появи тютюн за стареца-баща, огромна чепка оранжерийно грозде за болното дете на съседите, което сега времено живееше тук; книжка на Гент — любимеца на момчетата — за шумното хлапе, което наричаше Джек „чичо“; бутилка порто за някаква жена в неопределена възраст, също роднина, с подпухнало, уморено лице; бонбони за малкото момче (чие момче така и не разбрах) в такова количество, че биха могли спокойно да го разболеят за цяла седмица; и накрая — тесте ноти за по-младата сестра.
— Ние непременно ще направим от нея лейди — казваше той и притискаше срамежливо-пламналото лице на момичето към ярката си жилетка, галейки едновременно със своята груба ръка красивите къдри. — А като порасне голяма, тя ще се ожени за жокей.
След вечерята той приготви най-превъзходен пунш с уиски и почна да уговаря старата лейди да се присъедини към нас; старицата дълго се отказваше и кашляше, но в края на краищата се предаде и пред очите ми пресуши цяла чаша. За децата забърка необикновена смес, която нарече „приспивателно“. В състава на сместа влизаха гореща лимонада, билково вино, захар, портокали и малинов оцет. Сместа предизвика желаното въздействие.
Аз се заседях до късно, слушайки разни истории от неговия неизчерпаем резерв. Над по-голямата част от историите той се смееше едновременно с нас и от заразителния му могъщ смях потрепваха евтините стъклени украшения върху камината; но от време на време го налягаха спомените и лицето му ставаше сериозно, тогава ниският глас на Джек потрепваше.
Пуншът поразвърза езиците и старците биха могли да омръзнат със своите дитирамби по негов адрес, ако Джек, почти грубо, не ги прекъсваше.
— Замълчи де, мамо — подвикваше и с доста сърдит тон. — Каквото правя, правя го за собствено удоволствие. Харесва ми да виждам, че на всички около мене им е добре. И ако не им е добре, разстройвам се повече, отколкото те самите.
След това не срещнах Джек цели две години.
А после, през една октомврийска вечер, разхождайки се из Ист-Енд, аз се сблъсках с него — излизаше от малкия параклис на Бардет-роуд. Беше се толкова изменил, че нямаше да го позная, ако не бях чул как някаква жена го поздравява:
— Добър вечер, мистър Баридж!
Пищните бакенбарди придаваха на червеното му лице израз на заплашителна солидност. Облечен бе в лошо ушит черен костюм, в едната си ръка носеше чадър, в другата — книга. По някакъв непостижим начин успяваше да изглежда по-тънък и по-нисък, отколкото го помнех. Като го видях, стори ми се, че от предишния Джек е останала само смачкана обвивка, а той самият — живият човек — е извлечен по някакъв начин от нея. Бяха изцедили от него всички животворни сокове.
— Я! Ама това е Джек Баридж! — възкликнах и го загледах с удивление.
Малките му очички побягнаха настрани.
— Не, сър — отвърна той (гласът му бе загубил предишната живост и звучеше твърде металически), — това, слава тебе, Господи, не е онзи Джек, когото сте познавали.
— Вие, какво, зарязали сте стария занаят?
— Да, сър. С това е свършено. Едно време аз бях, прости ми, Господи, отвратителен грешник. Но, благодарение на небето, навреме се покаях.
— Да идем да пийнем по едно малко — предложих, улавяйки го под ръка. — И да ми разкажете какво се е случило с вас.
Той се освободи меко, но решително.
— Не се съмнявам, сър, че имате най-благи намерения — каза той, — но аз вече не пия.
Очевидно, много му се искаше да се отърве от мен, но не е така леко да се измъкнеш от литератора, когато той е усетил готови продукти за своята кухня. Заинтересувах се за старците — живеят ли още заедно с него.
— Да — отвърна, — все още. Но не може да се изисква от човека да издържа някои хора цял живот. В наше време не е толкова просто да се изхранят няколко гърла, а тука още всеки гледа как да се възползва от добрината ти и да ти седне на врата.
— Е, и как вървят вашите работи?
— Благодаря, сър, доста сносно. Господ не забравя слугите си — отговори ми със самодоволна усмивка. — Сега имам малък бизнес на Комершъл-роуд.
