Джеръм К. Джеръм
Човекът, който се отклони от пътя си
За първи път срещнах Джек Баридж преди десет години на хиподрума в едно от северните графства.
Звънчето току-що бе известило, че скоро започва главната гонка. Аз се мотаех с ръце в джобовете, наблюдавайки повече тълпата, отколкото състезанията, когато изведнъж покрай мен към конюшните притича мой познат спортист, спря се за миг, хвана ме за ръка и хрипкаво прошепна в ухото ми:
— Бий по мисис Уолър. Сигурна работа.
— Да бия… кого? — опитах се да разбера.
— Бий по мисис Уолър — повтори той още по-внушително и изчезна в тълпата.
Гледах след него с нямо изумление. Какво ли е направила тази мисис Уолър, че се налага да й посегна? И даже в нещо и да е виновна непознатата ми лейди, то не е ли малко жестоко да се постъпва по този начин с дама?
В същото време като погледнах нагоре, забелязах, че на дъската, където се отбелязват залаганията за предстоящата гонка е написано с тебешир: „Мисис Уолър, дванайсет към едно“. Тогава ме осени, че „Мисис Уолър“ е кон, а щом поразмислих още малко, извадих си заключение, че съветът на моя приятел, изразен с по-пристойни думи означава: „Заложи на Мисис Уолър и не жали парите“.
— Как ли пък не — рекох си. — Поставях вече на такива „сигурни работи“. И ако играя още веднъж, просто ще затворя очи и ще тикна пръст в списъка на конете.
Но семето бе пуснало корени. Думите на приятеля се въртяха в главата ми. Над мен и птичките чуруликаха: „Бий по мисис Уолър, бий по мисис Уолър…“
Опитвах се да се вразумя. Припомнях си своите предишни авантюри. Но неизтребимото желание, ако не да тръгна вабанк, то поне да рискувам за мисис Уолър половин лира само се засилваше, колкото повече опитвах да се боря с него. Чувствах, че ако „Мисис Уолър“ спечели и се окаже, че аз не съм заложил на нея, то ще съжалявам до последния си час.
Намирах се от другата страна на полето и да се върна на централната трибуна бе вече невъзможно, нямаше време, конете се подреждаха на старта. На няколко крачки от мен, под белия си чадър уличен букмейкър гръмко съобщаваше своите окончателни залози. Беше едър добродушен мъжага с честно червено лице.
— Къде върви „Мисис Уолър“? — попитах.
— Четиринайсет към едно — отвърна той. — И бог да ви даде късмет.
Аз му подадох половин лира, а той ми написа билетче. Пъхнах билетчето в джоба на жилетката си и хукнах да гледам гонката. За мое неописуемо удивление, „Мисис Уолър“ спечели. Непривичното усещане, че съм заложил на победителя така ме развълнува, че мисълта за парите съвършено излетя от главата ми и мина цял час, докато си спомня за своя залог.
Хукнах да търся човека с белия чадър, но там, където ми се струваше, че съм го оставил, нямаше нищо подобно на бял чадър.
Успокоих се с мисълта, че така ми се пада, след като съм толкова глупав да се доверя на уличния „буки“, обърнах се кръгом и се отправих към мястото си. Изведнъж някакъв глас ме извика:
— А? ето ви и вас, сър! Та на вас ви е нужен Джек Баридж. Насам, сър.
Огледах се и видях съвсем наблизо Джек Баридж.
— Забелязах, че ме търсите, сър — каза той, — но нямаше как да ви се обадя. Вие бяхте хванали съвсем погрешно направление.
Беше ми приятно да установя, че честното му лице не ме е измамило.
— Много мило от ваша страна — благодарих. — Бях загубил вече надежда да ви срещна. И заедно с вас и с надеждата своите седем фунта — добавих с усмивка.
— Седем фунта и десет шилинга — поправи ме той. — Забравяте, сър, да включите в печалбата и собствения си залог.
Той ми подаде парите и се върна при своя чадър.
На връщане към града аз отново се натъкнах на него. Някакъв скитник пердашеше някаква изтормозени женица. Наоколо се бе струпала неголяма тълпа и безучастно наблюдаваше действието.
