господин Уолдрън прошепна нещо на председателя, който се понадигна и каза няколко сурови думи на гарафата.) Но за това стига! (Гръмки и продължителни овации.) Нека да минем към един предмет, представляващ по-широк интерес. Какъв е по-специално въпросът, по който аз, като истински изследовател, трябваше да оспоря осведомеността на лектора? Касае се за постоянството на някои типове от животинския свят на земята. Аз не говоря като любител, нито, бих добавил, като популяризатор, а говоря като човек, чиято научна съвест го заставя да се придържа към фактите, затова твърдя, че господин Уолдрън дълбоко греши, считайки, че щом като никога не е виждал сам тъй наречените праисторически животни, тези създания вече не съществуват. Те са наистина, както той каза, наши прадеди, но ако мога да се изразя така, те са наши съвременни прадеди, които могат да се срещнат и днес с всичките им ужасни и страхотни черти, стига човек да има енергия и смелост да потърси леговищата им. Съществата, които считахме за юрски чудовища, които биха могли да повалят и разкъсат днешните най-едри и най-кръвожадни бозайници, още съществуват. (Викове: „Глупости!“, „Докажи го!“, „Откъде знаете?“, „Въпрос!“) Откъде зная, ме питате. Зная, защото съм посетил тайните им леговища. Зная, защото съм виждал някои от тях. (Аплодисменти, рев и нечий глас: „Лъжец!“) Лъжец ли? (Единодушно, охотно и шумно потвърждение.) Добре ли чух? Лъжец ли ме нарекоха? Ще бъде ли така добър човекът, който ме нарече лъжец, да се изправи, за да го видя? (Глас: „Ето го, сър!“ — и група студенти вдигат едно безобидно очилато човече, което лудо се мята в ръцете им.) Вие ли се осмелихте да ме наречете лъжец? („Не, сър, не!“ — извиква обвиненият и изчезва като марионетка.) Ако някой в тази зала се съмнява в истинността на думите ми, ще се радвам да си поговоря с него след лекцията. („Лъжец!“) Кой каза това? (Отново вдигат високо безобидната отчаяно мятаща се жертва.) Само да ви дойда долу… (Дружни викове: „Ела, любими, ела!“ — прекъсват заседанието за няколко мига. Председателят, станал прав, маха ръце като диригент. Професорът е обхванат от истински бяс — той стои с пламнало лице, с разширени ноздри, с настръхнала брада.) Всички велики откриватели са били посрещани със същото недоверие — сигурния белег на едно поколение от глупаци. Когато ви се поднасят велики факти, вие нямате интуиция, нямате въображение, за да ги разберете. Можете само да хвърляте кал върху хората, които са рискували живота си, за да открият нови простори пред науката. Вие преследвате пророците! Галилей, Дарвин и аз… (Продължителни овации и пълно безредие в залата.) Всичко това извличам от набързо направените тогава записки. Те дават бледа представа за абсолютния хаос, до който беше стигнало събранието в този момент. Врявата беше толкова ужасна, че няколко дами вече бяха побързали да се измъкнат. Изглежда, общият дух бе обхванал не само студентите, но и много сериозни и уважавани хора. Пред очите ми белобради мъже ставаха и размахваха юмруци към упорития професор. Цялата многолюдна аудитория кипеше и клокочеше като врящо гърне. Професорът пристъпи напред и вдигна двете си ръце. В този човек имаше нещо толкова силно, внушително и мъжествено, че под повелителния му жест и блестящия му поглед шумът и виковете постепенно замряха. Той, изглежда, имаше да съобщи нещо. Замълчаха, за да го чуят.
— Няма да ви задържам — подхвана професорът. — Не си струва. Истината си е истина и не ще я измени нито шумът на група младоци, нито, боя се, че трябва да добавя, шумът на някои не по-умни от тях възрастни. Аз заявявам, че съм открил нова област в науката. Вие го оспорвате. (Овации.) Тогава ще ви подложа на изпитание. Ще упълномощите ли един или няколко ваши представители да проверят правдивостта на изявлението ми?
Изправи се старият професор по сравнителна анатомия господин Съмърли — висок, тънък, мрачен човек, с помръкнал вид на богослов. Той каза, че искал да запита професор Челинджър дали резултатите, за които бе споменато в бележките му, са постигнати по време на неговото пътешествие до изворите на Амазонка, извършено преди две години.
Професор Челинджър отвърна утвърдително.
Господин Съмърли пожела да научи как е успял професор Челинджър да направи открития в тези райони, които са проучени от Уолес, Бейтс и други изследователи с утвърдено научно име.
