В края на последното си писмо ви съобщих, че сме на седем мили от една огромна верига от червени канари, която несъмнено обгражда платото на професор Челинджър. Когато ги доближихме, стори ми се, че височината им в някои места е дори по-голяма, отколкото беше казал той — някъде тя превишаваше хиляда фута. Скалите са наслоени по любопитен начин, който, изглежда, е характерен за базалтовите формации. Нещо подобно може да се види в Салисбърийските скали край Единбург. Билото е покрито с изобилна растителност, с храсти по краищата и много високи дървета зад тях. Признаци на живот няма.
Тази нощ устроихме лагера си непосредствено под стръмнината в много диво и пусто място. Скалите над нас не са просто отвесни, а горният им край е извит навън, така че да се катерим по тях беше невъзможно. Близо до нас стърчеше високата, тънка, островърха канара, която, струва ми се, споменах преди в своето повествование. Тя прилича на широка червена църковна кула и върхът й, на който расте високо дърво, е на една височина с платото, но между тях зее голяма пропаст. И канарата, и съседните скали от веригата са сравнително ниски — около петстотин-шестстотин фута.
— Ето там — професор Челинджър посочи към дървото — беше кацнал птеродактилът. Аз се изкатерих до половината на скалата, за да го застрелям. Мисля, че един добър планинар като мен би могъл да се изкачи до върха й, макар че и там, разбира се, няма да бъде по-близко до платото.
Докато Челинджър говореше за своя птеродактил, аз погледнах към професор Съмърли и ми се стори, че видях у него първите признаци на зараждащо се в душата му доверие и разкаяние. Насмешката бе изчезнала от тънките му устни и пребледнялото му издължено лице изразяваше вълнение и учудване. Челинджър също забеляза това и се наслаждаваше на първите плодове на победата си.
— Разбира се — каза той с тежкия си тромав сарказъм, — професор Съмърли смята, че когато говоря за птеродактил, имам предвид щъркел, само че това е такъв щъркел, който няма пера, има корава кожа, крила с ципи и челюсти със зъби.
Той се усмихна, намигна и се поклони, а неговият колега се обърна и се отдалечи.
На сутринта, след скромната закуска, състояща се от кафе и маниока — налагаше се да пестим припасите, — ние се събрахме на военен съвет, за да обсъдим най-добрия начин за изкачването на платото.
Челинджър председателствуваше съвета с такава тържественост, сякаш беше върховен съдия. Представете си го как седи върху един камък, килнал на тила си смешната хлапашка сламена шапка, и докато надменните му очи властвуват над нас изпод отпуснатите му клепачи, а голямата му черна брада се полюшва при всяка дума, той говори разпалено за сегашното ни положение и бъдещите ни планове.
Под него ще видите и нас тримата — мен, с лице, обгорено от слънцето, млад и укрепнал след похода ни под открито небе; Съмърли, захапал вечната си лула, сериозен, но все още със скептичен израз; лорд Джон, тънък и остър като ръба на бръснач, облегнал на карабината гъвкавото си стройно тяло и вперил орловите си очи в оратора. Зад нас бяха застанали двамата мургави метиси и малката групичка на индианците, а пред нас и над нас се извисяваха огромните червени ребрести скали, които ни отделяха от целта ни.
" — Не е нужно да ви убеждавам — започна водачът ни, че по време на първото си посещение опитах всички начини за изкачване на платото, а аз съм добър алпинист и затова не мисля, че там, където не успях, някой друг би могъл да успее. Тогава не носех никакви катерачески приспособления, но този път се погрижих да ги взема. Сигурен съм, че с тяхна помощ ще мога да се добера до върха на онази самотна канара. Тъй като скалната верига е извита навън, безсмислено е да се мъчим да се катерим по нея. Миналия път наближаването на дъждовния сезон и изразходването на припасите ме принудиха да бързам. Затова през ограниченото време, с което разполагах, успях да огледам само около шест мили от скалата на изток оттук, но не намерих подходящо място за изкачване. Какво да предприемем сега?
— Струва ми се, че има само едно разумно решение — каза професор Съмърли. — Щом вие сте проучили източната част от основата на скалата, ние трябва да тръгнем в обратна посока и да потърсим място, подходящо за изкачване.
— Правилно — подкрепи го лорд Джон. — По всичко личи, че платото не е много голямо и ако го обиколим, ние ще намерим това, което търсим, или ще се върнем в изходната точка.
