Слава богу, в групата се намериха двама разумни мъже — лорд Джон Рокстън и аз, — иначе раздразнителността и лудостта на нашите учени професори щяха да ни върнат в Лондон с празни ръце. Колко пререкания, молби, обяснения, докато успеем да ги усмирим! Накрая Съмърли тръгна напред с вечната си лула и вечната си насмешка, а Челинджър се заклати подир него, като не преставаше да мърмори. По някаква щастлива случайност наскоро ние бяхме открили, че и двамата ни учени имат най-ниско мнение за доктор Илингуърт от Единбург.
Оттогава той стана нашето единствено спасение. Достатъчно беше да споменем името на шотландския зоолог и напрежението спадаше. Нашите професори сключваха временен съюз и дружно със злобни ругатни се нахвърляха срещу общия си съперник.
Като се движехме един след друг по брега на реката, ние скоро открихме, че тя постепенно се превръща в тесен ручей и накрая се изгубва в голямо, зелено тресавище, обрасло с гъбести мъхове, в които затънахме до колена. Тук се виеха гъсти облаци от комари и всевъзможни гадини, така че ние с радост стъпихме отново на твърда почва и като направихме голям обход през гората, избиколихме това отровно тресавище, в което шумният свят на насекомите бучеше като далечен орган.
На втория ден от нашето пътешествие, след като бяхме оставили канутата, характерът на местността се промени коренно. Пътят ни се изкачваше непрекъснато, а горите ставаха по-редки и изгубваха тропическата си пищност. Огромните дървета на алувиалната амазонска равнина отстъпиха мястото си на финиковите и кокосовите палми, които растяха, пръснати на групи, всред гъстия храсталак. Мавританските палми провесваха грандиозните си реси във влажните котловини. Ние пътувахме само по компас и веднъж или дваж между Челинджър и двамата индианци възникна спор, при което цялата група предпочете, както се изрази възмутеният професор, „да се довери на погрешния инстинкт на първобитните диваци, а не на най- висшия продукт на съвременната европейска култура“. На третия ден се оказа, че ние сме били прави, като сме постъпили така. Челинджър призна, че е познал няколко пътни знака, останали от предишното му пътешествие, а веднъж дори се натъкнахме на четири обгорени камъка, които свидетелствуваха, че тук е имало бивак.
Пътят продължаваше да се изкачва и ние два дни вървяхме по един осеян със скали склон. Растителността отново се промени и от предишната тропическа пищност остана само палмата „Слонова кост“ и голямото изобилие от чудни орхидеи, сред които аз се научих да разпознавам рядката Nuttonia Vexilaria и великолепните розови и алени цветове на катлеята и одонтоглосума. Тук-таме в деретата на хълма ромоляха потоци с чакълести дъна и обрасли с папрат брегове. Всяка вечер те предлагаха хубави места за лагеруване сред скалите на брега на някой вир, пълен с ята от рибки със сини гърбове, които наподобяваха английската пъстърва и ни осигуряваха вкусна вечеря.
На деветия ден след раздялата с канутата, когато по моя сметка бяхме изминали около сто и двадесет мили, дърветата оредяха, смалиха се и полека-лека се превърнаха в обикновени храсти. После и те отстъпиха мястото си на безкрайна равнина, обрасла с толкова гъст бамбук, че трябваше да си разчистваме пътеката с индианските томахавки. Преодоляването на това препятствие ни отне цял ден, от седем часа сутринта до осем вечерта, с две едночасови почивки. Едва ли има нещо по-еднообразно и по-уморително. Дори на най-откритите места погледът ми стигаше не по-далече от десет-дванадесет ярда, през останалото време виждах пред себе си само гърба на памучното яке на лорд Джон, а от двете ми страни на един фут от мен — жълтата стена на стъблата. Тънка като острие на нож ивица слънчева светлина струеше отгоре и на петнадесет фута над главите ни, на фона на дълбокото синьо небе, се полюшваха бамбуковите върхове. Не зная какви същества населяваха този гъсталак, но чувахме съвсем близо до нас как преминават големи тежки животни. По звуците, които издаваха, лорд Джон ги определи като някакъв вид копитни. Едва вечерта разчистихме бамбуковия пояс и изтощени от безкрайния ден, веднага устроихме лагера си.
