своя събеседник и властният му поглед повече не преследва и не плаши никого.
— Именно в този момент той е трябвало да стреля. Куршумът, ако си спомняте, е попаднал в тила. Вероятно Хепуорт не веднъж си е представял тази среща, иначе защо би държал зареден револвер, това съвсем не е в навиците на жителите на предградието. Стискал го е в ръката си да момента, когато го е обхванала бясна ненавист и страх спрямо този човек. На слабите хола са присъщи крайностите. Той е убил заради това, защото нищо друго не му е оставало.
— Чувате ли колко тихо става след изстрела? Мъжът и жената са се склонили над убития, трескаво го опипват, прислушват бие ли сърцето му? По всяка вероятност човекът е бил убит на място. По килима не са останали следи от кръв. Къщата е отдалечена и никой не е чул изстрела. Но как да се избавят от трупа? А езерото? То е на стотина ярда, съвсем наблизо до къщата.
Моят приятел приближи към себе си папката с делото, която все още лежеше на масата сред другите документи и прелисти няколко страници.
— Какво по-просто? В съседство строят. Колички колкото щеш. До езерото е прокарана пътека от дъски. Дълбочината на водата в онова място, където бе намерен трупа, е четири хута и шест дюйма: достатъчно е леко да се обърне количката и тялото се плъзва във водата. Около минута мислят напрегнато. Тежестта трябва да е особено масивна, за да потъва тялото все по-дълбоко и по-дълбоко в меката тиня и да остане там, докато не изгние.
Още една минута нали всичко трябва да се обмисли докрай. Ами ако изведнъж, независимо от всички предпазни мерки, веригата се измъкне и тялото изплува на повърхността? Работниците постоянно ходят до езерото за вода — какво ще стане, ако го видят?
Не забравяйте, убитият през цялото време лежи по гръб, те са го обърнали, за да проверят бие ли сърцето му. Вероятно са затворили очите му, едва ли им е харесвало тяхното изражение.
И тук жената е забелязала приликата. Нали и двамата са лежали до нея със затворени очи. Може би, тя отдавна е забелязала как удивително си приличат двамата. Трябва да се постави в джоба му часовника на Хепуорт, а на пръста да се надене пръстенът. И брадата, ако не е тя, впечатлението би било пълно.
Лекичко се промъкват към прозореца, повдигат пердето. Зад прозореца все още пълзи гъста мъгла. Наоколо — никого, мъртва тишина. Времето ще стигне.
Трябва да се махнат оттук и да изчакат. Трябва да се облече жълтата пелерина, може би някой е видял как човек с жълта пелерина влиза в къщата, нека сега видят, че той излиза оттам. После пелерината може да се сгъне и да се захвърли в някой тъмен ъгъл или да се остави във влака. А сега, по-бързо до кантората и да се седи там до идването на Елънби. На него може да се вярва, той е предан като куче. Делови човек, той ще каже какво трябва да се направи.
Моят приятел отблъсна папката и се разсмя.
— Всичко е било обмислено! — възкликна той. — А на никого от нас, идиотите, нищо подобно и не мина през главата.
— Действително, както вие твърдите, всичко попада на мястото си — започнах аз, — но можете ли да си представите, Хепуорт, същият този Хепуорт, за когото ми говорехте, да седи близо до простреляното на пода тяло на убития и спокойно да разработва плана на бягството си?
— Не — отвърна той. — Но си я представям нея, жената, която ден подир ден пазеше упорито мълчание, докато ние се измъчвахме покрай нея, доведени до ярост от упорството й. Жената, която стоеше като изваяна от камък три часа подред, докато старият Катбиш в своята реч се опитваше да я изкара съвременната Иезабел и която, стоейки, изслуша присъдата, обричаща я на петнайсет години каторжен труд. Тя имаше тържествуващ вид! Тя излезе от залата с лека походка, като че бързаше за среща с любимия си. Кълна се, тя сама е обръснала мъртвеца — добави той. — Хепуорт непременно би го порязал.
— Значи до такава степен тя е ненавиждала Мартин — казах аз. — Вие си спомняте нейния възторг при мисълта, че той накрая е мъртъв.
— Да — замислено произнесе моят приятел. — Тя и не се опитваше да го крие. Но странно, защо те толкова си приличат? — той погледна часовника си. — Искате ли да дойдете с мен?
