— Много просто. Животното съществува. То е действително скицирано от натура.
Бих се изсмял, но си представих как ще направим ново циганско колело по коридора.
— Несъмнено, несъмнено — съгласих Се аз, както правят, за да угодят на луд. — Признавам обаче, че тази миниатюрна човешка фигура ме смущава. Ако беше индианец, бихме могли да я вземем като доказателство за съществуването на някакво племе пигмеи, в Америка. Но това, изглежда, е европеец с корков шлем.
Професорът изсумтя като разярен бизон.
— Вие наистина минавате границата — каза той. — Разширявате представата ми за възможното. Церебрална пареза. Умствена инертност. Удивително!
Той беше толкова смешен, че дори не ме разгневи. А и струваше ли си да се хабят нерви? Ако вземеш да се ядосваш с този човек, трябва да си винаги сърдит. Задоволих се да се усмихна отегчено.
— Порази ме малкият ръст на човека — обясних аз.
— Гледайте тук! — извика той, като се наведе и постави върху картината косматия си, тлъст като кренвирш пръст. — Виждате ли това растение зад животното? Сигурно сте го взели за глухарче или карфиол? Това е южноамериканска палма, наричана „слонова кост“, а тези дървета достигат 50–60 фута височина. Не виждате ли, че човекът е поставен с цел? Художникът не би могъл в действителност да стои пред този звяр и да го рисува. Изобразил е себе си, за да покаже разликата във височините. Той е бил, да речем, над пет фута висок. Дървото, както би трябвало да се очаква, е десет пъти по-високо.
— Господи! — извиках аз. — Значи вие мислите, че зверът е бил … Та и гарата Черинг Крос едва ли би била достатъчно голяма за колиба на такъв звяр!
— Без преувеличение, това е наистина доста едър екземпляр — заяви професорът със задоволство.
— Но — възкликнах аз — не можем да пренебрегнем целия опит на човечеството заради една- единствена скица. — Бях прелистил скицника, за да се уверя, че няма нищо друго. — Една-единствена скица на някакъв скитащ американски художник, който може би я е направил под влиянието на хашиша или в делириума на треската, или просто за да угоди на болното си въображение. Вие като човек на науката не можете да защищавате такава позиция.
В отговор професорът свали една книга от полицата.
— Това е една отлична монография на талантливия ми приятел Рей Ланкастър3 — каза той. — Тук има една илюстрация, която ще ви заинтересува. А, ето я! Текстът под нея е следният: „Предполаган външен вид на юрски динозавър — стегозавър. Само задният му крак е два пъти по-висок от добре развит мъж.“ Е, какво ви говори това?
Той ми подаде разтворената книга. Втренчих се в картината. Между това животно, възстановено от един мъртъв свят, и скицата на непознатия художник безспорно имаше много голямо сходство.
— Забележително наистина! — казах аз.
— Но въпреки това продължавате да упорствувате?
— Твърде вероятно е това да е съвпадение или може би вашият американец е видял подобна картина и я е запаметил. Възможно е тя да му се яви отново в състояние на делириум.
— Много добре — каза професорът снизходително, — така да бъде. Сега ще ви помоля да видите това. — Той ми подаде костта, която бе споменал като част от имуществото на мъртвия. Костта беше около шест инча дълга и по-дебела от палец, а в единия й край имаше остатъци от изсъхнал хрущял.
— На кое от познатите ни същества принадлежи тази кост? — попита той.
Огледах я внимателно и се помъчих да си спомня някои полузабравени знания.
— Може би е много голяма човешка ключица — предположих аз.
В знак на неодобрение моят събеседник махна презрително с ръка.
— Човешката ключица е извита, а тази е права и на повърхността й има вдлъбнатина, която показва, че върху нея е минавало голямо сухожилие. При ключицата няма нищо подобно.
— Тогава трябва да призная, че не мога да ви отговоря.
