собствен бизнес по оборудване на плавателни съдове. Нито един от тези факти не станал известен на съда. Елънби не бил подлаган на кръстосан разпит, изглеждало, че няма нужда от такова нещо. Между другото, моят приятел бил поразен от факта, че Елънби не пожелал да разкрие тези важни подробности пред съда. Наистина, имало основание да се мисли, че той не искал да забърква в делото сестрата и брата на покойника. Името Хепуорт е твърде разпространено на север и, вероятно, Елънби се надявал да избави семейството от клюки.
Що се отнася до жената, на моя приятел се удало да узнае съвсем малко повече от това, което било вече известно. Подписвайки контракт с мюзик-хола в Ротердам, тя съобщила на агента, че е кръгъл сирак и, че баща й, англичанин по произход, бил музикант. Постъпвайки на работа, тя, вероятно не познавала нейния характер в подобен род заведения. Заради това, човек като Мартин, с неговото красиво лице и подкупващи маниери на моряк, като допълнение - англичанин, трябвало да й се стори желаният спасител.
Навярно го е обичала страстно и по всичко изглеждало, че младият Хепуорт, безумно увлечен по нея — тя била способна да завърти главата на всеки мъж — се възползвал от отсъствието на Мартин и я измамил, убеждавайки я, че Мартин е загинал. Бог знае, какво е измислил, за да я застави да се ожени за него. Не се изключва убийството да е изглеждало за нея като своего рода възмездие.
Но даже и така да е било всичко, нейното невъзмутимо хладнокръвие било ненормално. Та нали тя се омъжила за него и живяла с него почти година. Семейство Джетсън твърдели, че ти правела впечатление на пламенно обичаща жена. Не, тя не би могла ден след ден да играе непрекъснато тази роля.
— Тук има нещо, което не е така — каза моят приятел. Седяхме в кабинета му и отново и отново обсъждахме тази история. На масата лежеше отворената папка с делото отпреди единайсет години. Моят приятел се разхождаше напред и назад по стаята, пъхнал ръце в джобовете си и „мислеше на глас“.
— И това „нещо“ се е изплъзнало от нашето внимание — каза той. — Тази жена събуди у мен странно чувство, в момента, когато произнасяха присъдата й. Стоеше с такъв вид, като че това не бе присъда, а триумф. Не, тя не играеше заучена роля! Ако по времето на процеса беше се престорила, че се разкайва, щеше да ми се удаде да убедя съда да съкрати наказанието й до пет години. Но тя, изглежда, не можеше да скрие огромното си облекчение от мисълта, че той е мъртъв, че ръката му повече никога няма да я докосне. Мисля, че тя бе научила за него нещо такова, което бе превърнало любовта й към него в ненавист.
— Но и в поведението на убиеца има нещо загадъчно — тази нова мисъл дойде в главата му, докато той стоеше до прозореца и гледаше реката. — Тя е платила сметката си и е получила разписка, а него все още го търси полицията. Той рискува главата си всеки път, когато идва пред дома й, за да разбере дали е, повдигнато пердето.
След това мисълта му започна да работи по друго направление:
— Също тъй е непонятно, защо той допуска тя да бъде погребана жива в каторгата в продължение на десет години, докато в същото време самият си живее на свобода. Защо не се появи в съда, когато срещу нея се отправяха непрекъснато нови и нови улики поне, за да я поддържа? Най-малко, от чувство на обикновена порядъчност, този човек би трябвало да се остави да го обесят.
Той седна, придърпа папката, но без да поглежда в нея, продължи:
— Или неговата свобода — това е наградата, която тя е поискала за своята жертва? Само надеждата, че той ще я чака, би могла да й даде сили да преживее всички страдания. Представям си човека, който обича някоя жена, но се съгласява на такива условия, приемайки ги като наказание за извършеното престъпление.
Сега, когато приятелят ми отново се бе заинтересувал от това дело, той, изглежда, не можеше да мисли за нищо друго.
От времето, когато ние двамата ходихме до дома на тази жена, аз два пъти бях на тази улица и последния път пак видях как се повдига пердето на нейния прозорец. Моят приятел се измъчваше от желанието да се срещне с човека, който бе я посещавал. Той казваше, че си го представя като красив, смел и властен. Но освен това, в него би трябвало да има нещо особено, което принуждава такава жена едва ли не да продаде собствената си душа за неговото спасение.