— Вече обясних на нашия млад приятел — каза Челинджър. (той винаги говори за мен като за десетгодишен ученик), — че е изключено да намерим лек път нагоре по простата причина, че ако съществуваше такъв, платото не би било изолирано и на него не биха се запазили условията, които нарушават общите закони на биологията. Все пак допускам, че е твърде възможно да има места, достъпни за опитния алпинист, но не и за тромаво, тежко животно. Уверен съм, че има поне едно такова място.
— Откъде знаете, сър? — попита остро Съмърли.
— Моят предшественик, американецът Мейпъл Хуайт, все пак е успял да се изкачи. Как иначе би могъл да види чудовището, което е скицирал в бележника си?
— Правите изводи от неща, които не са доказани — упорствуваше Съмърли. — Признавам, че вашето плато съществува, защото го видях, но още не съм убеден, че върху него има живот.
— Дали признавате, или не признавате нещо, това, сър, не е от голямо значение. Впрочем радостен съм, че платото Само се наложи на вашето съзнание. — Той вдигна глава и за всеобщо учудване скочи от камъка и като хвана Съмърли за врата, обърна лицето му нагоре.
— Е, сър! — извика той, прегракнал от вълнение. — Убедихте ли се сега, че на платото има живот?
Вече споменах за широката зелена дантела над ръба на скалата. От нея се беше показало някакво блестящо същество. То бавно се плъзгаше напред и надвисваше над пропастта. Беше много голяма змия с особена, плоска глава, подобна на лопата. За миг тя се залюля и потрепера над нас. Утринното слънце блестеше по гладките й лъскави извивки. После бавно се плъзна назад и изчезна.
Съмърли беше толкова увлечен, че дори не се опита да се съпротивява, когато Челинджър обърна главата му нагоре. Сега той отблъсна своя колега и отново прие достоен вид.
— Ще ви бъда благодарен, професор Челинджър — каза той, — ако намерите начин да правите бележките, които ви хрумват, без да ме хващате за гушата. Струва ми се, че такава волност не е оправдана дори от появяването на един обикновен скален питон.
— Но все пак на платото има живот — отвърна победоносно неговият колега. — А сега, след като ви дадох толкова нагледно потвърждение за този важен извод, че едва ли някой би го оспорил, колкото и да е предубеден или тъп, най-доброто, което можем да направим, е да вдигнем лагера и да потеглим на запад, докато открием място за изкачване.
Теренът в подножието на скалата беше скалист и неравен, така че се придвижвахме бавно и трудно. Внезапно обаче попаднахме на нещо, което ни ободри. Това бяха следи от стар бивак: няколко празни кутии от чикагски месни консерви, бутилка с етикет „Бренди“ и куп други дребни отпадъци. Намерихме и един смачкан, накъсан вестник, който се оказа „Чикагски демократ“, но датата му беше заличена.
— Не е мой — каза Челинджър. — Трябва да е бил на Мейпъл Хуайт.
Лорд Джон разглеждаше с любопитство едно голямо папратовидно дърво, което засенчваше лагера.
— Ей, гледайте! — възкликна той. — Мисля, че е предназначено за пътеуказател.
Към стъблото беше прикована треска от твърдо дърво, която сочеше на запад.
— Положително е така — каза Челинджър. — Какво друго може да бъде? Нашият предшественик е разбрал, че му предстои опасен път и е оставил този знак, за да знаят накъде е тръгнал, ако се наложи да го търсят. Може би по-нататък ще попаднем и на други следи.
Той се оказа прав, но тези следи бяха странни и неочаквани. Непосредствено под скалата имаше голяма площ, обрасла с висок бамбук, като онзи, който бяхме прекосили в началото на пътуването си. Много от стъблата достигаха височина двадесет фута, а върховете им бяха здрави и остри като на страхотни копия. Когато минавахме край гъсталака, нещо бяло проблесна в него и привлече погледа ми. Надникнах между стъблата и открих там оголен череп. До него беше и целият скелет, но черепът се беше отделил и лежеше с няколко фута по-близо до края на гъсталака.
С няколко удара на индианските мачете ние разчистихме мястото и успяхме да научим подробностите на тази стара трагедия. От дрехите бяха останали само дрипи, но върху костите на краката имаше остатъци от ботуши и по тях можеше да се съди, че мъртвият е бил европеец. Между костите лежаха златен часовник от нюйоркската фирма „Хъдзън“ и автоматична писалка с верижка. Имаше също една сребърна табакера с гравиран на капака надпис: „Дж. К. от А. Е. С.“ Състоянието на метала показваше, че катастрофата не е станала много отдавна.