— Не се страхувайте, че показвате невежеството си. Струва ми се, че целият колектив на Южен Кесингтън4 не би могъл да определи името й. — Той извади от една кутийка костичка, колкото бобено зърно. — Доколкото мога да съдя, тази кост у човека е аналогична на костта, която държите в ръката си. Сега имате известна представа за размера на животното. По хрущяла ще разберете, че не се касае за изкопаем, а за съвременен екземпляр. Какво ще кажете на това?
— Може би у слона…
Той трепна като опарен.
— Недейте! Не говорете за слонове в Южна Америка. Даже в нашата епоха на интернати…
— Е — прекъснах го аз, — тогава на някакво друго голямо южноамериканско животно — например тапир.
— Можете да ми повярвате, млади човече, че съм вещ в своята област. Тази кост не е нито на тапир, нито на кое да е друго животно, познато на зоологията. Тя принадлежи на много голямо, много силно и по аналогия много свирепо животно, което съществува на земята, но още не е познато на науката. Още ли се съмнявате?
— Всеки случай това ме заинтригува дълбоко.
— Значи не сте безнадежден. Чувствувам, че някъде във вас се таи разум, затова ние ще ровим търпеливо, докато го намерим. Сега да оставим покойния американец и да се върнем към моя разказ. Досещате се, че трудно бих напуснал Амазонка, преди да проуча тази работа по-внимателно. Разполагах с някои сведения за посоката, от която беше дошъл американският пътешественик. Впрочем, знаейки индианските легенди, можех да намеря пътя и без това, понеже открих, че в преданията на крайречните племена често се говори за някаква чудна страна. Вие, разбира се, сте чували за Курупури?
— Никога.
— Курупури е горският дух, нещо ужасно, нещо злобно, нещо, от което трябва да се пазим. Никой не може да го опише, но тази дума внушава ужас по бреговете на Амазонка. Всички племена са единодушни за посоката, в която се намира Курупури. Това е същата посока, от която беше дошъл американецът. Там се крие нещо ужасно. Моята задача беше да открия какво е то.
— И какво направихте? — Цялото ми лекомислие се беше изпарило. Този набит човек те заставяше да го слушаш с внимание и уважение.
— Преодолях силната съпротива на туземците — съпротива, която стигаше дотам, че те дори избягваха да говорят на тази тема — и като използувах увещания и подаръци, трябва да призная, придружени със заплаха, получих двама от тях като водачи. След много приключения, които няма защо да описвам, и след дълго пътуване, чиято дължина не ще спомена, в направление, което премълчавам, ние стигнахме накрая до една обширна земя, която до днес не е била нито описвана, нито дори посещавана от някого освен от злополучния ми предшественик. Бихте ли погледнали това?
Той ми подаде малка фотография.
— Незадоволителният й вид се дължи на това, че при спускането ми по реката лодката се обърна и кутията с непроявените филми се счупи. Последствията се оказаха бедствени. Почти всички негативи бяха напълно унищожени — непоправима загуба. Тази снимка е една от малкото, които бяха частично спасени. Бъдете любезен да приемете това обяснение за нейните недостатъци и аномалии. Говореше се за някаква фалшификация, но сега не съм в настроение да споря на тази тема.
Фотографията беше наистина много избледняла. Един недоброжелателен критик лесно би могъл да изтълкува превратно тази неяснота. Снимката представляваше скучен, сив пейзаж. Когато постепенно разгадах подробностите му, видях в далечината дълга и страшна висока скална верига, подобна на огромен водопад, а на преден план — полегата гориста равнина.
— Мисля, че това е същото място, което е на картината — казах аз.
— Същото е — отговори професорът. — Там открих следи от неговия бивак. Сега погледнете тук.
Беше същият ландшафт, само че в по-едър план, но снимката бе съвсем повредена. Успях да отлича самотната, увенчана с дърво, островърха канара, встрани от скалната верига.
— Вече не се съмнявам ни най-малко — признах аз.
— Е, значи постигнахме нещо — каза професорът. — Напредваме, а? Сега бихте ли погледнали към върха на тази канара? Забелязвате ли там нещо?
