продължение на няколко месеца тя живяла с него в евтинко хотелче на другия бряг на реката. След известно време те напуснали Ротердам и се настанили в Лондон, в района „Поплар“, недалече от доковете.
Именно тук, в „Поплар“, всичко на всичко десет месеца преди убийството, тя се запознала с младия Хепуорт и се омъжила за него. Каква е била участта на Чарли Мартин, никой не знаел. Според общото мнение, след като пропилял всички пари, които имал, той се бил върнал към основното си занятие, макар името му, кой знае защо, да липсвало във всички достъпни корабни списъци.
Никой не се съмнявал, че Чарли Мартин е бил човекът, зад когото е хлопнала вратата на дома на семейство Хепуорт в онази вечер, когато Джетсън е наблюдавал всичко от другата страна на улицата. Съдейки по описанието на Джетсън, той бил набит, красив мъж с рижа брадичка и мустаци. През деня го били в виждали Хестед, обядвал в малко ресторантче на „Хай-стрийт“. Келнерката, която го обслужвала, разказала пред съда, че посетителят веднага й направил впечатление — предизвикателният, дързък поглед и рижата брадичка, очевидно бяха привлекли силно нейното внимание. Той обядвал там по времето, когато в ресторантчето имало най-малко посетители, между два и три часа. По думите на момичето, непознатият водил „приятен разговор“ и „пускал шегички“. Разказвал, че е дошъл в Англия преди три дни само и че тази вечер се надява да се види със своята любима. Последните си думи съпроводил с шумен смях, но на момичето се сторило, че в погледа му се появило и нещо заплашително, обаче напълно възможно било това да й е хрумнало и по-късно.
Нормално било да се предполага, че именно страхът от завръщането на този човек е гнетял тъй силно Хепуорт. Съдебното обвинение настояваше, че трите удара по врата не са друго, а условен знак и че вратата е отворена от жена. Бил ли е мъжът й по същото време вкъщи или са го чакали — не успели да установят. Бил е убит с изстрел в тила, очевидно човекът, който е стрелял, бил обмислил всичко предварително.
Намерили трупа десет дни след убийството и за това време следата на убиеца се загубила окончателно. Вярно, пощальонът го видял в района на „Лейлхем Гардънс“ около девет и половина. Те се сблъскали в мъглата, но човекът веднага се извърнал.
Що се отнася до филцовата мека шапка, тя не представлявала нищо особено, но пощальонът добре запомнил дългата жълта непромокаема пелерина. Лицето на човека само му се мярнало, но той бил съвършено убеден, че било гладко избръснато. Последното показание учудило съда, но недоумението се разсеяло веднага, щом се изказал следващият свидетел. Жената, която семейство Хепуорт наемали, потвърдила, че сутринта, когато мисис Хепуорт се готвела да замине, не я пуснали да влезе в къщата. Мисис Хепуорт я посрещнала на вратата, платила й за седмица напред и обяснила, че повече не се нуждае от услугите й. Джетсън, като решил, че е по-лесно да даде къщата под наем заедно с мебелите, намерил жената и наредил добре да почисти всички помещения. И събирайки с четката праха от килима в столовата, тя открила няколко къси рижи косъмчета. Преди да излезе от къщата, този човек се е обръснал.
Вероятно, дългата жълта пелерина му е била нужна, за да отпрати следствието по лъжлива следа. Веднага, щом пелерината е свършила работата си, убиецът я е захвърлил. Да се освободи от брадата не е било толкова лесно. Неизвестно оставало по какви заобиколни пътища се е промъкнал този човек, ясно било само, че в кантората на младия Хепуорт на „Фенчърч стрийт“ той попаднал през нощта или, в краен случай, рано сутринта. Сигурно мисис Хепуорт го е снабдила с ключ от входната врата.
Изглежда, именно тук той е захвърлил шапката и пелерината и се е преоблякъл в дрехите на убития. Чиновникът на Хепуорт — Елънби, човек възрастен и, както се казва, с прилична външност, бил свикнал, че неговият шеф неочаквано заминавал по работа, свързана с дейността на фирмата, а фирмата се занимавала с доставка на различно оборудване за морските плавателни съдове. В кантората непрекъснато се намирали палто и куфар, готов за път. Като открил на сутринта, че тези неща ги няма, Елънби решил, че шефът му е заминал с първия влак. Вероятно, след няколко дни, той би се досетил, че има нещо нередно, ако не бил получил телеграмата. А в нея се говорело, че Хепуорт е в Ирландия и ще бъде там още известно време. Нямало нищо странно в това, че отсъствието на Хепуорт се удължавало, и преди се било случвало той да отсъства по цели седмици, докато наблюдава как оборудват някакъв кораб. В кантората междувременно не се случило нищо, което да изисква неговата намеса. Телеграмата била изпратена от Чаринг-Крос в най-напрегнатия час на деня и служещите от телеграфната кантора не могли да си спомнят нищо за подателя. Елънби веднага познал в убития своя началник, към когото, изглежда, бил силно привързан. За мисис Хепуорт не можел да каже почти нищо. Докато вървяло следствието, два или три пъти му се наложило да се срещнат. Дотогава не знаел нищо за нея.
