Вместо реквием (Поема)

звездите
правят ѝ път,
        за да мине.

А през баири
и свлачища орни
влачат се хора
и техните сенки
стягат сърцето
        на земната мъка.
Сякаш
от долна на горна земя
мести се пъкъла.

7.

Хора,
искам да питам.
Колко лица има мъката,
мъката —
непогребана,
дето в сърцата завинаги
живи
при мъртви погребва?

Казват,
че идвала
в плесен зарината
суха,
        немита,
                раздърпана
и като облак чер ронела
едри сълзи
                върху кърпите.
Казват,
но где са мъжете,
        бащите,
гдето заминаха с песен,
с песен
        и блеснали щикове.

Няма ги!
Няма ги!
Няма ги!

Вятърът свирва и хуква.
Кука сред път кукувицата —
нощната птица.

Няма ги!
Няма ги!
Няма ги!

8.

Стига сте плакали
чакали,
чакащи
жадни очи.

Трижди по-черни
са станали дните
                от влагата.

Слънцето вече протяга
        стопръстни лъчи,
за да обгърне
земята
        и прага ви.

Стига сте плакали!

Много са живите
на земята родени,
непогребани —
непобедени.

Стърмен — София

1962–1963 г.

,