Джеръм К. Джеръм
Домът срещу фенера
От „Еджуер-роуд“ не знам защо ми се прииска да свия в уличката, която водеше на запад. Нейните мълчаливи къщи се криеха в дълбочината на дворовете. Върху мазилката на каменните сводове се четяха обичайни названия. В слабата светлина на сумрака думите се разчитаха трудно. Имаше тук и „Вила сред зелените ракити“ и „Кедри“, и триетажен „Планински приют“, увенчан със странна куличка с островърх покрив, подобен на шапчицата на джудже. И за да бъде пълна приликата, най-горе, под самата стряха, изведнъж светнаха две неголеми прозорчета, като че ли две злобни очета, проблясквайки, се вторачваха в минувача.
Уличката завиваше надясно и свършваше с малка площадка, пресечена от канал, през който бе прехвърлен нисък гърбав мост. И тук навсякъде — все същите безмълвни къщи с дворчета. Фенерджията палеше една след друга лампите покрай канала и известно време аз гледах как от тъмнината постепенно излизат смътни очертания. Малко по-далече от моста, каналът се разширяваше в неголямо езеро с остров в средата. Продължавайки разходката си, навярно съм направил кръг, тъй като в края на краищата се оказах пак на същото място. За цялото време по пътя си не срещнах и десетина минувачи. Накрая реших, че е време да се връщам в Педингтън.
Май вървях по същия път, който ме бе довел дотук, но изглежда съм се объркал под слабата светлина на фенерите. Впрочем, беше ми все едно. Зад всеки завой на тези безмълвни улици ми се струваше че се крие някаква тайна; като че зад спуснатите щори се чуваха приглушени стъпки, а зад призрачните стени — неясен шепот. Рядко отнякъде долиташе смях и веднага замираше, после на друго място заплака дете…
Вървейки покрай къщите, подредени по едната страна на улицата срещу някаква висока стена без прозорци и отверстия, забелязах как пердето на един от прозорците се приповдигна и там се показа лицето на жена. Единственият газов фенер, осветяващ улицата се оказа точно срещу този дом. Отначало ми се стори, че виждам лице на момиче, после погледнах още веднъж и помислих, че е старица. В здрача цветовете се губеха — в синята студена светлина на фенера лицето на жената изглеждаше мъртвешки бледно.
Изумителни бяха очите й. Може би предизвикваха такова впечатление, защото като събираха цялата тази светлина и като я съсредоточаваха в себе си, ставаха неестествено големи и блестящи. Може би, заради това, че тези очи бяха твърде грамадни в сравнение с нейното лице, такова нежно и изтънчено. Навярно тя ме забеляза, защото пердето се отпусна и аз отминах.
Не зная защо запомних този случай. Внезапно повдигнатото перде, като завеса на малък театър, неясните очертания на почти празната стая и жената, изправена като че ли до самата рампа — така се рисуваше тази картина във въображението ми. Но преди да бе започнала драмата, завесата се спусна. Свивайки зад ъгъла се обърнах: пердето отново се повдигна и аз пак видях силуета на тънката фигурка, долепена до стъклото на прозореца.
В същото време някакъв човек едва не ме събори. Той не беше виновен. Бях спрял внезапно и той не успя да се отдръпне. Извинихме се един на друг, оправдавайки се с тъмнината. Но, очевидно, моето въображение се бе разиграло, защото си представих, че този човек, вместо да върви по пътя си, е тръгнал обратно и ме преследва. Стигнах до ъгъла и се обърнах рязко, но той не вървеше зад мен, а аз скоро излязох отново на „Еджуер-роуд“.
Два пъти, разхождайки се из града в свободното си време, аз се мъчех да намеря улицата, която толкова ми хареса, но напразно. И всичко това, навярно, би се изтрило от паметта ми ако в един прекрасен ден, връщайки се от Педингтън вкъщи по „Хероу-роуд“ не бях се сблъскал лице в лице с моята непозната. Не можеше да съм сбъркал. Тя излизаше от рибното магазинче и роклята й почти ме докосна. Съвършено безсъзнателно я последвах. Този път се стараех да запомня пътя и не минаха и пет минути, когато ние се озовахме на улицата, която толкова безуспешно търсех. Сигурно всеки път съм бродил на някакви си сто ярда от нея. Когато стигнахме до ъгъла, аз забавих крачките си. Жената не ме забеляза; в същия момент, когато тя се изравни с къщата, някакъв човек излезе от сянката и се присъедини към нея.