Професор Челинджър отговори, че, изглежда, господин Съмърли смесва Амазонка с Темза; че в действителност Амазонка е малко по-голяма река; че за господин Съмърли може би ще е интересно да научи, че заедно със свързаната с нея Ориноко тя покрива около 50 хиляди мили площ и че не е невъзможно в такова грамадно пространство някой да намери онова, което друг е пропуснал.
Господин Съмърли заяви с жлъчна усмивка, че той добре разбира разликата между Темза и Амазонка, която се състои в това, че всяко твърдение за първата може да се провери, което не може да се каже за втората. Той би бил много задължен на професор Челинджър, ако последният посочи географската ширина и дължина на местността, в която трябва да се намират праисторическите животни.
Професор Челинджър отвърна, че по основателни причини той се въздържа от такава информация, но е готов с нужната предпазливост да я даде на комитет, излъчен от аудиторията. Би ли участвувал господин Съмърли в такъв комитет и би ли проверил лично истинността на разказа му?
Господин Съмърли: Да. Ще участвувам. (Бурни овации.)
Професор Челинджър: Тогава аз ще се заема да ви предоставя сведенията, които ще ви помогнат да стигнете до целта. Но след като господин Съмърли отива да провери моите изявления, справедливо е с него да има един или двама, които да проверят неговите. Не ще крия от вас, че пътуването е свързано с трудности и опасности. Господин Съмърли ще се нуждае от по-млад колега. Има ли доброволци?
Ето как настъпва големият прелом в живота на човека. Можех ли, когато влизах в тази зала, да си представя, че съм бил на прага на едно приключение, по-невероятно от което не съм и сънувал? А Глейдис! Не бе ли това случаят, за който говореше тя! Глейдис би ми казала да вървя. Вече бях скочил на крака. Думите се лееха сами от устата ми. Тарп Хенри, моят съсед, ме дърпаше за пеша и шепнеше: „Седни, Малоун! Не се прави на магаре пред всички!“ В същия миг видях, че няколко реда пред мен един висок, слаб мъж, с тъмночервеникава коса, беше също на крака. Той се обърна и ме стрелна със суров, гневен поглед, но аз продължавах да повтарям:
— Аз ще отида, господин председателю.
— Името ви! Името ви! — викаше аудиторията.
— Името ми е Едуард Дан Малоун. Аз съм репортер на „Дейли Газет“. Заявявам, че съм абсолютно безпристрастен свидетел.
— А вашето име, сър? — попита председателят моя висок съперник.
— Лорд Джон Рокстън. Пътувал съм по Амазонка, познавам цялата местност и имам нужния опит за това разследване.
— Името на лорд Джон Рокстън като ловец и пътешественик е, разбира се, световноизвестно — забеляза председателят. — Но безспорно участието на представител на пресата в тази експедиция е не по- малко желателно.
— Тогава аз предлагам — заяви професор Челинджър — събранието да упълномощи и двамата господа да придружат професор Съмърли в неговото пътуване, което има за цел да провери истинността на моите твърдения.
И така, всред викове и овации, нашата съдба бе решена. Зашеметен от невероятните перспективи, открили се внезапно пред мен, аз се озовах в човешкия поток, който се стичаше към вратата. Когато изскочих от залата, зърнах море от студенти, които с кикот се носеха по улицата, и една ръка, въоръжена с тежък чадър, който се издигаше и падаше всред тях. Сетне, всред смесица от стонове и възгласи, електрическата карета на професор Челинджър се отдели от бордюра и аз тръгнах под сребърните светлини на Риджънт стрийт, пълен с мисли за Глейдис и с неувереност в бъдещето си.
Изведнъж някой докосна лакътя ми. Обърнах се и видях пред себе си закачливите властни очи на високия слаб човек, който беше пожелал да тръгне с мен в това чудновато издирване.
— Господин Малоун, ако се не лъжа? — каза той. — Ще бъдем спътници, а? Моят апартамент е точно отсреща в Олбъни. Навярно ще имате добрината да ми отделите половин час? Много искам да поговоря с вас по някои неща.
VI. Аз бях бич божи
Заедно с лорд Джон Рокстън свихме по Вайго стрийт и минахме през мрачните портали на знаменития аристократичен мравуняк Олбъни. В края на някакъв дълъг, тъмен коридор новият ми познат бутна една врата и завъртя електрическия ключ. Пред нас се откри голяма стая, която многото лампи с цветни абажури