Рано на другата сутрин бяхме отново на път. Характерът на местността отново се измени. Бамбуковата стена зад нас се очертаваше толкова рязко, сякаш бе руслото на някаква река. А пред нас се разстилаше открита равнина, която бе осеяна с групи папратовидни дървета и постепенно се издигаше към едно дълго било, подобно на гръб на кит. Ние го превалихме по обед и открихме зад него плитка долина, а по-нататък друг полегат склон, който стигаше до ниския заоблен хоризонт. На това място, когато пресичахме първия хълм, се случи нещо, което може би беше от значение.
Професор Челинджър, който заедно с двамата местни индианци вървеше най-отпред, внезапно спря и с вълнение посочи надясно. Когато погледнахме, ние видяхме на около миля от нас нещо като огромна сива птица, която бавно се люшна във въздуха, плъзна се леко над самата земя и се изгуби сред папратовидните дървета.
— Видяхте ли го? — извика възторжено Челинджър. — Съмърли, видяхте ли го?
Неговият колега се взираше натам, където бе изчезнало странното същество.
— Какво е това според вас? — попита той.
— Птеродактил, нищо друго.
Съмърли избухна в подигравателен смях.
— Птероизмислица! — каза той. — Това беше щъркел, най-обикновен щъркел.
Челинджър не можа да проговори от гняв. Той метна денка на гърба си и продължи по пътя, но когато лорд Джон се изравни с мене, лицето му беше по-сериозно от обикновено. Той държеше в ръка своя цайсов бинокъл.
— Успях да го разгледам, преди да изчезне зад дърветата — промълви той. — Не се наемам да съдя какво беше това, но с риск за репутацията си като ловец ще кажа, че такава птица виждам за пръв път.
Та ето каква беше работата. Наистина ли сме стигнали до самата граница на неизвестното, до преддверието на този изгубен свят, за който говореше нашият водач? Аз ви предавам всичко, както е станало, и вие знаете толкова, колкото самият аз. Това вече не се повтори, с нас не се случи нищо забележително.
И така, читатели мои — ако все пак някога имам такива, — вие се изкачихте с мен по широката река, минахте през завесата от тръстики, през зеления тунел, по дългия склон с палмите, през бамбуковия гъсталак и се спуснахте в равнината с папратовидните дървета. Най-сетне нашата цел беше съвсем близо. Когато пресякохме второто било, пред нас се откри една хълмиста, осеяна с палми равнина, а зад нея — редицата от високи червени скали, които бях видял на картината. Тя е пред мен и сега, когато пиша тези бележки, и не може да има съмнение, че е същата. Най-близката й част е на около седем мили от сегашния ни лагер, но се вие в далечината, додето погледът ни стига. Челинджър ходи наоколо, наперен като войнствен петел, а Съмърли мълчи, но както и преди е настроен скептично. Утрешният ден трябва да сложи край на някои от съмненията ни. Междувременно, тъй като Хосе нарани ръката си на един счупен бамбук и настоява да се върне, аз изпращам това писмо по него. Надявам се, че то все пак ще стигне до предназначението си. При първа възможност ще пиша пак. Прилагам груба карта на нашето пътешествие, която може да ви помогне да разберете по-лесно изложението.
IX. Кой би могъл да го предвиди?
С нас се случи нещо ужасно. Кой би могъл да го предвиди? Едва ли някога ще настъпи край на нашите беди. Може би сме осъдени да прекараме целия си живот в това загадъчно, недостъпно място. Още съм толкова объркан, че не мога да мисля ясно нито за настоящето, нито за бъдещето. В смутения ми ум първото изглежда ужасно, а второто — мрачно като нощ. Никой досега не е изпадал в по-тежко положение. Безполезно е дори да съобщим координатите си и да молим нашите приятели да изпратят спасителна команда. И да направят това, участта ни навярно ще бъде решена дълго преди пристигането на тази команда в Южна Америка.
Да ни се помогне е наистина толкова невъзможно, колкото ако бяхме на луната. Ако излезем победители, то това ще се дължи на самите нас. Моите спътници са трима забележителни мъже, мъже с могъщи умове и с непоколебима смелост. В това е нашата единствена надежда. Само когато погледна спокойните лица на другарите си, виждам някакъв проблясък в мрака. Вярвам, че външно и аз изглеждам също така спокоен. Душата ми обаче е пълна с опасения.
Но нека да ви разкажа колкото може по-подробно хода на събитията, които ни доведоха до това положение.