Но което действително изглеждало необяснимо, това било поведението на самата жена по време на процеса. Освен формалните твърдения: „Не съм виновна“, тя не правела никакви опити да се защити. Незначителните факти, които биха могли да й бъдат от полза, защитата получила не от самата нея, а от Елънби и, вероятно той ги е съобщил не от съчувствие към обвиняемата, а от уважение към паметта на покойния си шеф. Само веднъж чувството за миг надделяло над равнодушието й. Това се случило, след като защитниците й, ядосани от нейното упорство, напразно се мъчели да я принудят да съобщи някои подробности, които биха могли да се окажат полезни за нея.
— Но нали той е мъртъв! — възкликнала тя с тон, в който прозвучало нещо подобно на тържество. — Мъртъв, разбирате ли, мъртъв, а останалото не ме интересува!
Наистина, тя веднага се извинила за своя изблик, но въпреки това заявила:
— Нека всичко си остане, както си е, вие с нищо не можете да ми помогнете.
Поразителното й хладнокръвие — ето какво изправило срещу нея и съдията, и заседателите. Представете си само, че убиецът спокойно се бръснел в столовата, редом с още неизстиналото тяло на съпруга й! Сигурно се е бръснал със самобръсначката на Хепуорт! И тя му донесла самобръсначката и огледалото, погрижила се за топла вода и сапун, а когато той се обръснал, внимателно прибрала всичко… Само няколко рижи косъмчета залепнали по килима и тя не ги е забелязала. А ютиите, окачени на тялото, за да не изплува? Такава мисъл не би могла да се появи в главата на един мъж. А веригата с катинара, на която те се държели? Само една жена би могла да знае, че подобни неща се намират в къщата. Сигурно тя е измислила и плана с преобличането в кантората на Хепуорт, давайки ключ на убиеца. Първо на нея й хрумнала идеята да скрият тялото в езерото. И докато той, препъвайки се под тежестта на своя страшен товар, излизал от къщата, тя придържала вратата, а после се оглеждала боязливо встрани и се вслушвала в плясъка на водата.
Очевидно, била решила да последва убиеца и да заживеят заедно! Ами историята, която измислила за внезапното заминаване на мъжа си в Америка? Ако всичко било излязло благополучно, тази история би дошла съвсем на място. Напускайки улица „Лейлхем Гардънс“, жената се настанила в малка къща в Кентиш Таун под името мисис Хоуърд, представяйки се за хористка и за жена на актьор, който уж е на гастрол. За по-голяма правдрподобност, постъпила в някакво театърче и участвала в едно от представленията. Както се вижда, нито за миг не губела присъствие на духа. Нито един човек не пристъпил прага на стаята й и нито едно писмо не пристигнало на нейно име. Пресметнала отлично всеки час от живота си. Над трупа на нейния убит съпруг, те обмислили своите по-нататъшни планове. Съдът я признал за виновна „като съучастница в престъпление“ и я осъдил на петнайсет години каторжна работа.
Такива били събитията, случили се преди единайсет години. Заинтересован въпреки своята воля, моят приятел събрал някои допълнителни сведения. Като направил справка в Ливърпул, той разбрал, че бащата на Хепуорт бил корабовладелец, предприемач от средна ръка, човек, добре известен в града, където всички се отнасяли с уважение към него. В последните години от живота си вече не се занимавал с делата си. Умрял три години преди убийството на сина му. Майката на Хепуорт преживяла своя мъж само с няколко месеца. Освен убития син, когото наричали Майкъл, имали още две деца. По-големият син живеел някъде в чужбина, в колониите, дъщерята се омъжила за офицер от френския флот. Те или не знаели за случилото се, или не искали името им да се забърква в подобна история. Младият Майкъл се опитвал да направи кариера като архитект и, казват, преуспял в тази област, но след смъртта на родителите си изчезнал от полезрението на своите земляци. До самия съд никой от предишните му познати не знаел нищо за неговата по-нататъшна съдба.
Едно от обстоятелствата, станали известни на моя приятел, го заинтригувало доста силно. Оказало се, че чиновникът на Хепуорт — Елънби — навремето си бил доверено лице на неговия баща! Като момче постъпил на служба при Хепуорт-старши и когато онзи се оттеглил, Елънби с негова помощ започнал
