Джеръм К. Джеръм
Духът на маркиза Епълфорд
Това е една от онези истории, които ми разказваше келнерът Хенри — или, както той сега предпочита да го наричат, Анри — в голямата зала на ресторанта на хотел „Рифъл Алп“, където прекарах веднъж една дълга седмица между два сезона, споделяйки в звънката тишина на пустото здание, обществото на две престарели стари моми. По цели дни те изплашено си шептяха една с друга. Композиционният маниер, използван от Хенри се състои в това, че разказът обикновено започва с края, довежда до началото и завършва със средата. Аз отхвърлих този маниер като непрофесионален. Що се отнася до стила — доста своеобразен — опитах да го запазя и ми се струва, че разказът доби точно такъв вид, какъвто би имал, ако на Хенри му хрумнеше сам да излага събитията по реда им.
Първото ми място, ще си призная честно, беше едно кафене на Майл-Енд-роуд — е, какво пък, не се срамувам. На всекиго се налага да започне отнякъде. „Хамсията“ — така го наричахме, защото нямаше истинско име или, във всеки случай, то не беше известно, а този прякор страшно му отиваше — винаги продаваше вестници близо до нас: между нашето кафене и мюзик-хола на ъгъла. Понякога, като ми се случеше да обърна някоя и друга чашка, аз ще взема от него вестник, а пък ако го няма наблизо съдържателят, черпех го с кафе или с някой остатък от чинийките на посетителите — такива размени устройваха и двама ни. Той умееше да наблюдава и да се ослушва около нужните хора и понякога ми даваше полезни съвети за конните състезания, за което получаваше от мене кога шилинг, кога шест пенса — както дойде. Изобщо, беше момък от тия, за които се говори: „Този ще стигне далече.“
И ето, представете си, в един прекрасен ден изведнъж влиза при нас с такъв вид, като че ли е най- малкото собственик на кафенето и води подръка момиченце, дяволче на около дванайсет години и двамата се настаняват край масичката.
— Гарсон! — вика. — Какво е днеска менюто?
— Менюто днеска е такова — отвръщам, — че ти сега ще се разкараш навън, а това — имах предвид момиченцето, естествено, — веднага ще го заведеш там, откъдето си го взел.
Момичето беше много мръсно, но даже и така се виждаше колко е хубаво — с огромни, кръгли очи, а косите му рижи. Във всеки случай, в онези времена такива коси наричаха рижи. Сега всички дами от висшето общество носят този цвят на косите — по-скоро, стараят се да го възпроизведат колкото се може по-точно — и го определят като „кестеняв“.
— Хенри — казва ми той, без даже да му мигне окото, — боя се, че вие се забравяте. Когато аз стоя на края на тротоара и викам: „Експресно допълнително издание!“, а вие приближавате до мен със своето половин пени, тогава господарят сте вие и аз съм длъжен да ви услужа. А когато аз вляза при вас в кафенето, поръчвам си нещо и плащам за него, тогава господарят съм аз. Ясно ли ви е? Можете да ми донесете печени свински гърди и две яйца, само, моля, да не са от миналата година. А за лейди — треска на скара, по-едричка и, бъдете тъй добър, още — чаша какао.
Какво пък. В думите му имаше доста истина — той винаги се отличаваше със завидно трезво мислене. Донесох каквото поръча. А как момичето се справяше с всичко, което се сервираше — то бе рядко зрелище. Очевидно, няколко дена не беше яла нищо. Тя омете голямата треска за девет пенса заедно с кожичката, а после две порции печени свински гърди, по пени за порция и шест сандвича — наричахме ги „стълбички“ — и два пъти по половин пинта какао, а само то можеше напълно да засити човека, понеже го варяхме по всички правила. Явно Хамсията бе успяла тоя ден да изкара добра пари. Той така я кандардисваше да си хапва и да не се притеснява, като че беше безплатно.
— Вземи си яйце — предложи й, щом гърдите изчезнаха от чинията. — Изяж едно от тия яйца и тогава ще бъдеш вече съвсем сита.
— Струва ми се, че май не мога повече — отговаря тя, след кратко мислене.
— Ти, разбира се, по-добре знаеш на какво си способна — казва той. — Може би за тебе е по-добре да не ядеш това яйце. Особено, ако не си свикнала да живееш нашироко.
Зарадвах се, когато свършиха, защото се тревожех да не би да не платят. Но той оправи сметката спокойно и даже ми даде половин пени бакшиш.
