онези, които се интересуват от конни надбягвания. Капитан Кил, може и да си чувал? Това съм аз.
— Ами? Самият капитан Кил? — викам. — Ясно, чувал съм за него.
— Самият. И тъй — продължава той, — всичко се прави много лесно. Понякога конете, на които съветваме да се заложи завършват първи и тогава, бъдете уверен, този факт в нашия вестник не се премълчава. Е, ако пък сбъркаме, никой не е длъжен да рекламира собствените си неуспехи, нали?
Той си поръча чаша кафе. Предупреди ме, че има среща, а докато чакаше си поговорихме за старите времена.
— А как е Рижото? — попитах.
— Мис Керолайн Тревелиен — отговори той, — се чувства отлично.
— Охо — удивих се, — значи вие сте научили името и фамилията й?
— Да, ние узнахме това-онова относно тази лейди — вика той. — Помниш ли как танцуваше тя?
— Зависи какво имаш предвид — отвръщам. — Виждал съм как си въртеше полите там, до нашето кафене, когато го нямаше наблизо фараона. (униформен полицай, ченге /жарг./)
— Именно това имам предвид. Сега то е доста модно. Нарича се „каскаден танц“. Тя утре дебютира в мюзик-хола „Оксфорд“. И тъкмо тя сега ще дойде тук. Тъй че, вярвай ми, сигурен съм, че ще направи кариера.
— Напълно възможно. Би й отивало.
— Ние открихме още нещо у нея — той се наведе през масата и добави шепнешком като че ли ми съобщаваше изключителна тайна. — Тя има глас.
— Така ли? — викам. — Случва се с жените.
— Ама не! Тя има такъв глас, че е приятно да го слушаш.
— Да смятам ли, че това е някакво нейно особено качество.
— Именно така, моето момче.
След известно време тя дойде. Бих я разпознал веднага по очите и по рижите букли, макар че сега беше толкова чистички, че обядът би могъл да се сервира направо в дланите й. А как беше облечена! Неведнъж ми се е случвало да бъда сред аристократи, е, та съм виждал херцогини в по-ефектни и, може би, в по-скъпи тоалети, но нейната рокля само обграждаше и подчертаваше една истинска красота. А че бе красавица, можете да ми вярвате. И нищо чудно, че всякакви вятърничави типове й налитаха като мухи на кекс.
Не бяха минали и три месеца, откакто по нея се побърка цял Лондон — или в крайна сметка всичките лондонски мюзик-холове. Портретите й можеха да се видят на всяка витрина и не по-малко от половината вестници на Лондон напечатиха интервюта с нея. Стана ясно, че е дъщеря на офицер, загинал в Индия, когато била съвсем мъничка и още, че е племенница на някакъв си австралийски епископ, също покойник. Явно не бе успяла да завари жив никого от своите предци, но те всичките са били важни личности. Образованието си — без това не може — получила в дома на далечна своя родственица и рано открила наклонност към танците, макар близките й отначало силно се противели на нейното влечение към сцената. Е, и по-нататък всичко в тоя дух, както и се полага в подобни случаи. Оказа се, естествено, че тя е роднина с един от най-известните съдии, а що се отнася до сцената, то — явява се там, само за да има възможност да издържа баба си или, може би, болната си сестра, не помня точно. Чуден народ са вестникарите — могат да схрускат мигновено когото искат.
Хамсията не взимаше нито пенс от парите й, но даже да й беше агент за двайсет и пет процента, не би могъл да направи за нея повече, през цялото време поддържаше шума около нейното име и работата стигна дотам, че ако вие не бихте желали повече да слушате каквото и да било за Керолайн Тревелиен, то ви оставаше само едно — да легнете в кревата и да не поглеждате никакъв вестник. Тя беше навсякъде: Керолайн Тревелиен в дома си, Керолайн Тревелиен в Брайтън, Керолайн Тревелиен и персийският шах, Керолайн Тревелиен и стара търговка на плодове. Или — ако не е самата Керолайн Тревелиен, то ще е кученцето на Керолай Тревелиен, с което непременно се случват разни необикновени неща: ту се загубва, ту се намира, ту пада в реката — какво точно, просто няма значение.
В същата година се преместих от „Оксфорд стрийт“ в новата „Подкова“ — тъкмо тогава я преустроиха — и там ги виждах често, понеже идваха да закусват или да вечерят, може да се каже, едва ли не всеки ден. Хамсията или капитан Кил, както всички го наричаха, се представяше за неин доведен брат.
