сам го казваше. Да, той каза: „Радвам се, че пуншът ти хареса.“
Малко след вечерята леля отиде да спи, оставяйки чичо в компанията на стария доктор Скрабълс, помощника на енорийския свещеник, нашия депутат в съвета на графството мистър Самуел Кумбс, Теди Бифълс и мен. Ние решихме, че още не е дошло време да се предаваме и чичо свари втора порция пунш; и аз предполагам, че ние всички отдадохме дължимото на пунша — във всеки случай аз го отдадох, сигурен съм. Няма що, такъв съм си, винаги постъпвам справедливо.
После седяхме още дълго и докторът свари пунш с джин, за разнообразие, макар че аз, лично, вече особена разлика не усещах. Но всичко бе толкова хубаво и ние бяхме много щастливи — всички бяха тъй любезни един към друг.
Чичо Джон ни разказа една много смешна история. О, това наистина беше смешна история! Не помня сега за какво ставаше дума, но съм сигурен, че тогава тя ми се стори изключително забавна; май никога така не бях се смял. Даже е чудно, че не мога да си спомня тази история — та нали той ни я разказа четири пъти! И само по наша вина не я разказа пети път. След това докторът ни изпя една забавна песен, където му се наложи да имитира гласове на домашни животни и птици. Наистина той ги обърка малко. Ревеше като магаре, когато ставаше дума в песента за петел, а изобразявайки свиня — кукуригаше. Но ние прекрасно разбрахме какво точно той има предвид.
Аз почнах да разказвам един много интересен виц, но почти веднага с удивление забелязах, че никой не ми обръща никакво внимание.
Отначало помислих, че от тяхна страна това е доста неучтиво, но после загрях, че всъщност през цялото време съм разказвал наум, а не на глас, тъй че те, разбира се, изобщо и не са подозирали, че аз нещо им разказвам, и, навярно, съвсем не са могли да разберат какво означават моите красноречиви жестове и оживеното изражение на лицето ми. Да, ето ти тебе презабавна, наистина, грешка! Никога по- рано не беше ми се случвало подобно нещо.
После помощникът на нашия свещеник взе да показва фокуси с карти. Попита не ни ли се е случвало да видим някога игра, която се нарича „три листчета“. Той каза, че това е такова изобретение на човешкия ум, при което долни, безсъвестни хора, постоянни посетители на конните състезания и други подобни злачни места, чрез измама отнемат парите на неразумните юноши. Той каза, че това е много прост фокус: всичко зависи от ловкостта на ръцете. Ловкостта на ръцете мами окото. Той каза, че ще ни демонстрира този мошенически номер, за да бъдем винаги нащрек и да не попадаме на въдицата. Измъква чичовата колода с картите, от нея потегли три карти, две обикновени и една с картинка, седна на килимчето пред камината и ни обясни какво ще прави.
Той каза:
— Ето, вземам тези три карти — така — и ви ги показвам. След което спокойно ги поставям на килимчето с гръбчето нагоре и ще ви помоля да посочите коя е картата с фигурата. И на вас ще ви се стори, че знаете коя точно е картата с фигурата. — И той извърши всичко това.
Старият мистър Кумбс — той при нас е още и църковен настоятел — каза, че фигурата е по средата.
— На вас ви се струва, че сте я видели — каза, усмихвайки се помощникът на нашия свещеник.
— Въобще нищо не ми се струва — отвърна мистър Кумбс. — Аз ви казвам, че тя е в средата. И залагам половин крона за това, че тя е в средата.
— Ето, виждате ли, то е точно това, за което ви говорех — каза помощникът на нашия свещеник, обръщайки се към нас. — Ето по такъв начин се завличат в мрежите неразумни юноши и им се прибират парите. Те са уверени, че знаят коя е картата, на тях им се струва, че са я видели. Те не схващат, че