Джек веднага оцени ситуацията и веднага свали сакото си.
— Ей, вие, достоен английски джентълмен! - викна той на скитника. — Я елате насам. Интересно ми е дали ще можете и с мене така.
Скитникът бе жилав дангалак, а и Джек не се оказа от най-добрите боксьори. Не успя да мигне и получи синина под окото и устната му се поду. Без да обръща внимание на това, а и не само на това, Джек не отстъпваше и накрая повали противника си.
Като помагаше на скитника да се изправи на крака, Джек доброжелателно му прошепна:
— И какво си се хванал с жената? Я се виж колко си як. За една бройка не ме претрепа. Явно си се забравил, симпатяго.
Този човек ме заинтригува. Аз го изчаках и тръгнахме заедно. Той ми разказа за своя дом в Лондон на Майл-Енд-роуд, за баща си и майка си, за малките си братя и сестри и за това, което се готвел да направи за тях. Лицето му непрекъснато излъчваше доброта.
Мнозина от хората, които се движеха насреща ни познаваха Джек и всеки, който се вгледаше в неговото кръгло, червено лице, неволно се усмихваше. На ъгъла на Хай-стрийт се разминахме с малко момиче-надничарка.
— Добър вечер, мистър Баридж — промълви тя. Той пъргаво се обърна и я хвана за рамото:
— Как е татко ви?
— Ох, мистър Баридж, пак е без работа. Всички фабрики са закрити — отвърна малката.
— А мама?
— Съвсем не е по-добре отпреди, сър.
— И от какво живеете?
— Сега Джими припечелва по нещичко, сър.
Той извади от джоба на жилетката си няколко лири и ги пъхна в ръката на момиченцето.
— Е, хайде стига, стига, детенце — прекъсна потока на нейните благодарности. — И непременно ми пишете, ако нещата не тръгнат към по-добро. Знаете къде да намерите Джек Баридж.
Надвечер, разхождайки се из улиците на града, аз се озовах близо до хотела, където живееше Джек Баридж. Прозорецът на залата бе отворен и от него в мъглата се лееше старинна буйна песен. Подхващаше Джек: неговият звънък, жизнерадостен глас се носеше като порив на вятъра и със своята ободряваща човечност измиташе всичкия боклук от сърцата. Той седеше начело на масата, заобиколен от тълпа шумни сътрапезници. Аз постоях малко и като го наблюдавах, светът ми се стори не чак толкова мрачно място, както понякога си го рисувах.
Реших, че щом се върна в Лондон, ще намеря Джек и ето че една вечер тръгнах да търся уличката в района Майл-Енд-роуд, където той живееше.
Тъкмо бях свърнал зад ъгъла и насреща ми се появи Джек в собствената си двуколка. Конете и двуколката изглеждаха доста елегантно. До него седеше спретната, сбръчкана старица, която той ми представи като своя майка.
— Разправям му, че трябва да вози със себе си някоя хубавица, а не такава баба като мене, дето разваля целия фасон — изрече възрастната лейди, докато слизаше от двуколката.
— Ама и ти ги говориш едни — възрази със смях синът, скочи на земята и подаде юздите на малчугана, който стоеше наблизо в очакване. — Ти всяка по-млада направо я удряш в земята. Отдавна съм обещал на старата госпожа, че ще дойде време и тя ще се вози на собствен екипаж — продължи Джек, обръщайки се към мене. — Не е ли така, мамо?
— Разбира се, разбира се — отвърна старицата и бодро се заизкачва по стъпалата. — Ти си ми добър син, Джек, много добър син.
Последвах ги в гостната. Когато той влезе, лицата на всички в стаята светнаха и бе посрещнат с дружни радостни поздрави. Старият неприветлив свят остана зад прихлопнатата входна врата. Като че бях се пренесъл в страна, населена с герои на Дикенс. Пред моя поглед червеноликият човек с малки искрящи очички и железни бели дробове се превърна в огромна дебела домашна фея. От необятните му джобове се