— Виждаш ли — обясняваше ми, — трябва да й бъда някакъв роднина. Разбира се, можех да й стана просто брат, щеше да е даже по-удобно, само че фамилната ни прилика не е достатъчно силна. Ние сме с два типа красота — и в това той бе, естествено, съвършено прав.
— А защо не се ожениш за нея — викам, — и да се свърши наведнъж с всички усложнения?
— Мислих за това — отговори ми сериозно. — И прекрасно знам, че тя би се съгласила, ако й бях поднесъл тази мисъл преди да открие себе си. Но сега, според мене, би било несправедливо.
— Тоест, как така несправедливо?
— Ами по отношение на нея несправедливо. Аз, ясно, постигнах много в тоя живот — доколкото ми стигат силите; тя, обаче… въобще тя сега може да се ожени за всеки лорд. Изборът й е богат. Там има един такъв, аз даже го проверих, както следва. Той ще стане херцог, ако някакво си бабе предаде богу дух, което се очаква, а маркиз ще е при всички положения, това е сигурно. И намеренията му са съвсем сериозни, няма съмнение. Би било несправедливо да се изпреча на пътя й.
— Ти — викам, — знаеш по-добре, но мене лично ми се струва, че без тебе, тя не би имала никакъв път, на който някой да се изпречи.
— Е, това са глупости. Аз, разбира се, съм доста привързан към нея, но няма да си поръчам надгробен камък с теменужки, даже ако тя никога не стане мис Кил. Бизнесът си е бизнес. И в моите намерения не влиза да й подлагам крак.
Често си мислех какво ли би казала тя, ако на него му хрумнеше да й изложи своите съображения по този въпрос. Да, тя е добро момиче, само че й се беше завъртяла главата от това, което четеше по вестниците за себе си и в края на краищата поне наполовина бе повярвала на цялата тая щуротия. Например роднинските връзки със знаменития съдия, те май я затрудняваха понякога и тя вече се държеше с Хамсията не така естествено, както някога на Майл-Енд-роуд. А той не беше от тези, които чакат какво ще им наредят.
И ето че веднъж, закусвайки при нас самичък, той изведнъж вдига чашата си и вика:
— Е, Хенри, желая ти късмет. Сега ние с тебе известно време няма да се виждаме.
— Що за новини? — викам.
— Ами нищо. Просто ми е време да заминавам. Отивам в Африка.
— Тъй. Ами как ще бъде с…
— Всичко е наред — прекъсва ме той. — Уредих тая работа. Просто пръстите да си оближеш. Право да ти кажа, заради това и заминавам.
Не разбрах веднага за какво става дума и помислих, че и тя заминава с него.
— Не — казва той. — Тя ще стане херцогиня Рейдингшир с любезното съгласие на онова бабе, за което съм ти говорил. Пък ако не, ще бъде маркиза Епълфорд. То е сигурна работа. Те утре без излишен шум ще сключат граждански брак и после аз заминавам.
— Че каква нужда има?
— Никаква — отговаря. — Просто така ми се иска. Виждаш ли, когато аз замина, нищо с нищо няма да я свързва: нищо няма да й попречи да стане солидна аристократка. А пък с доведеното братче, за което ще е нужно през цялото време да е нащрек и да е готово с всякакви легенди относно родословието и наследствените владения — а произношението му не е особено аристократично — тук рано или късно ще възникнат усложнения. Когато изчезна, всичко ще стане от просто по-просто. Разбираш ли?
Е, така значи се случи всичко по-нататък. Разбира се, когато семейството научи, скандалът бе огромен и на ловък адвокат бе поръчано да обяви тая работа за незаконна. Не се спряха пред никакви разноски, можете да не се съмнявате, но не им се получи. Не успяха да открият нищо такова, което да използват против нея. Тя се държеше твърдо и мълчеше. Тъй, че им се наложи да отстъпят. Младоженците напуснаха Лондон и проживяха две години в къщата си извън града и в чужбина, а когато приказките поутихнаха, се върнаха обратно. Често срещах по вестниците нейното име, винаги пишеха за нея, каква е очарователна и любезна, и красива — очевидно роднините на маркиза бяха решили да се примирят със съществуванието й.
И ето, че една вечер тя дойде в „Савой“. На това място попаднах само благодарение на жена си и ще ви
