И така, утре ние потъваме в неизвестното. Тези бележки изпращам с кану по реката и може би те ще бъдат последната ми дума за онези, които се интересуват от участта ни.
Както се условихме, аз ги изпращам на вас, скъпи господин Макардъл. По свое усмотрение можете да ги съкращавате, да ги поправяте и въобще да правите с тях, каквото пожелаете. Независимо от упорития скептицизъм на професор Съмърли увереното държане на професор Челинджър ми дава основание да мисля, че нашият водач ще потвърди своите изявления и че ние сме наистина в навечерието на най- забележителни събития.
VIII. Преддверието на Новия свят
Нашите приятели в родината могат да се присъединят към радостта ни — ние стигнахме до целта на пътуването си и с това показахме поне, че изявленията на професор Челинджър могат да бъдат проверени. Истина е, че още не сме се изкачили на платото, но то е пред нас и даже професор Съмърли е в по-добро настроение. Не, той не допуска дори за момент мисълта, че неговият съперник може да е бил прав, но започна да спори по-рядко и обикновено се намира в мълчаливо съзерцание.
Но аз трябва да се върна и да продължа повествованието си от мястото, на което го прекъснах. Един от нашите индианци се нарани и ние го изпращаме обратно. Поверявам това писмо на него, но дълбоко се съмнявам дали някога ще го получите. За последен път ви писах, преди да напуснем индианското село, в което ни стовари „Есмералда“. Сега трябва да започна с неприятна новина, защото тази вечер се случи първият сериозен конфликт (отминавам непрекъснатите дрязги между професорите), който можеше да свърши трагично. Бях споменал за нашия метис Гомес, който говори английски. Той е прекрасен работник, но, изглежда, страда от болезнено любопитство, което се среща често сред тези хора. Последната вечер той навярно се е бил скрил близо до колибата, в която обсъждахме плановете си, но огромният негър Самбо, който ни е верен като куче и ненавижда метисите, като всички от неговата раса, го забелязал, измъкнал го и го довлече при нас. Гомес обаче извади ножа си и щеше да го промуши, ако не беше неимоверната сила на неговия страж, който го разоръжи с една ръка. Работата завърши с укори, противниците бяха принудени да си подадат ръка и можем да се надяваме, че всичко ще върви добре. Колкото за враждата между двамата учени мъже, тя е непрекъсната и ожесточена. Трябва да се признае, че Челинджър е предизвикателен до крайна степен, а Съмърли има остър език, поради което всичко става още по-лошо. Снощи Челинджър каза, че не обичал да се разхожда по кея на Темза, защото не било приятно да виждаш последния си пристан. Той, разбира се, не се съмнявал, че прахът му ще бъде прибран в Уестминстърското абатство. Съмърли обаче отвърна с кисела усмивка, че доколкото знаел, Милбанкският затвор бил сринат. Самомнението на Челинджър е твърде колосално, за да се обижда от подобни неща. Той само се усмихна в брадата си и повтори: „Хайде! Хайде!“ — със снизходителния тон, с който се обръщат към децата. Всъщност те и двамата приличат на деца: единият — съсухрен и свадлив, другият — огромен и властен. И все пак по ум и знания и двамата стоят в предните редици на своята научна епоха. Ум, характер, душа — едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща.
Още на следния ден ние наистина поехме на път и нашата забележителна експедиция започна. Открихме, че в двете канута се събират всичките ни вещи, и се разделихме на две групи по шест души във всяко, като проявихме достатъчно предпазливост и поставихме професорите в различни лодки. Аз се случих заедно с Челинджър, който беше изпаднал в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целият сияеше от добродушие. Но тъй като го познавам добре, няма да се изненадам много, ако гръмотевиците се посипят от ясно небе. В негово присъствие наистина не можеш да бъдеш спокоен, но не можеш и да скучаеш, защото винаги тръпнеш в очакване на някакъв внезапен обрат на бурния му темперамент…
Два дни се изкачвахме срещу течението на една голяма река, широка няколкостотин ярда, с тъмна, но прозрачна вода, през която се виждаше ясно дъното. Половината от притоците на Амазонка са като този, докато другата половина са мътнобели. Цветът им зависи от местностите, през които протичат. Тъмните свидетелствуват за гниеща растителност, а останалите — за глинеста почва. Два пъти се натъкнахме на прагове и в двата случая ги заобикаляхме, като пренасяхме всичко на ръце на половин миля разстояние. И на двата бряга имаше вековни гори, които са лесно проходими от храсталака и при пренасянето на канутата през тях не срещнахме големи трудности. Ще мога ли някога да забравя тази тържествена тайнственост? Височината на дърветата и дебелината на стволовете надминаваха всичко, което може да си представи един жител на градовете. Те се издигаха като великолепни колони и на височина, почти недостъпна за погледа, сплитаха готическите стрели на клоните си в голям плътен свод от зеленина, през който само от време на време се стрелваше някой слънчев лъч и пронизваше величествения мрак с ослепителната си златна черта. Ние вървяхме безшумно по дебелия, мек килим на ланшните листа. Душите ни бяха изпълнени с благоговението, което ни обзема в полумрака на Уестминстърското абатство, и дори гръмките гръдни тонове на професор Челинджър се превърнаха в шепот. Ако бях сам, никога нямаше да науча имената на тези гигантски растения, но нашите учени непрекъснато ни посочваха кедри, огромни тополи, секвои и безброй други дървета, чието изобилие е направило от този континент главен световен доставчик на онези дарове на природата, които спадат към растителния свят, докато по отношение на животинските продукти той е съвсем беден.
