растителност бе събрала мира и покоя на цялата природа, но далече иззад нея нашият брат — човекът, ни изпращаше едно и също послание. „Стига да можем, ще ви убием“ — казваха хората от изток. „Стига да можем, ще ви убием“ — отговаряха другите от север.
Барабаните бумтяха и шептяха цял ден и тяхната заплаха се отразяваше върху лицата на цветнокожите ни спътници. Дори храбрият, наперен метис изглеждаше уплашен. Но този ден аз научих веднъж завинаги, че и Съмърли, и Челинджър притежаваха най-високата смелост — смелостта на учения. Те обладаваха духа, който е давал сили на Дарвин сред аржентинските гаучо и на Уолес сред малайските главорези. Милостивата природа е наредила човешкият мозък да не може да мисли едновременно за две неща, така че ако той е пропит с научна любознателност, в него няма място за тясно лични интереси. През целия ден под тази непрестанна и тайнствена заплаха нашите двама професори наблюдаваха всяка прелитаща птица, всеки храст на брега и често се впущаха в ожесточени словесни спорове. Съмърли се зъбеше на Челинджър, а той глухо ръмжеше, но те нито веднъж не споменаха нещо за опасността и за барабанещите индианци, сякаш не бяха в джунглите, а в пушилнята на Клуба на Кралското общество на улица Сент Джеймз. Само веднъж индианците бяха удостоени с вниманието им.
— Канибали от племето миранха или амахуака — каза Челинджър, като посочи с палец към екнещата гора.
— Несъмнено, сър — отговори Съмърли. — Подобно на всички тукашни племена те са монголски тип, а речта им е полисинтетична.
— Полисинтетична, разбира се — съгласи се Челинджър снизходително. — Доколкото зная, на този континент не съществува друг вид езици. Досега съм записал повече от сто. Но в монголската ви теория дълбоко се съмнявам.
— Струва ми се, че дори най-повърхностното познаване на сравнителната анатомия е достатъчно, за да я приеме човек — жлъчно забеляза Съмърли.
Челинджър издаде напред войнствената си брадичка, така че от него не се виждаше нищо друго освен брадата и периферията на шапката му.
— Несъмнено, сър, повърхностното й познаване не може да има друг резултат. Но изчерпателните познания водят до други заключения.
Те се гледаха злобно, а през това време навред около нас се надигаше далечният шепот: „Ще ви убием … Стига да можем, ще ви убием.“ Тази нощ ние оставихме своите канута посред реката, закотвихме ги с тежки камъни и се подготвихме грижливо за възможното нападение. Но не се случи нищо и в зори продължихме пътя си, докато зад гърба ни заглъхваше барабанният бой. Към три часа следобед стигнахме до много стръмен праг, дълъг над една миля — същото място, където при първото си пътуване е катастрофирал професор Челинджър. Признавам, че като го видях, се успокоих, защото това беше първото пряко, макар и незначително потвърждаване на достоверността на неговата история. Индианците пренесоха през гъстия шубрак най-напред канутата, а после и припасите, докато ние, четиримата бели, с пушки на рамо, ги охранявахме от всевъзможните опасности, които крие гората. Преди да се стъмни, бяхме заобиколили благополучно праговете и след като се придвижихме на около десет мили над тях, хвърлихме котва и спряхме да пренощуваме. Пресметнах, че откак влязохме в притока, бяхме изминали не по-малко от сто мили.
Рано сутринта на другия ден станаха големи събития. От зори професор Челинджър беше много неспокоен, непрекъснато оглеждаше двата бряга на реката. Внезапно той възкликна радостно и посочи едно самотно дърво, което стърчеше, надвесено ниско над потока.
— Какво е това според вас? — попита той.
— Палма асаи, разбира се — отвърна Съмърли.
— Точно така. Това е палма асаи, която ми послужи за пътен знак. Тайният вход е на другия бряг на половин миля оттук. Най-странното и тайнственото е, че дърветата образуват плътна стена. Виждате ли как тъмнозеленият храсталак отстъпва място на светлозелената тръстика? Там сред големите тополови гори е моята потайна врата към неизвестното. Проврете се през нея и сами ще се убедите.
