Във този куршум е надеждата скрита, защитата вярна в неравния бой. Надявам се, че познаваш Гордън, защото той е певец на коня, пушката и човека, който има власт над тях. А, ето един полезен инструмент — „470“, телескопичен прицел, двоен ежектор, хоризонтален мерник до 3,50. Това е пушката, с която стрелях срещу перуанските роботърговци преди три години. Аз бях бич божи по тези места, макар че няма да намерите името ми в никоя Синя книга. Има времена, млади приятелю, когато всеки трябва да се опълчи за човешките права и справедливостта, ако иска да остане чист пред себе си. Затова аз сам устроих една малка война. Обявих я сам, водих я сам, приключих я сам. Всяка от тези резки е за един роботърговец — доста са, нали? Тази, голямата, е за техния крал Педро Лопес, когото убих в залива на река Путумайо. Ето нещо, което ще ти подхожда.
Той извади една красива карабина, украсена със сребро.
— Добре гумиран приклад, точен прицел, пет патрона в пачка. Можеш да й довериш живота си.
Лорд Рокстън ми я подаде и затвори вратата на дъбовия си долап.
— Между впрочем — продължи той, като седна отново, — какво знаеш за този професор Челинджър?
— Днес го видях за пръв път.
— И аз също. Смешно е, че трябва да отплуваме, доверявайки се на думите на един непознат. Изглежда дързък дядка. А и неговите събратя в науката май не го обичат твърде много. Кое те накара да се заинтересуваш от работата?
Разказах му накратко какво ми се случи сутринта. Той ме изслуша съсредоточено, после измъкна една карта на Южна Америка и я простря на масата.
— Вярвам, че всяка думичка, която ти е казал, е истина — заяви той сериозно, — и, забележи, не говоря това наизуст. Аз обичам Южна Америка и мисля, че по цялото си протежение от Дарайънския залив до Огнена земя тя е най-величественият, най-богатият, най-чудесният къс земя на тази планета. Хората още не я познават и не разбират какво може да стане от нея. Аз съм я обходил от край до край и съм прекарал два сухи сезона в същите тия места, за които ти разказах, когато ти говорех за войната си с роботърговците. Когато бях там, чух подобни легенди. Това са много предания на индианците, но зад тях несъмнено се крие нещо. Колкото по-добре опознаеш тази страна, млади приятелю, толкова по-ясно ще разбереш, че там всичко е възможно, всичко. Има само няколко речни долини, по които пътуват хората, и отвъд тях всичко е мрак. Ето, тук долу в Мато Гросо — той прекара пурата си над част от картата — или пък горе в този ъгъл, където се срещат границите на три страни, нищо не би ме изненадало. Както каза нашият приятел тази вечер, водният път на Амазонка е дълъг 50 хиляди мили и минава през гора, която по площ е почти колкото Европа. Там ние с тебе бихме могли да бъдем така далече един от друг, колкото от Шотландия до Цариград, и все пак и двамата ще се намираме в същата голяма бразилска гора. Човекът едва е успял да направи тук-там пътека в тази джунгла. Нивото на водата в Амазонка се повдига и спада с около 40 фута и всичко наоколо се превръща в непроходимо тресавище. Защо в такава страна да няма нещо ново и чудно? И защо да не бъдем ние неговите откриватели? Освен това — странното сурово лице на лорда засия от радост — на всяка крачка ще рискуваме живота си. Аз съм като стара топка за голф — от мен отдавна е очукана цялата ми бяла боя. Сега животът може да ме удря колкото си ще, но следа не ще остане. А рискът, млади приятелю — това е солта на живота. Само ако рискуваш, си струва да живееш. Всички ние твърде много се изменихме и заживяхме еднообразно и спокойно. Дайте ми безкрайните пустини и широките простори, дайте ми пушка в ръка и аз ще тръгна след онова, което си струва да откриеш. Аз съм преживял всичко — войната, конните надбягвания, самолетните полети, но ловът на зверове, които приличат на чудовищен сън, е нещо съвсем ново за мен! — Той се засмя от радост при мисълта за това, което ни очакваше.
