с бележник в ръка.
— Какво значи всичко това? Не ви ли е срам — каза полицаят. Това беше най-разумната забележка, която съм чувал на Енмор парк. — Е? — настояваше той, обръщайки се към мен. — Какво значи това?
— Този човек ме нападна — казах аз.
— Вярно ли е, че сте го нападнали? — попита полицаят. Професорът дишаше тежко и не отвърна нищо.
— И това не ви е за пръв път — заяви сурово полицаят, като клатеше глава. — И миналия месец имахте неприятности по същия повод. Вие сте посинили окото на този младеж. Ще го подведете ли под отговорност, сър?
Аз се смилих.
— Не, няма.
— Как така? — учуди се полицаят.
— Вината бе моя. Аз му се натрапих. Той ме предупреди честно.
Полицаят затвори бележника си.
— Да не се повтарят тези безобразия — каза той. — Хайде, хей! Движете се там, движете се! — Това се отнасяше за едно момче от месарницата, една слугиня и двама-трима зяпачи, които се бяха събрали. Той закрачи тежко надолу по улицата, като подкара пред себе си това малко стадо. Професорът ме погледна и в очите му блесна искра смях.
— Влезте — каза той. — Още не съм свършил с вас.
Думите му звучаха зловещо, но аз все пак го последвах в къщата. Лакеят Остин, подобен на дървена статуя, затвори вратата зад нас.
IV. Това е най-великото откритие на света
Вратата още не беше се затръшнала, когато госпожа Челинджър изскочи от трапезарията. Дребната женица беше извън себе си от гняв. Тя прегради пътя на съпруга си и застана пред него като разярена ярка пред булдог. Очевидно бе видяла излизането ми, но не бе забелязала, че се върнах.
— Ти си звяр, Джордж! — изпищя тя. — Осакати този симпатичен младеж.
Той посочи с палец зад гърба си.
— Ето го зад мен, жив и здрав.
Тя се смути, но бързо се овладя.
— Простете, че не ви видях.
— Моля, госпожо, няма защо.
— Бедният! Той ви е посинил лицето. О, Джордж, какъв звяр си ти! Само скандали от началото до края на седмицата. Всички те мразят и ти се надсмиват. Търпението ми се изчерпа. Това препълни чашата!
— Не вади кирливите ни ризи пред хората — изръмжа той.
— Това не е тайна! — извика тя. — Мислиш ли, че цялата улица, Цял Лондон, ако щеш … Излез, Остин. Не си ни нужен тук. Мислиш ли, че те всички не говорят за теб? Къде е достойнството ти? Ти, който би трябвало да бъдеш уважаван професор в голям университет с хиляди студенти, които да благоговеят пред теб! Къде е достойнството ти, Джордж?
— А твоето, мила моя?
— Ти ме измъчи докрай. Хулиган! Обикновен свадлив хулиган — ето на какво си се превърнал.
— Мирувай, Джеси!
— Див, бесен побойник!
— Това е вече много. На позорния стълб! — каза професорът.
И за мое учудване той се наведе, вдигна я и я постави върху висок постамент от черен мрамор в ъгъла на хола. Постаментът беше висок най-малко седем фута и беше толкова тесен, че тя с мъка се държеше върху него. Не бих могъл да си представя по-нелепа картина от тази, която представляваше тя, покачена там, с лице, изкривено от гняв, с люлеещи се крака, вцепенена от страх да не падне.
— Снеми ме! — проплака госпожа Челинджър.
— Кажи „моля ти се“.
— Ти си звяр, Джордж. Снеми ме веднага!
— Елате в кабинета, господин Малоун.
— Но, сър!… — казах аз, гледайки към дамата.
— Ето, господин Малоун се застъпи за теб, Джеси. Кажи „моля ти се“ и ще те смъкна.
— О, звяр такъв! Моля ти се! Моля ти се!
Той я свали долу, сякаш беше канарче.