В същата вечер аз се срещнах с приятели на ергенска вечеря и тъй като впечатлението за тази среща бе още свежо в паметта ми, разказах за нея. Не помня как започна нашият разговор — струва ми се, че спорехме за Метерлинк. Аз разказах колко ме е поразило внезапно надигналото се перде. Като че съм се оказал в празна зрителна зала и за миг съм станал свидетел на драма, която актьорите разиграват тайно от всички. После разговорът се отмести, а когато тръгнах да си отивам, един от моите приятели ме попита в каква посока съм. Предложи ми да повървим малко пеша, аз не възразих, още повече, че вечерта беше прекрасна. Когато се озовахме на малко оживената „Харли-стрийт“, моят приятел си призна, че е тръгнал с мен не само заради удоволствието да бъде в моето общество.
— Случват се понякога любопитни неща — започна той, — представете си, днеска ми дойде наум един случай от съдебната практика, за който не бях си спомнял единайсет години. При това вие така живо описахте лицето на тази жена, че аз си помислих — дали не е тя?
— Поразиха ме очите й — казах аз. — Никога не съм виждал такива очи.
— Представете си — аз също помня само нейните очи — отговори той. — Можете ли да намерите тази улица?
Известно време вървяхме мълчаливо.
— Сигурно ще ви се стори нелепо — заявих накрая, — но ме безпокои мисълта, че бих могъл с нещо да й навредя. Що за съдебно дело е онова, за което говорите?
— В това отношение, можете да бъдете съвършено спокоен — отвърна той. — Аз бях неин защитник, стига само да говорим за едно и също лице. Как беше облечена?
Неговият въпрос ми се видя лишен от всякакъв смисъл. Не би трябвало, наистина, да мисли, че тя ще бъде облечена така, както преди единайсет години.
— Не обърнах внимание — казах аз. — Струва ми се, че в блузка, — но изведнъж си спомних. — Действително, нещо странно имаше в дрехите й. Нещо от рода на широка кадифена панделка на врата.
— Така си и мислех — каза приятелят ми. — Няма съмнение, тя е.
Ние точно бяхме стигнали до „Мерилебън-роуд“, където нашите пътища се разделяха.
— Ако не възразявате, утре ще мина към вас — каза той — и ние ще се поразходим заедно.
На следващия ден той действително дойде в пет и половина и ние заедно излязохме. Скоро се добрахме до нашата малка уличка, осветена вече от единствения фенер. Аз му показах къщата и той пресече улицата, за да види номера.
— Точно така — каза, когато се върна при мен. — Днес сутринта направих някои справки. Преди шест седмици условно и предсрочно са я пуснали.
Той ме хвана подръка.
— Няма смисъл да се въртим тук. Днес завесата не се вдига. Няма какво да говорим, това е безкрайно умно — да се настаниш в къща срещу фенер.
Тази вечер приятелят ми бе зает; по-късно той ми разказа тази история или по-точно онази нейна част, която му беше известна по онова време.
Това се случило в самото начало на кампанията за създаване на зелени зони в покрайнините на града. Един от първите такива квартали възникнал близо до „Финчли-роуд“. Градчето тъкмо почнало да се строи. Улицата „Лейлхем Гардънс“ едва наброявала десетина къщи и то още незаселени, с изключение на една. Това било пустинна и безлюдна покрайнина, излизгаща направо в полето. В края на недостроената улица имало стръмен скат към езерото, след който веднага почвала гора. Единствената обитавана къща принадлежала на младите съпрузи Хепуорт.
Съпругът бил човек с твърде красива и приятна външност. Не носел нито мустаци, нито брада и затова било трудно да се определи точно на колко години е. Възрастта на жена му обаче не предизвиквала съмнения — тя изглеждала почти момиченце. Предполагали, че мъжът й е човек слабоволен и нерешителен, така поне твърдял комисионерът по продажбите на недвижими имоти. Той казвал, че Хепуорт ту взимал решение, ту неочаквано го променя. Джетсън, почти загубил надежда да се договори с тях. Но после се намесила мисис Хепуорт и къщата на улица „Лейлхем Гардънс“ все пак била определена като тяхна. На Хепуорт не му харесвало, че къщата стои твърде самотно. Казвал, че работата му често го принуждава да отсъства дълго и той се бои да не би жена му през същото време да се чувства неспокойна. Упорито