Това бе първият случай, когато ми се наложи да ги обслужвам, но както ще се уверите, съвсем не последният. Оттогава той почна често да я води при нас. Тя не знаеше името си и своя произход, тъй че те двамата напълно си подхождаха. Разказала му само, че била избягала от една баба, която я биела и у която живеела някъде си в Лаймхаус. Той я настани у друга една старица на тавана в същата сграда, където самият нощуваше — когато обстоятелствата му позволяваха това. Научи я да вика: „Извънредно издание!“ и й намери подходящо място на ъгъла. Хамсията и Рижото — нея така я нарекохме — смятаха, че между тях има роман, макар той да бе на петнайсет, а тя — на не повече от дванайсет. Е, че е влюбен в нея се виждаше от пръв поглед. Макар, разбира се, да не си позволяваше никакви нежности. Не беше в неговия стил. Той следеше тя да се държи добре, а тя пък бе длъжна да се съобразява с това, което, трябва да предполагаме, й беше само от полза. В случай на нужда, той, без да се стеснява, й удряше по някой шамар. Тъй е прието при по-простите хора, сър. За нищо и никакво те пляскат на своята по една яка тупаница, ето тъй, както ние с вас бихме изругали или бихме запратили по нашата мисис събувалката за ботуши.
След това си намерих място в града и се махнах от кафенето, тъй че не ги видях пет години. Следващият път ги срещнах в ресторанта на Оксфорд-стрийт — беше едно такова любителско заведение, където цялата работа вършат жени, а те нищо не разбират от нашия занаят и прекарват времето си в клюки и романи — аз ги наричам не любителски, а „любовни“ заведения. Там имаха една такава съвсем светлоруса шефка, която нищо не чуваше, когато някой се обърне към нея, защото слушаше през цялото време какво й шепне през тезгяха някакъв дърт глупак. Келнерките вероятно мислеха, че добрата работа се състои в това да си приказваш с часове с посетители, поръчали си по чашка кафе за два пенса, а пък ако се появи истински клиент и се осмели действително да поръча нещо, приемаха го като оскърбление. Накъдрената касиерка по цял ден любезничеше с двама млади билетопродавачи от съседния мюзик-хол, които идваха поред, сменяйки се един друг. Понякога тя се откъсваше от това си занимание, за да получи пари от клиента, а понякога — не. През живота ми се е случвало да попадам в различни подозрителни заведения, а и келнерите съвсем не са такива слепи сови, както е прието да се мисли. Но никога — нито преди, нито после — не ми се бе случвало да видя едновременно толкова много интимни двойчици, както там. Беше загубена тъмна дупка и влюбените като че с нюха си я откриваха и седяха в нея с часове над няколко чашки чай и пасти „асорти“. „Идилия“ — ще кажат някои, но мен лично това зрелище ме докарваше до най-мрачно разположение на духа. Навърташе се, например, една девойка с особено странен вид, с красиви очи, а ръцете й дълги и тънки — просто ужас. Идваше винаги със своя приятел в три часа. Ухажваха се по такъв начин, че просто да си умреш от смях. Тя го щипеше под масата и го бодеше с фиба, а оня седеше и не сваляше очи от нея, като че гаджето му беше дъхав бифтек с лук, а той самият — гладен скитник, дето надзърта от улицата през прозореца. Да, то бе изключителна история, както научих по-късно. Някой път ще ви я разкажа.
В това заведение ме наеха за „тежките работи“, но тъй като най-тежката поръчка, която ми възложиха се състоеше от студена шунка и пиле, за които трябваше да отскоча до съседната кръчма, предполагам, че им бях нужен повече за фасон.
Бях изкарал там вече две седмици и чувствах, че почва да ми писва, когато изведнъж влиза Хамсията. Толкова се бе изменил, че в първия момент не го познах. Докаран в кариран костюм и бял цилиндър, размахваше бастунче със сребърна дръжка — тия патерици бяха тогава много на мода. Но, което ме порази повече от всичко — ръкавиците! Е, моята външност сигурно не бе се кой знае колко усъвършенствала, защото той от пръв поглед ме позна и ми протегна ръка.
— А, Хенри — казва, — виждам, че си се издигнал в живота.
— Да — казвам и стискам ръката му, — и няма да ми е особено мъчно, ако се издигна още повече, някъде по-далече от тая кръчмица в каквато и да е посока. Но ти явно си направил блестяща кариера?
— Нищо особено — отговаря. — Аз съм журналист.
— Виж ти! — казвам. — И в каква област? — щото съм ги виждал достатъчно, докато половин година работех в едно заведение на „Флийт стрийт“. Е, техните одеяния нямаха такова великолепие, ако може така да се каже. Доспехите на Хамсията явно му струваха доста тлъста сума. Връзката му примерно бе забодена с игла, за чийто брилянт някой, ако не той самият, беше се изръсил поне с петдесет фунта.
— Виждаш ли — каза той, — аз не се занимавам с полицейски репортажи, аз подавам информация на