— А къде по-точно? — продължих аз. — Бих искал да намина и да ви видя.
Даде ми адреса си неохотно и каза, че ще изпита огромно удоволствие, ако му окажа честта да го посетя. Това бе явна лъжа.
Следващия ден отидох там. Оказа се, че той държи заложна кантора и съдейки по всичко, тук бизнесът вървеше добре. Самият Джек не се оказа там: бил отишъл на заседание на комитета на трезвениците, но зад тезгяха стоеше баща му, който ме покани вътре в къщата. Макар денят да не бе от най-топлите, камината в гостната не бе запалена и двамата старци седяха край нея мълчаливи и печални. Стори ми се, че те се зарадваха на моята визита не повече, отколкото сина им на нашата среща вчера. Но след някое време приказливата природа на мисис Баридж надделя и ние завързахме дружеска беседа.
Попитах какво е станало с роднината им с подпухналото лице.
— Не мога да ви кажа точно, сър — отговори старицата. — Тя не живее повече с нас. Знаете ли, сър, нашият Джек доста се промени. Той не жали особено онези, които не са много благочестиви. Пък бедната Джейн никога не се е отличавала с набожност.
— Хм, а малката? — поинтересувах се. — Тази, с къдриците?
— За Беси ли питате, сър? Тя е слугиня сега. Джек смята, че за младежта е вредно да бездейства и безделничи.
— Струва ми се, мисис Баридж, че синът ви наистина силно се е променил — отбелязах.
— Няма какво да говорим, сър — потвърди тя. — Отначало сърцето ми се разкъсваше на части. Твърде много и към лошо се промениха нещата у нас. И не че съм искала да бъда срещу сина си. Ако от това, че на нас ни е малко по-неудобно на този свят, а в замяна — за него стана по-добре, то ние с баща му няма да се сърдим. Така ли е, старче?
„Старчето“ изхъмка в знак на съгласие.
— И що за промяна така изведнъж настъпи у него? — попитах. — Как стана това?
— Обърка го една млада женичка — взе да ми разказва възрастната лейди. — Тя събираше за нещо си пари и почука у нас, е, а Джек — той винаги си е бил щедър — й даде банкнота от пет фунта. След седмица тя пак се появи за нещо подобно, задържа се в антрето и почна разговор за душата на Джек. Тя му каза, че той върви по прекия път към ада и че трябва да зареже занаята на букмейкър и да се хване с нещо почтено и богоугодно. Отначало той само си подсвирваше, но оная го подхвана със своите книжки, в които са написани такива неща, че страх да те хване. И тъй веднъж замъкна Джек при един от онези проповедничета, а оня вече го доуби.
От това време нашият Джек като че ли го подмениха. Заряза конните състезания и купи ей това заведенийце, а каква е разликата, убий ме, не мога да разбера. Сърцето ти се облива в кръв като слушаш как моят Джек мами бедняците — съвсем не му прилича това. Аз виждах, че отначало и на Джек не му допадаше, но те му обясниха, че след като хората са бедни, значи сами са си виновни и че такава е божията воля, защото бедняците са до един пияници и прахосници. А после го заставиха да зареже пиенето. Пък той, нашият Джек, бе свикнал да обръща по някоя и друга чашка. Сега, ето на, го е зарязал и си мисля, че от това малко се е озлобил, е, като че веселата му душа е излетяла от него — и, разбира се, на нас с баща му също ни се наложи да се откажем от малкото удоволствие. После те казаха, че трябва да спре да пуши, че това също води направо в ада — но той като спря не стана по-весел, а и на бащата му е трудничко без тютюн. Така ли е, татко?
— Да — свирепо изръмжа старецът. — Дявол да я вземе тая компания, дето се готви да отиде в небесата! Господ да ме накаже, ако в ада не се съберат по-весели хора.
Прекъсна ни сърдита разправия в кантората. Беше се върнал Джек и вече плашеше с полицията някаква развълнувана жена. Тя очевидно се бе объркала и бе донесла лихвата с един ден по-късно от срока. Като се освободи от нея Джек влезе в гостната. В ръката си държеше часовник — предмета на спора.
— Наистина е безмерна милостта на Бога — заяви, любувайки се на часовника. — Той струва десет пъти повече, отколкото съм й отпуснал за него.