— Дръж се прилично, мила. Господин Малоун е журналист. Утре той ще изнесе всичко това в своя парцал и ще продаде десет броя повече на съседите ни. „Чудновата история във висшето общество“. Пиедесталът ти се видя доста висок, нали? След това ще сложи подзаглавие: „Из живота на едно странно семейство“. Той се храни с мърша. Господин Малоун е лешояд, като всички други от неговия бранш — porcus ex grege diaboli — свиня от стадото на дявола. Така ли е, Малоун?
— Вие сте наистина непоносим — казах аз разгорещено. Професорът се разсмя гръмко.
— Скоро ще имаме коалиция — избумтя той, като поглеждаше ту жена си, ту мен и пъчеше грамадната си гръд. После изведнъж измени тона си: — Извинявайте за тази невинна семейна шега, господин Малоун. Аз ви повиках да се върнете не за да ви замесвам в нашите дребни домашни развлечения. Бягай оттук, женичке, и не се ядосвай — Той сложи огромните си ръце върху рамената й. — Всичко, което казваш, е съвършено вярно. Аз бих бил по-добър, ако правех това, което ти ме съветваш, но нямаше да бъда докрай Джордж Едуард Челинджър. Добри хора, колкото щеш, мила моя, но Джордж Едуард Челинджър е един. Така че постарай се да свикнеш с мен такъв, какъвто съм. — Внезапно той я целуна звънко и това ме смути повече дори от буйствуването му. — И тъй, господин Малоун — продължи той с голямо достойнство, — насам, ако обичате.
Отново влязохме в стаята, която преди десет минути бяхме напуснали толкова шумно. Професорът внимателно затвори вратата, предложи ми кресло и бутна под носа ми кутия с пури.
— Истински „Сан Хуан Колорадо“ — заяви той. — Наркотиците са най-подходящи за избухливи хора като вас. Господи! Не я прехапвайте! Срежете, срежете я с уважение! Сега се облегнете и слушайте внимателно всичко, което ще благоволя да ви кажа. Ако ви хрумне някаква забележка, можете да я запазите за по- подходящо време.
Първо, за вашето завръщане в дома ми след съвсем справедливото ви изхвърляне — той издаде брадата си напред и ме загледа предизвикателно, сякаш ме подканяше да споря с него, — след, както казах, заслуженото ви изхвърляне. Причината се крие в отговора, който дадохте на този нахален полицай и в който ми се стори, че открих у вас проблясък на благородство — нещо, което не е присъщо на професията ви. Като признахте, че вината за произшествието е ваша, вие проявихте известна безпристрастност на мисълта и широта на погледа, които привлякоха благосклонното ми внимание. Подвигът на човешкия род, към който за съжаление принадлежите и вие, винаги е бил под умствения ми хоризонт. Вашите думи неочаквано ви издигнаха над него. Вие се издигнахте до сериозното ми внимание. Поканих ви да се върнете с мен, тъй като си наумих да се запозная по-отблизо с вас. Бъдете така добър да изтърсвате пепелта си в малкия японски пепелник на бамбуковата маса, която се намира вляво от вас.
Всичко това професорът изстреля така, сякаш четеше лекция пред класа си. Той беше обърнал въртящия се стол по такъв начин, че да бъде с лице към мен, и седеше надут като огромен жабок с отпусната назад глава и очи, полупритворени от високомерни клепачи. После изведнъж се обърна встрани и всичко, което виждах от него, беше сплъстена коса и едно червено щръкнало ухо. Той се порови в купищата хартия върху бюрото си и след малко измъкна оттам нещо, което наподобяваше доста одрипавял скицник.
— Смятам да ви разправя за Южна Америка — започна той. — Само без забележки, моля. Преди всичко искам да разберете, че нищо от това, което ще ви кажа сега, не бива да разгласявате по какъвто и да е начин, докато не получите специалното ми разрешение. Това разрешение по всяка вероятност няма да бъде дадено никога. Ясно ли е?
— Но това е много тежко — казах аз. — Според мен едно благоразумно изложение…