— А вие къде отивате?
— Все още ще го заварим. В кантората „Елънби и Ко“.
Кантората се намираше на последния етаж на стар дом на улица „Майнорис“. Дангалакът разсилен ни каза, че Елънби е излязъл, но непременно ще бъде тук довечера. Седнахме пред камината, в която огънят едва гореше и зачакахме. Вече се стъмняше, когато заскърцаха стъпалата на стълбата.
Преди да влезе в стаята, Елънби се забави за миг. Той, очевидно, ни позна веднага, но като че не се учуди. После се извини, че ни е накарал да чакаме и ни покани да влезем в съседното помещение.
— Сигурно не ме помните — започна моят приятел веднага, щом зад нас се затвори вратата. — Предполагам, че до вчерашната вечер не сте ме виждали без перука и мантия, а те така променят външността. Аз бях главният защитник на мисис Хепуорт.
Трудно бе да се сбърка. В помръкналите, старчески очи на мистър Елънби се мярна нещо подобно на облекчение. Вероятно, вчерашният случай го бе принудил да бъде винаги нащрек.
— Вие бяхте много добър — тихо каза той. — Мисис Хепуорт се чувстваше твърде потисната по онова време, за да ви изкаже лично своята признателност, но повярвайте, тя ви е особено благодарна за всичките ваши усилия да й помогнете.
Дали забелязах лека ирония на устните на моя приятел или така ми се стори?
— Длъжен съм да ви се извиня за вчерашната нетактичност — забеляза той, — но, когато ви принудих да се обърнете, бях уверен, че ще видя човек, значително по-млад от вас.
— Помислих ви за детектив — меко изрече Елънби. — Надявам се, че ще ме извините, аз съм много късоглед. Разбира се, това може да са мои предположения, но ви уверявам, че мисис Хепуорт не се е срещала с човек на име Чарли Мартин и не е чувала нищо за него поне от деня… — Елънби се поколеба за миг — от деня на убийството.
— Това би било доста трудно — каза моят приятел, — ако се вземе под внимание фактът, че Чарли Мартин отдавна лежи в Хайгейтското гробище.
Старецът подскочи като ужилен. Беше бледен и трепереше от глава до пети.
— Защо дойдохте тук?
— Виждате ли — продължаваше приятелят ми, — това дело ме заинтересува не само от професионална гледна точка. Може би вината за това е в младостта и необикновената красота на мисис Хепуорт, нали и аз тогава бях на по-малко години, отколкото съм сега. Струва ми се, че мисис Хепуорт поставя мъжа си в много опасно положение, след като му разрешава да идва при нея. На полицията е известен адресът й и всеки миг биха могли да я проследят. Ако вие бъдете така добър и ми разкажете всички подробности, аз бих оценил правилно обстановката. Моят адвокатски опит винаги ще е на услугите на мисис Хепуорт.
Елънби явно се овладя.
— Извинете — каза той. — Ще отпрата разсилния.
Елънби излезе и след малко чухме как превърта ключа в ключалката. После той се върна в стаята, разпали огъня в камината и ни разказа началото на цялата история.
Човекът, погребан на Хайгейтското гробище, също се наричал Хепуорт, само че не Майкъл, а Алекс.
Още от детството си се отличавал с избухлив, груб нрав и пълно безсрамие. Съдейки по това, което ни разказваше Елънби, Алекс едва ли е приличал на човек от цивилизованото общество. По-скоро бихме могли да го вземем за пират от далечното минало. Оказали се безнадеждни всички опити да го накарат да работи, при положение, че пред него се явявала и най-малката възможност да живее за чужда сметка. На неговите близки неведнъж се налагало да плащат дълговете му, докато накрая не го изпратили в колониите. За съжаление, родителите му не могли да го издържат постоянно и веднага, щом пропилял парите, които му били дадени при отплаването от Англия, той се върнал и отново почнали заплахи и проклятия. Като срещнал този път решетелен отпор, той изглежда стигнал до извода, че не му остава нищо друго, освен фалшификации или кражби. За да спасят сина си от наказание, а своето семейство от позор, родителите били принудени да пожертват всичките си спестявания. Срамът и мъката, по думите на Елънби, в