Имахме само една възможност да осъществим това. Човекът винаги идваше от страната на „Еджуер- роуд“. Ако незабелязано вървяхме по отсрещната страна на улицата и наблюдавахме как той приближава, можеше да се разчете времето така, че да се срещнем с него под фенера. Не би се обърнал и не би тръгнал обратно, като ни види, това би значило да се издаде. По всяка вероятност би се задоволил да приеме безразличен вид и да мине, а после на свой ред да ни наблюдава, докато не изчезнем от полезрението му.
Изглеждаше, че съдбата е благосклонна към нас. В нормалното време пердето се повдигна и подир малко иззад ъгъла се появи човек. След няколко секунди ние също влязохме в уличката. Очевидно, нашата идея щеше да има успех и ние щяхме да се срещнем под фенера. Той върнеше насреща ни сгърбен, с ниско отпусната глава. Не се съмнявахме, че ще мине покрай къщата. Но за наше учудване, той спря и бутна вратичката на двора. Още миг и щяхме да видим гърба му. С два скока моят приятел го настигна. Постави ръка на рамото му и човекът се обърна. Пред нас бе старец със сбръчкано лице и спокойни, леко сълзящи очи.
Бяхме толкова зашеметени, че няколко секунди не можехме да произнесем нито дума. Накрая моят приятел се престори, че е сбъркал къщата, измърморвайки няколко думи за извинение, молейки да му простят грешката. Но бе достатъчно да завием зад ъгъла и ние дружно се разсмяхме. Изведнъж приятелят ми прекъсна смеха си и ме погледна изумен.
— Ами че това е Елънби! Служителят на Хепуорт!
Това изглеждаше чудовищно и съвършено необяснимо. Елънби беше за Хепуорт повече от помощник. Семейството се отнасяше към него като към близък приятел. Бащата на Хепуорт му помогна да започне собствен бизнес. Що се отнася до убития, Елънби бе изпитвал към него винаги искрена привързаност, в това бяха убедени всички, които го познаваха. Какво можеше да значи всичко това?
Адресната книга лежеше върху камината. То бе вече на следващия ден — следобед наминах към моя приятел у дома му. Щом я видях, изведнъж ме осени идея. Взех книгата.
— Ето — „Елънби и Ко“, параходен доставчик, адрес на кантората — улица „Майнорис“.
Може би Елънби й помага в името на нейния загинал съпруг, стараейки се да я изтръгне от ръцете на убиеца? Но защо? Нали тя е била там, когато убиецът е стрелял в мъжа й? Как може Елънби да се среща с нея след всичко, което се е случило?
Или той знае нещо, което не знае никой друг? Нещо, което му е станало известно по-късно? Което би могло да оправдае неговото чудовищно равнодушие?
Но какво можеше да е то? Престъплението бе така внимателно обмислено, така хладнокръвно осъществено. Преди да си тръгне, убиецът се е обръснал! Това последно обстоятелство особено възмущаваше моя приятел. В столовата нямаше огледало и жената е трябвало да го донесе отгоре. Неясно само, защо се е бръснал в столовата, а не се качил в банята, където обикновено се бръснел Хепуорт и където всичко би било под ръка.
Тези несвързани мисли нахлуваха в ума му, докато той, размисляйки, крачеше по диагонал из стаята. Изведнъж спря и се вгледа в мен.
— Защо в столовата? — попита.
Чу се познатото подрънкване на ключовете — моят приятел подрънкваше с тях в джобовете ви, той винаги правеше така, когато разпитваше някого. И изведнъж ми се стори, че аз наистина зная нещо и без да успея добре да обмисля всичко, отвърнах:
— Може би за това, че е по-лесно да се донесе бръснача отгоре, отколкото да се мъкне мъртвото тяло там.
Моят приятел се облегна на масата, очите му блестяха от възбуда.
— Представете си малката гостна, украсена с най-различни дреболийки — каза той, — тримата стоят край масата. Хепуорт нервно барабани с пръсти по облегалката на стола. Упреци, насмешки, заплахи. Младият Хепуорт — слабоха-рактерен под гнета на постоянния страх, такъв го знаеха всички — треперещ и бледен като платно, няма сили да повдигне очи. Жената прехвърля поглед от едното лице към другото. Отново в този поглед се изписва презрение, и още по-лошо, жалост! Ако той не се боеше! И, накрая, съдбоносната минута — този, на когото е съдено да бъде убит, с презрителен смях се обръща гърбом към