Върху тъмните дънери пламтяха ярки орхидеи и лишеи с чудни багри, а когато някой случаен лъч паднеше върху златистата аламанда, алените звезди на жаксонията или върху наситеното синьо на ипомеята, всичко заприличваше на приказен сън. Всичко живо в тези просторни гори се изскубва от мрака и се стреми нагоре, към светлината. Всяко растение, колкото и да е малко то, се провира и пълзи към зелената повърхност, като се увива около по-здравите си и по-високи събратя. Пълзящите растения са разкошни и чудовищни по размер, а ония, които никъде другаде не се увиват, тук научават това изкуство, за да се избавят от тъмнината. Видях например как обикновената коприва, жасминът и даже палмата хаситара се вият около стъблата на кедрите и пълзят към короните им.
От животинския свят тук, по величествените, сводести коридори край нас, не личаха никакви следи, но някакво непрекъснато движение високо над главите ни свидетелствуваше, че там, в лъчите на слънцето, живее многочислен свят от змии и маймуни, птици и ленивци. Те сигурно гледаха в почуда надолу към нашите дребни, тъмни фигурки, които се влачеха в мрачните неизмерими дълбочини под тях. В зори и при залез слънце кресливите маймуни пищяха в хор, а дългоопашатите папагали започваха оглушителния си брътвеж, но през горещите дневни часове гората беше изпълнена само с неспирното бръмчене на насекомите като с ритмичен шум на далечен прибой. Нищо не помръдваше сред тържествената колонада от изумителни стъбла, които в далечината се сливаха с обкръжаващия ни мрак. Веднъж между сенките тромаво притича някакво кривокрако, клатушкащо се същество — мравояд или мечка. Това беше единственият признак на земен живот, който видях в големия амазонски лес.
И все пак някои други белези говореха, че дори човекът не е далеч от нас в тези тайнствени дебри. На третия ден от нашето пътуване доловихме във въздуха някакво особено глухо бумтене, ритмично и тържествено, което ту заглъхваше, ту гръмваше отново. Когато го чухме за първи път, двете лодки се движеха на няколко ярда една от друга. Нашите индианци замряха, сякаш се превърнаха в бронзови статуи, а по напрегнатите им лица се четеше ужас.
— Но какво е това? — попитах аз.
— Барабани — отвърна безгрижно лорд Джон, — бойни барабани. Чувал съм ги преди.
— Да, сър, бойни барабани — потвърди метисът Гомес. — Дивите индианци са лоши хора. Те ни следят на всяка стъпка. Стига да могат, ще ни убият.
— Как могат да ни наблюдават? — попитах аз, взирайки се в тъмната, неподвижна пустота.
Метисът сви широките си рамене.
— Индианците знаят. Те имат свой начин. Наблюдават ни. Разговарят помежду си с барабаните. Стига да могат, ще ни убият.
До следобеда на този ден — бележникът ми показва, че е било вторник, 18 август — чухме думкането на не по-малко от шест-седем барабана от различни места. Те ту зачестяваха, ту забавяха ритъма. Някъде далеч на изток се чува високо, отсечено громолене и след кратка пауза от север прозвучава непрекъснат, глух грохот — също като въпрос и отговор. В този неспирен тътнеж имаше нещо безкрайно подлудяващо и заплашително. Сякаш самият той образуваше отсечените думи, които повтаряше метисът: „Стига да можем, ще ви убием. Стига да можем, ще ви убием.“ В тихите гори не помръдваше нищо. Тази тъмна завеса от