Може би се занимавам доста дълго с новия си познат, но на нас ни предстои да бъдем заедно много дни и нощи и затова се помъчих да го опиша такъв, какъвто го видях за пръв път — с чудатия му характер, със странните обрати на речта и мисълта му. Само необходимостта да занеса в редакцията отчета си за събранието ме накара най-сетне да напусна неговата компания. Когато си тръгнах, той седеше в розовото сияние на лампите, смазваше затвора на любимата си карабина и още се усмихваше в себе си на мисълта за приключенията, които ни готвеше съдбата. За мен беше съвсем ясно, че ако ни очакват опасности, в цяла Англия не бих могъл да намеря по-хладнокръвен мозък и по-храбро сърце, с които да ги поделя. Макар да бях уморен от необичайните събития през деня, тази нощ аз седнах с Макардъл, редактора на отдел „Новини“, и му обясних цялото положение, което той счете за нужно още на другата сутрин да доведе до знанието на нашия шеф сър Джордж Бомънд. Уговорено беше да изпращам подробен отчет за приключенията си под формата на поредица от писма до Макардъл, които да се отпечатват в „Газет“ при пристигането им или да се оставят, за да бъдат публикувани по-късно в зависимост от желанието на професор Челинджър, тъй като още не знаехме какви условия щеше да приложи той към указанията, които трябваше да ни заведат до непознатата земя. В отговор на телефонното си запитване ние не получихме нищо освен яростни нападки срещу пресата, които завършиха със заявлението, че ако му посочим с кой кораб ще пътуваме, в момента на потеглянето той ще ни даде лично всички указания, които сметне за нужно. Второто ни запитване изобщо не бе удостоено с отговор, ако не се смята жалкото изхленчване на жена му, която ни умоляваше да оставим професора на мира, тъй като бил вече страшно разгневен. Третият опит, който извършихме по-късно през деня, предизвика оглушителен трясък. Последва съобщение от централата, че слушалката на професор Челинджър е разбита. Тогава ние изоставихме всякакви по- нататъшни опити да се свържем с него.
А сега, мои търпеливи читатели, аз вече не ще мога да беседвам направо с вас. Оттук нататък (ако някакво продължение на това повествование достигне до вас) то може да става само чрез вестника, който представям. Аз оставям в ръцете на редактора този отчет за събитията, които предшествуваха една от най- забележителните експедиции в историята, така че, ако ми е писано вече да не се върна в Англия, моите записки ще ви разкажат как започна всичко. Дописвам тези редове в салона на пътническия кораб „Франциска“. Лоцманът ще ги върне обратно и ще ги предаде на съхранение при господин Макардъл. Нека преди да затворя бележника, да ви нахвърля още една картина — последния спомен, който отнасям със себе си от родната земя. Късна пролет, влажна, мъглива утрин, ръми студен дъжд. По кея се движат три фигури, облечени с лъскави мушами. Те се насочват към мостика на големия параход, върху който се вее синият флаг. Пред тях един носач бута количка, натоварена с голям куп куфари, пакети и оръжейни сандъци. Дългият, меланхоличен професор Съмърли върви с провлечени стъпки и отпусната глава, като човек, който вече дълбоко съжалява за стореното. Лорд Джон Рокстън стъпва бодро и тясното му живо лице между ловджийската шапка и шала сияе. Що се отнася до мен, аз не се съмнявам, че видът ми е радостен — та нали суетенето по подготовката и мъката от раздялата са вече зад мен? Вече сме съвсем близо до кораба, когато изведнъж зад нас се чува вик. Това е професор Челинджър, който бе обещал да ни изпрати. Той тича след нас и пухти — целият червен и сърдит.
— Не, благодаря — заявява той. — Нямам никакво желание да се качвам на кораба. Трябва да ви кажа само няколко думи и мога спокойно да сторя това тук. Моля ви да не си внушавате, че с нещо съм ви задължен за това ваше пътешествие. Бих искал да разберете, че за мен е съвършено безразлично дали ще заминете и аз не храня към вас ни най-малка признателност. Истината си е истина и каквото и да съобщите вие, нищо не може да я промени. Вашите думи могат само да развълнуват и задоволят някои невежи. Необходимите ви сведения и инструкции са в този запечатан плик. Ще го отворите, когато пристигнете в един град на Амазонка, който се нарича Манаос. Но не преди деня и часа, посочени на външната му страна. Разбрано, нали? Осланям се на честността ви и предполагам, че условията ми ще бъдат стриктно съблюдавани. Господин Малоун, аз не ще поставя никакви ограничения на вашата кореспонденция, защото целта на вашето пътуване е изясняването на фактите. Но от вас искам едно — да не давате никакви подробности за мястото, към което пътувате, и до завръщането си да не публикувате нищо. Довиждане, сър! Вие успяхте да смекчите отношението ми към тази презряна професия, на която за жалост принадлежите. Довиждане, лорд Джон! Доколкото зная, науката за вас е запечатана книга, но можете да се радвате, че отивате в тези ловни полета. Несъмнено ще имате възможността да опишете във „Филд“ как сте свалили летящ диморфодон. Довиждане и на вас, професор Съмърли. Ако вие все още сте способен да се поправите, в което искрено се съмнявам, вие сигурно ще се върнете в Лондон поумнял…
Той се завъртя на петите си и след минута видях от палубата ниската му тантуреста фигура, която се полюшваше в далечината към влака. Излязохме вече в Ламанш. Разнася се последният звънец за предаване