Наистина всичко беше поразително. След като доплавахме до мястото, където растеше светлозелената тръстика, и се врязахме сред нея, ние изминахме няколкостотин ярда, отблъсквайки с пръсти канутата от брега, и накрая излязохме в един спокоен и плитък поток, през чиито ясни и прозрачни води се виждаше пясъчното дъно. На ширина той може би имаше двадесет ярда и беше ограден от двете страни с разкошна растителност. Ако човек не забележеше, че вместо храсти на това място расте тръстика, той никога не би се досетил за съществуването на такъв поток и на приказната земя отвъд. Да, тя наистина беше приказна земя — по-голямо великолепие човек не можеше да си представи. Над главите ни гъстата растителност се сплиташе в естествен свод и в златистия полумрак на този тунел от зеленина струеше прозрачно-зелената река. И без друго прекрасна, тя ставаше вълшебна от чудноватите багри, които смекчената и пречистена от зеленината слънчева светлина хвърляше върху нея. Ясна като кристал, неподвижна като стъкло, зелена като ръба на айсберг, тя се стелеше пред нас под свода на листата и всеки замах на веслата надипляше блестящата й повърхност. Това беше подходяща алея към земята на чудесата. Тук вече нищо не говореше за присъствието на индианци, но все по-често се срещаха животни и тяхната доверчивост показваше, че не знаят и досега нищо за ловеца. Пухкави маймунки, с кожи от черно кадифе, със снежнобели зъби и блестящи насмешливи очи, ни забърборваха, когато минавахме край тях. От време на време някой кайман се гмурваше в реката с глух, тежък плясък. Веднъж сред храстите се подаде тъмен, тромав тапир, погледна ни и затрополи през гората. Друг път жълтото и гъвкаво тяло на едра пума се шмугна в храсталака и над червеникавото й рамо ни стрелнаха с омраза злите й зелени очи. Имаше много птици, особено блатни. На всеки ствол, надвиснал над реката, се бяха събрали на ята щъркели, чапли и ибиси — сини, алени и бели, а кристалната вода кипеше от риби с най-различни форми и цветове.
Три дни пътувахме в бледозеленото осветление на този тунел. Трудно можеше да се определи къде в далечината свършва зелената вода и къде започва зеленият свод. Никаква следа от човек не нарушаваше дълбокия покой на тази странна река.
— Тук няма индианци. Страхуват се от Курупури — каза Гомес.
— Курупури е горският дух — обясни лорд Джон. — Така се наричат всички дяволи. Тези клетници се боят дори да надникнат насам — смятат, че тук има нещо страшно.
На третия ден стана ясно, че нашето пътуване с канутата е към края си, защото с всяка миля потокът ставаше все по-плитък. В продължение на два часа два пъти заседнахме на дъното. Най-сетне издърпахме лодките в храсталака и пренощувахме на брега. На сутринта лорд Джон и аз извървяхме две мили успоредно с потока и като се убедихме, че той става все по-плитък, се върнахме и докладвахме това на професор Челинджър, като по този начин потвърдихме предположението му, че сме стигнали най-високата точка, до която могат да пътуват канутата. Затова ние ги издърпахме на брега и ги скрихме сред храстите, като белязахме едно дърво със секира, за да можем да ги намерим пак. След това разпределихме помежду си багажа — пушките, амунициите, храната, палатката, одеялата и всичко останало — и нарамили денковете, поехме на път. Това щеше да бъде последният, най-труден етап. За нещастие тръгването бе ознаменувано със свада между нашите учени петли. Още откак се присъедини към нас, Челинджър започна да издава нареждания на цялата група, което очевидно пораждаше у Съмърли недоволство. Сега, когато той възложи някакво задължение на своя колега-професор (нищо повече от това, да носи един анероиден барометър), чашата изведнъж преля.
— Мога ли да зная, сър — запита Съмърли със заплашително спокойствие, — с какво право издавате заповеди?
Челинджър го погледна свирепо и настръхна.
— С правото си на водач на тази експедиция, професор Съмърли.
— Принуден съм да ви кажа, сър, че аз не ви признавам за такъв.
— Така ли? — Челинджър се поклони с неумел сарказъм. — Тогава може би вие ще посочите точното ми положение.
— Да, сър. Вие сте човек, чиито думи са подложени на съмнение, и този комитет е дошъл тук, за да провери истинността им. Вие пътувате със своите съдии, сър.
— Боже мой! — възкликна Челинджър, като седна върху борда на едно от канутата. — В такъв случай, моля, вървете си по пътя сами, а аз ще ви последвам, когато пожелая. Щом не съм ви водач, не очаквайте от мен да ви водя.
